Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (9)

9. Отрядът на динамичните

В този съдбоносен миг, драги приятели, аз прекъсвам за малко своя разказ за астронавтите, защото крайно време е вече да се прехвърлим към Отряда на динамичните и към неговия вожд Сашо Кобалтовия юмрук. Не направя ли това, те ще откраднат Никиж, без да съм обяснил всичко, както трябва… Защото от един час вече Отрядът на динамичните, преминал свободно през ненаблюдаваните улици и дворове, беше заел позиция край ъглите и траповете, зад стените и оградите и зорко следеше какво става около ракетата…

И тъй — няколко думи за Отряда на динамичните.

Отрядът на динамичните имаше един идеал — цирка, един смисъл на съществуване — цирка. Циркът като зрелище под купола на площад „Възраждане“, циркът като изкуство, което се упражнява и от което се изпитва върховна наслада. Ако беше възможно, те отдавна щяха да променят прочутото си прозвище с по-скромното „циркова трупа“. Това обаче не беше възможно, защото, първо — цял свят ги знаеше като „динамичните“, и второ — защото не се знаеше каква насока ще вземе тяхната деятелност през следващите три-четири седмици. Можеха да се увлекат по часовникарство или по пощенски марки, можеха до безумие да се пристрастят към подводно плуване или стенография, или жиу-жицу…

Защото, както вече сте схванали, основният белег на Отряда на динамичните беше неговата динамика, тоест неговото непостоянство. Верни синове на своя динамичен и неспокоен век, динамичните жадно се хвърляха в живота, грабваха, каквото можеха от него, и бързо се гмуркаха в нови и нови приключения. И колкото повече жар влагаха във всяко ново приключение, толкова по-бързо те му се насищаха, захвърляха го и мигновено се насочваха към друго.

От миналата ваканция до тази динамичните смениха 7 различни занимания, преживяха 7 различни приключения:

1. Най-напред беше футболът. Ритаха топката от 8 сутринта до 8 вечерта с три прекъсвания за ядене. В 8 и 40 вече спяха мъртвешки сън. В неделя непременно посещаваха мачовете. Когато им се удаваше — без билет.

2. Месец по-късно футболът потъна в забравата на историята. Появи се автомобилизмът. За четири дни научиха всички автомобилни марки от всички страни на света. Знаеха особеностите на моторите, числото на цилиндрите, широчината на седалките, якостта на ресорите, дебелината на гумите. Бяха стигнали дотам, че можеха да определят фабричната марка на колата само по шума на мотора. От 8 сутринта до 8 вечерта с три прекъсвания за ядене те киснеха ту в ЦУМ край щанда за колите, ту пред гаража на хотел „Балкан“, ту в ремонтните работилници на москвич и знаеха по име всички шофьори от всички автомобилни гари.

3. Когато бащата на комисарката Вихра си купи кола, интересът към автомобилизма моментално се изпари. Разгоря се друга страст: киното. Това впрочем съвпада със зимната ваканция, когато е тъй приятно да седиш на топло и да гледаш филми. Тъй като трудно можеха да ходят повече от три пъти дневно на кино, останалото време те посвещаваха на събирането на филмови ленти, в правене на албуми от фотографии на киноартисти и на изучаване наизуст названия на филми, имена на актьори, режисьори, оператори и дори на сценаристи. Опитаха се да снимат филм, но докато намерят снимачна камера, любовта към киното се стопи.

4. През февруари се надигна зимният спорт. Всяка минута посвещаваха на кънки, шейни и ски. Спортната вълна спадна след счупването ръката на Игорчо.

5. През април направиха 121 хвърчила и скъсаха с тях 11 телефонни жици.

6. През май ги зарази географията. След като научиха безпогрешно всички имена на страни, градове, градчета, реки, планини, пустини, проходи, океани, морета и езера на земята, те си изфабрикуваха 11 дървени колички с ролкови лагери вместо колелета и започнаха да пътешествуват. Те излязоха далеч зад пределите на своята махала, а Сашо Кобалтовия юмрук и комисарката Вихра отидоха да се спуснат с количка чак от Симеоново, където шосето е бетонирано и стръмно.

7. През юни с появяването на купола на площад „Възраждане“ внезапно и без остатък ги грабна страстта към цирка. Това беше най-изгарящата досега страст в биографията на динамичните. Пламна в мига, когато работниците довлякоха новите фургони зад манежа, и стигна своя апогей в събота следобед, когато динамичните, 9 на брой, седяха на последната скамейка в цирка и затаили дъх, следяха изумителните постижения на акробатите, дресьорите, лъвовете и клоуните. Съдбата на динамичните за следващите няколко седмици, а може би и за повече беше решена…

И докато астронавтите, петстотин метра по-далеч, се готвеха да излетят в космоса, динамичните мигновено образуваха циркова трупа. Няма да разказвам цялата история на тази трупа, ще кажа само, че за няколко дни тя разполагаше с висококвалифицирани акробати, един жонгльор, един еквилибрист, който можеше да ходи по въже, двама много смешни клоуни, един колоездач, който можеше да язди, седнал на багажника, и дори един фокусник, който гълташе монети (ама истински, по една стотинка!).

