4 Кандидат-династронавтите остават без кубинец!!!
Този 10 май за него беше кошмарен. Съпротивителните сили на Роландо се изчерпваха. Той, който цели три години бе бродил из горите на Сиера Маестра под вражески куршуми, бе гладувал седмици наред, бе устоявал срещу жандармеристите на Батиста, нямаше вече нито смелост, нито издръжливост да устои срещу агнетата…
Обзе го мирова скръб. Зави му се свят, той облегна глава на масата, в него се надигна неудържимо желание да си бъде на Сиера Маестра, обкръжен от вражески легиони, и да гладува, да гладува… Като през мъгла дочу картечните въпроси и като през мъгла отговори.
— Вярно ли е, че Куба има нужда от наша помощ в борбата срещу империализма?
— Вярно е — изпъшка Роландо.
— Ние сме специалисти династронавти. Можем ли да заминем за там?
— Може — изстена той.
— Как става това?
— Попитайте легацията.
— Ще разреши ли Фидел Кастро?
— Пишете му — с последни сили отвърна Роландо, преди да потъне в меката бездна.
А династронавтите викаха „Вива Куба!“…
През нощта в студентското общежитие дойде бърза помощ. Докторът каза, че е настъпило пренасищане на организма от неизвестно месо, а теглилката показа напълняване с цели 7 кила! Униформата на Роландо се пукаше по всички шевове.
На сутринта Роландо почувствува с цялото си същество, че повече не може. Предстояха му още три посещения! Това представляваше шест тави с шест агнета и 24 бутчета! Имаше ли смисъл да жертвува своя млад живот за каузата на кубино-българската дружба по такъв един агнешки начин, когато можеше да се служи на тази дружба далеч по-героично?
Верен обаче на дадената дума, той се яви точно в определения час пред тролейбусната спирка. Беше подпухнал, дебел, с помътнели очи и люлееща се походка. Вече го чакаха.
— Вижте какво, компанерос — продума той с мъченически глас, — имам да ви кажа нещо много важно… — Той се поколеба секунда, но все пак решително продължи: — Компанерос, днес няма да обядвам с вас…
Тия думи паднаха върху династронавтите като пламтящ метеор в ракета. Цяла минута те мълчаха, отклонени от своята тъй обичайна орбита на самоувереност.
— Ама… защо? — попита Фани със сълзи на очи.
— Защото, компанерос, докато аз се тъпча тук с агнешко, в Куба много деца цели седмици не ядат месо.
— Защо?
— Защо ли? Знаете ли какво е блокада?
— Уха! — отвърна Наско Нето. — Колко сме ги правили! Веднаж дори блокирахме киностудията.
— Е добре! Поради империалистическа блокада Куба е в тежко положение. Враговете всеки ден пращат диверсанти, подпалват със самолети плантациите, вдигат във въздуха заводи, унищожават стада и в резултат на това не стига храна, не стига месо… А аз десет дни наред лапам агнешко… Съвестно ми е! Снощи цяла нощ не можах да спя.
Трябва да подчертая, че в тия думи имаше много, много истина…
— Хайде да пратим нашите агнета в Куба! — предложи внезапно Кънчо.
— Стига, бе глупчо! — обади се Рони Дато, разтревожен от опасността да се лишат от останалите агнета. — Докато стигнат в Хавана, ще се развалят.
— Ще ги пратим с хладилник — каза полковник Димчо.
— С хладилник иди ти!
— И ще ида! Щом като толкова искаш да знаеш, ще ида! И хем ще занеса агнета, хем ще помогна на кубинския народ в борбата с империализма!
Изведнаж всички затаиха дъх като прерязани от лазерен лъч: Димчо бе изрекъл съкровените мисли, които ето вече десет дни и десет нощи се въртяха в главите на династронавтите! Да заминат за Куба, да видят Острова на свободата, да се запознаят с Фидел, да се качат на Сиера Маестра и дори да помогнат на кубинските пионери да се организират във федерации на династронавти в борбата за овладяването на космоса!
— Отлична идея! — каза Роландо, доволен, че разговорът взема такъв обрат. — Вие заминете за Куба и занесете агнетата, а пък аз ще си вървя, защото имам упражнения в астрономическата обсерватория.
— Ама наистина ли няма да дойдете у нас? — проплака Фани.
— Не! — категорично отвърна Роландо, страхувайки се да не отстъпи пред женските сълзи.
— И у нас ли не? — попита Игорчо.
— Не!
— А у нас? — тихичко се обади Кънчо, като сбърчи носле.
— И у вас не!
И Роландо тръгна към спирката. Устните му бяха сухи, болеше го сърцето. Не смееше да се обърне, защото едва сега осъзна колко се е привързал към тия хлапета. Погледна назад чак когато стъпи в тролея: династронавтите стояха на купчина, всички с бели ризи, омърлушени, мълчаливи — тринайсет разочаровани деца. Отдалеч забеляза сълзите на Фани. Поиска му се да скочи, но като си представи агнетата, бързо се овладя и само извика:
— Компанерос, пак ще се видим! Елате ми на гости!
Тролеят потегли. Династронавтите останаха.
Когато колата се загуби зад ъгъла, пръв проговори полковникът:
— Значи така — заминаваме за Куба!
— Сега не може, трябва да чакаме ваканцията — каза Рони Дато.
— Добре, бе, през ваканцията. Аз и без това имам седем неизвинени.
И вече си представяха как плават по Атлантика към Острова на свободата, как слизат в Хавана и как отсреща им маха Фидел…
И точно в този момент прозвучаха няколко думи, които дадоха ново съдържание на живота на династронавтите. Бяха казани от Сашо Кобалтовия юмрук, бяха казани бавно, тържествено, като клетва:
— А аз — произнесе той дебело, — аз обещавам да не си бръсна брадата и да не си стрижа косата, докато не се върна от Куба!
Настъпи мълчание, изпълнено със страхотно напрежение: никой, ама никой не бе очаквал от Сашо такава блестяща находка! Рони Дато му завидя до болка.
— Ей че знаменито! — провикна се ентусиазирано полковник Димчо. — Хайде всички да си пуснем бради!
— Хайде! — възкликна Вихра.
— И да не ги бръснем, докато не се върнем от Куба като победители! — задъхан от вълнение, продължи полковникът. — Да се закълнем! Рони, пиши клетвата!
— После — каза Рони, — сега съм гладен. И не само клетва ще напишем, но и цяла програма за гостуването ни в Куба.
Настроението беше много повишено и всички говореха само за Куба.
Впрочем — не всички. Трима мълчаха, те не участвуваха във всеобщия ентусиазъм: Фани, Игорчо и Кънчо. В този момент те не обичаха Куба.
— А ние няма ли да празнуваме Първи май? — тихичко попита Фани. — Нашите агнета…
Наско Нето се хвана за, главата:
— Боже мой! Ние заминаваме за Куба, а тя ми приказва за агнета!
— Ама и ние искаме студент! — почти проплака: Кънчо.
Никой от династронавтите не обърна внимание на този хленч, никой дори и полковник Димчо, който беше справедлив и обичаше да помага на по-малките.
— Хайде! — каза той. — Трябва да се подготвим за заминаването.
И се пръснаха.
На тротоара пред спирката останаха само тримата кандидати и Никиж-ем. Беше тъжно. Идеше им да реват. Нима можеха да се върнат в къщи и да съобщят, че гостът няма да дойде? Не! Не! Не! Три пъти не!