Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (40)

11. Експедицията на Втора черна африканска бригада започва

Състав: Сашо Кобалт Болокуду, Наско Нето, Рони Дато, Мишо Еквилибриста, Игорчо и др.

След като напразно търсиха Никиж-ем още десетина минути, мустакатите побързаха да заемат места във влака за южната граница. Беше новичък, чист влак с електрически локомотив. Празни купета имаше много и те се настаниха в едно от крайните. Няколко пътника надникнаха през вратата, но като виждаха тия странни джуджета с мустаци, отминаваха.

Локомотивът свирна, гаровият чиновник даде сигнал за тръгване. Игорчо хвърли неспокоен поглед към перона.

— Няма го Никиж-ем!

— Нищо! — каза бодро Наско Нето. — Никиж-ем е вярно куче и непременно ще ни настигне. Искате ли да се хванем на бас?

Никой обаче не поиска да се хване на бас, защото никой не вярваше, че куче може да тича по-бързо от електрически локомотив, дори ако това куче се казва Никиж-ем!

Влакът потегли. Мустакатите интербригадири с любопитство се загледаха през прозореца. Бързо се изнизваха квартали и къщи, а там в дъното бавно се отдалечаваше високият червен връх на Телевизионната кула. Всички мълчаха. Може би защото и те в този миг си мислеха, че влакът наистина се движи и наистина ги носи към южната граница, където ще трябва да слезнат и после да ходят в нощта, и после да стигнат до Цариград, и после да намерят ганайското посолство, и оттам да продължат до Гана и по-нататък, през Танганайка, та чак до Претория… И не на ужким, а наистина!…

На Сашо Кобалт Болокуду му се сви сърцето, но като смел командир не се остави да бъде завладян от страха, а се хвърли върху мекото седалище и започна да подскача. Останалите последваха неговия пример и само Рони Дато презрително гледаше тия развилнели се хлапаци.

Скоро се поуспокоиха и като видяха, че няма нищо страшно, по предложение на Рони Дато взеха, че вечеряха. Ядоха, съобразно програмата, хляб и захар: храната не бива да се пилее, защото не се знае какво предстои към граничните райони.

Малък тревожен момент настъпи, когато се появи кондукторката за билетите. Като отвори вратата и видя пътниците, тя се стъписа и дори примига от изненада. Не каза обаче нищо, надупчи билетите и се отдалечи. Тя също знаеше, че в София гостуват френски артисти и след малко разправяше на началник-влака, че във влака пътуват парижки джуджета с ей такива мустаци!

Уверили се, че не съществува сериозна опасност да бъдат свалени, мустакатите се настаниха удобно на меките седалки. Влакът монотонно тракаше по релсите и бързо се носеше в нощта. Встрани светкавично пробягваха стоманените стълбове на електрическия проводник, блещукаха селски къщи, наблизо лъкатушеше река…

— Хей, вижте, вижте! — провикна се Рони Дато, който се бе загледал през прозореца.

Всички скочиха и залепиха носове на стъклото. В далечината се открояваше панорамата на гигантски завод, осветен от безброй мощни прожектори. Припламваха електроженни дъги, ослепително блестяха отворите на високите пещи, които бълваха разтопен метал, над цеховете летяха вагонетки, пълзяха камиони, човешки фигурки се мяркаха като мравки. А точно в средата се извисяваше строен, тънък комин и на върха му святкаха и гаснеха три букви: БКП.

Никога династронавтите не бяха виждали по-грандиозна картина от тази.

— Това е Кремиковци — каза авторитетно Рони Дато.

Влакът бързо се отдалечи от завода и мустакатите отново заеха места на меките седалки и дори се поизлегнаха. И тъй като колелетата тракаха примамливо-приспивно, един по един интербригадирите задремаха…

Събуди ги някакво дращене по вратата. Наско Нето скочи с разтуптяно сърце, отвори, наведе се. Никиж-ем скочи на гърдите му и го лизна по бузата.

Появяването на кучето предизвика бурна радост. Веднага го наобиколиха, коментирайки голямото постижение на Никиж-ем, който така успешно бе настигнал електрическия влак.

— Аз нали ви казах — самоуверено каза Наско Нето. — Никиж-ем е вярно куче, то обича повече нас. То тича най-малко със сто километра в час.

Отново седнаха и дадоха на кучето да вечеря. То обаче беше неспокойно, не ядеше и все се дърпаше навън. Един-два пъти дори изтича до вратата и се връщаше, сякаш канеше приятелите си да излезнат.

— Сигурно му се иска по нужда — каза Рони Дато.

Тогава Наско Нето, комуто също се отиваше по малка, излезе заедно с кучето и тръгна към края на вагона. Никиж-ем обаче не се спря пред тоалетната, а продължи нататък, към съседния вагон. Озадачен от това поведение на кучето, Наско Нето го последва.

Вагоните бяха доста празни, коридорите — тъмни и безлюдни, хората спяха в купетата. Никиж-ем все вървеше напред, като от време на време се обръщаше, за да види дали го следва Наско. Пред едно купе от I класа кучето се спря, сви се като тигърче пред скок, озъби се и заръмжа.

„Какво ли има вътре?“ — запита се Наско Нето и надникна през процепа, който оставяше краят на перденцето. В тъмния ъгъл дремеше някакъв човек, вдигнал яката на сакото си до очите. Нещо тревожно имаше във фигурата на този човек, нещо неприятно познато. И когато лампите на някаква гаричка осветиха пътника, Наско изведнаж го позна: беше човекът с черните очила, онзи, дето му беше задигнал съкровището от тавана! Човекът от сивата волга Б-66-17! Наско замря и стисна муцунката на кучето, за да удави ръмженето му. После вдигна Никиж-ем и побягна към своето купе.

Тук набързо разказа всичко. Съобщението предизвика сензация. Значи ето къде бил крадецът на зелени куфари и контрабандист на съкровища! А сега има ли куфар? И какво ли носи в него? И къде ли отива с този влак? Дали няма да се опита и той да премине границата нелегално? И какво да се прави по-нататък?

Въпроси, въпроси, които не можеха да се решат току-така. Наско Нето предложи веднага да уведомят кондукторката и още на първата гара да арестуват подозрителния пътник. Рони Дато обаче възрази и каза, че в такъв случай милицията ще иска да разпита и тях като свидетели, и тогава — сбогом, Южна Африка!

Възражението беше разумно, но да оставят така престъпника без контрол, не биваше — той може би носи в куфара си адска машина или плановете на нашите ракетни площадки, кой знае! И тъй като не можаха да вземат окончателно становище, решиха да установят над купето от I класа непрекъснато наблюдение и да действуват съобразно обстановката.

Пръв на пост отиде Сашо Кобалт Болокуду. Надникна през перденцето: човекът си спеше.

По-късно го смени Мишо Еквилибриста: човекът спеше.

Дойде ред и на Наско Нето: човекът още спеше.

Или може би си даваше вид, че спи… Защото ето вече половин час, откакто Очилатия забелязваше зад стъклото някакви физиономии с всевъзможни мустаци да надзъртат вътре, и той ставаше все по-неспокоен и по-неспокоен…

А влакът летеше в нощта и оставяше зад себе си бетонните стълбове на проводниците и блещукащата от звездите жица…