Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (14)

1. В изпълнение на параграфите

Измина цяла седмица от началото на подготовката на великата двойна експедиция на династронавтите. Днес беше неделя, можеше да се полежи до късно, толкова повече че майор Димчо до среднощ бе зубрил испански думи и география на Куба. Веднага обаче щом се събуди и изигра със себе си партия шах, той скочи: предстоеше много работа и нямаше време за губене.

Най-напред влезе в банята и внимателно разгледа лицето си на огледалото: златистият мъх по бузите бе сякаш пораснал малко и съвсем лекичко потъмнял, но толкова незабележимо, че хвърли майора в мрачно настроение. Ако брадата расте всеки ден по толкова, ще трябва да чака още пет-шест години, докато се изпълни параграф 4 от договора, и той, майор Димчо, да заприлича на майор Фидел! А тя трябва на всяка цена да бъде готова до 7 юни! Какво да прави, дявол да го вземе?

Този проблем, уви, занимаваше всички династронавти, включително Вихра и Фани, и те усилено търсеха лек срещу безбрадието и безмустачието. Вчера Федерацията посвети цяло съвещание на този въпрос и Рони Дато изнесе доклад, основан на една брошура, открита в антикварната книжарница „Старкниг“. Най-напред Рони Дато категоризира разните видове бради и мустаци. Оказа се, че мустаците биват будьоновски, чаплиновски, чингизхановски, моржови, идъновски, вазовски, мандарински, самурайски, южноафрикански и прочее, и прочее, а брадите — марксовски, енгелсовски, ленински, мойсеевски, кастровски, ботевски, каравеловски, наполеоновски (трети) и прочее, и прочее. В заключение, съгласно брошурата и докладчика, колкото по-често се бръсне брадата, толкова по-скоро тя расте и става по-буйна.

И интербригадирите, като истински учени, решиха да експериментират.

Димчо заключи вратата на банята и с трепет посегна към бръснарските принадлежности на баща си: тук имаше всичко, което е необходимо на един мъж: самобръсначка, четка, сапун, ножчета, одеколон, крем… Майорът бързо преодоля смущението си, сложи ново ножче и както бе виждал толкова пъти от татко си, насапуниса лицето и започна. Но, о! Как се вълнуваше! Все пак това беше първото чисто мъжко занимание в живота на майора.

Оказа се, че няма нищо страшно и отначало всичко вървеше добре: ножчето се плъзгаше гладко и под сапуна се показаха червените, полирани като стъклени топчета бузи на майора. Изведнаж обаче някой почука на вратата, ръката нервно трепна, Димчо почувствува лека болка под ухото.

— Кой е вътре? — попита другарката Мира.

— Аз съм, аз… — отвърна уплашено майорът.

— Защо си се заключил? Къпеш ли се?

— А не, аз само така… — отвърна Димчо и като се погледна пак в огледалото, обзе го ужас: по бузата се стичаше дълга струйка кръв. Разбира се, не охна. Какви ли не по-страшни работи го очакват в Куба! Бързо сложи памуче с одеколон на порязаното място и продължи да се бръсне. Но ръката беше вече несигурна и докато свърши, по лицето на майора се появиха още четири памучета.

За да избегне досадните въпроси на майка си — какво е, що е, ох, ах, дай да те превържа, вземи аспирин! — Димчо се измъкна през страничния коридор и слезе в ракетния център.

Беше рано и само Никиж-ем си беше тук. Майорът се огледа внимателно за неканени чужди разузнавачи, измъкна ключа изпод камъка, който се намира на 22 градуса североизток от западния дирек за пране, отключи огромния катинар, с който беше отделена бараката от останалия свят, и влезе.

Откакто си отиде зимата и въглищата и дървата се свършиха, бараката мина в притежание на Федерацията и сега тя беше главната база за съхраняване материално-техническата част на интербригадите. Димчо влезе и заключи.

Базата бе разделена на две равни половини от една дебела черта по утъпканата земя. На лявата стена личеше емблемата на Първа бригада — червено лице с брада; на дясната — емблемата на Втора бригада — черно лице с мустаци. Вляво беше имуществото на брадатите, вдясно — на мустакатите.

През този кратък период от време благодарение на договора за съревнование интербригадирите успяха да съберат сума ти неща. Всички например си имаха вече по една раница, по една торба, пълна със сухари, по едно електрическо фенерче, имаха си камички, въжета за катерене, черни очила, вилици, солнички…

Разбира се, това беше още твърде малко за великата двойна експедиция и интербригадирите усилено търсеха, особено оръжие.

Майор Димчо хвърли внимателен инспекторски поглед върху материалите: всичко ли е в ред, не е ли нещо изчезнало, ръждясало, мухлясало? Оказа се, че всичко е в отлично състояние.

Тогава майорът отвори голямата картонена кутия, която лежеше на масичката в ъгъла. Показа се най-свидната скъпоценност на червените: радиостанцията. Сами разбирате, че без радиовръзка всяка съвременна експедиция е загубена. Наистина станцията още не беше напълно готова, липсваха микрофон, едно-две съпротивления, но това беше само паричен въпрос. Другият, техническият проблем бе преодолян с упорит, денонощен труд на Димчо, асистиран от Наско Нето. Като се ръководеха от схемата, която им даде инженерът от Кръжока при Пионерския дворец, те създадоха това чудо на съвременната електротехника, което само след няколко дни щеше да приема и предава! Ама наистина!

При черните имаше още едно такова чудо, само че беше по-малко и като че ли по-модерно. Частите на тази станция бяха купени неотдавна в Москва от таткото на Рони Дато, другаря Анжел, който между другото му беше донесъл и едно колело. От една седмица вече Рони Дато, асистиран от Сашо Кобалтовия юмрук, се потеше над схемата и след няколко дни станцията щеше да приема и предава. Ама наистина!

Двете страни бързаха час по-скоро да приключат с монтажа, и то не само за да спечелят съответния брой точки, но и за да използуват тази модерна техника при издирването на оръжие.

Тъкмо майорът слагаше кутийка ножчета за бръснене към принадлежностите на Червените, на вратата се почука.

— Парола? — попита майорът.

Оттатък вратата някой тихичко, но ужасно фалшиво запя:

— Бандера роса ла триумфера…

Димчо отвори: беше Наско Нето с чанта в ръка. Майорът обаче едвам го позна: лицето на главния разузнавач беше покрито на седем места с лепенки от лейкопласт.

— Бива Куба! — поздрави той. — Обръсна ли се?

— Бива Куба! — отвърна майорът. — Да, обръснах се.

— И аз се обръснах — каза Наско Нето. — Виж какво донесох.

Измъкна от чантата кутия водни боички, два блока за рисуване и една маска за подводно плуване.

— Това пък за какво е? — попита майорът.

— За като ловим акули под водата — отговори Наско. — За това ще получим най-малко 30 точки. Черните на куково лято ще намерят акваланг.

— Научи ли си урока по испански?

— Не, бе! Много е трудно… Има едни такива завързани думи! Ама виж какво научих!

И Наско Нето се развъртя и показа най-новите стъпки на ча-ча.

На вратата се почука.

— Парола? — попита Димчо.

— Моранбонг!

Беше Рони Дато. Точно под носа му, там, където е мястото за мустаците, имаше огромно петно от йод и съсирена кръв.

— Хоройя а кани! — поздрави той и влезе с колелото си.

— Какво значи това? — попита Наско Нето.

— Да живее свободата! На негърски… — отвърна нехайно Рони Дато и без повече приказки свали от багажника една гира, шест кутийки конфитюр от череши, сноп бакелитени гривни, един термометър и ги сложи на масата на Втора бригада.

Наско Нето със завист погледна новите придобивки на черните.

— Защо ти е тая гира, бе? — попита той.

— Десет точки! — каза Рони Дато. — И за физкултура.

— Дай едно кръгче — примоли се гордо Наско.

— Недей, сега имаме работа! — спря го майорът. — После ще караме всички.

След малко дойде Сашо Кобалтовия юмрук. Той представляваше живописна гледка: горната му устна беше превързана до двете уши с бинт и едвам говореше, а косата му, черна, дълга до врата, беше бухнала на главата му като на Черен Петър. Не беше я стригал от два месеца вече, а след подписването на договора въобще нямаше намерение да я стриже до завръщането си от Претория.

Той донесе шест лъка от чадърени ребра и сноп дървени стрели.

— Само че нямам отрова за връхчетата — едва изфъфли той. — Това е най-силното оръжие за борба с тигрите.

Дойде Игорчо. С две лепенки край устните… Извади от джоба си театрален бинокъл и компас.

Влезе и Кънчо, след като едвам-едвам изпя паролата „Бандера роса…“ Той пък се беше изхитрил да си пореже вирнатото носле тъкмо на девет места и беше нашарен като негърски жрец. Никой, никой не го инструктира, че на носа брада не расте… Той остави на масата шепа стъклени топчета и куп дълги, красиви птичи пера.

— За да се маскираме като индианци — обясни той.

Един след друг дойдоха и останалите интербригадири. Излишно е да споменавам, че всички носеха белези от първото бръснене, с изключение на Вихра, която заяви, че няма намерение да се бръсне, и на Фани, която хем се обръсна, хем не се поряза.

— Ама как, бе? — измуча мъченически Сашо Кобалтовия юмрук под превръзката.

— С електрическата самобръсначка на татко — отвърна с достойнство Фани.

— Тя не помага за растежа на брадата — каза флегматично Рони Дато. — Така никога няма да ти порасне брада.

Накрая, като направиха равносметка на донесеното, установиха, че материалните ефективи са значително увеличени. Оръжие обаче, извън стрелите на Сашо Кобалтовия юмрук, все още нямаше…