Само за седмица циркът на динамичните укрепна и се прослави. Той даваше по три представления дневно, едно сутрин и две следобед. За вход се плащаше две стотинки, а който нямаше пари, даваше или стъклено топче, или цветни боички, които бяха много необходими за клоуните. Крайно бедните пускаха безплатно. Зрители идваха не само от махалата, но и далеч зад пределите й. Веднъж дойдоха две момчета чак от Лозенец. Само астронавтите не знаеха нищо за цирка, защото бяха до гуша потънали в строителството на звездолета.

И тъй, щастието на динамичните в цирковото поприще щеше да бъде пълно, ако не липсваше само едно нещо: дресирано животно. И наистина — какъв е този цирк, който няма дресирано животно? Цирк „Родина“ си има маймуни, цирк „Барлай“ — слонове, а циркът на площад „Възраждане“ — лъвове. Разправят дори, че един американски цирк си имал дресирани бълхи!

Отрядът на динамичните не се примири с това положение. За по-малко от пет часа те изловиха всички котки от махалата и направиха различни опити с тях, за да видят кои се поддават на дресировка. Мъчиха се сума време. Резултат — нула. Котките се оказаха зли и неспособни да възприемат цирковото изкуство. Те мяукаха до небесата, сякаш ги колеха, и изподраха цирковите артисти. Динамичните бяха принудени да ги пуснат.

На другия ден докараха девет кучета. Какви ли нямаше между тях: овчарски, ловджийски, вълчета, пекинези, пудели и дори една дакса — ниска и грозна като хипопотамче. Планини от усилия положиха динамичните, за да изтръгнат от тях макар и най-елементарните прояви на цирков талант. Изразходваха всичката захар, която тия дни можеше да се намери в домашните захарници (кучетата с охота ядяха захар); поднесоха на животните цяла тенджера шкембе чорба; говориха им мили думи; милваха ги; караха им се; пердашеха ги. Напразно и напразно. Кучетата не искаха (или не можеха) да стоят дори на задните си лапи.

През този „кучешки“ ден в махалата се дигна такава олелия, че дори кварталният милиционер надникна в двора на цирка. Той буквално настръхна от гледката на деветте кучета, напляскани с шкембе чорба и пудра захар, и побърза да предупреди динамичните незабавно да освободят животните.

Дълбоко униние обхвана динамичните. Животът стана черен. Сашо Кобалтовия юмрук мълчеше, раздразнителен, готов да се сбие с всеки. Комисарката Вихра, която изпълняваше временно и длъжността директор на цирка, съзираше края на цирковото поприще.

Отрядът на динамичните беше пред разложение. Отрядът на динамичните загиваше!

И точно в този извънредно критичен момент стана неочакваното, стана това, което всъщност отклони историята на астронавтите и на динамичните от нейния нормален курс и я насочи към просторите на неизвестността, приключенията и войната.

Сашо Кобалтовия юмрук седеше сред празната и разкапваща се арена на цирка, обзет от мирова скръб, когато дотича Игорчо, задъхан, с пламтящи очи:

— Намерих! — извика той.

— Какво? — мрачно попита Сашо.

— Куче! — със сияещо лице отвърна Игорчо, очаквайки, че Сашо също ще се развълнува, ще скочи и ще го поздрави.

Но Сашо не скочи и не го поздрави. Той само изкриви устни и махна пренебрежително с ръка.

Такова беше отношението на всички динамични към Игорчо: не му вярваха, присмиваха му се, гледаха на него с пренебрежение, и то само защото беше най-малкият, най-слабият, най-тихият. А как желаеше Игорчо да се приспособи към бойката атмосфера на Отряда! Как искаше и той да има мускули като Сашовите, остри очи като Вихрините! И как мечтаеше да извърши такъв подвиг, че да стане поне втори помощник-командир на отряда или трети заместник-директор на цирка!

— Прочети! — каза той победоносно, като извади от пазвата си една тетрадка.

Сашо снизходително прелисти тетрадката. На първата страница имаше голямо заглавие: „Народен звезден глас“, на втората страница бяха написани с печатни букви редица съобщения за подготовката на пътешествията към звездите, научни новини, хроника из живота на Съзвездието Стрелец и други вестникарски дреболии. На четвъртата страница, на четири колони, беше отпечатан голям репортаж под заглавие: „Нашето любимо куче-чудо Никиж“. (Онзи блестящ репортаж на Рони Дато, помните ли? Аз ви предупредих да му обърнете внимание.)

Сашо зачете репортажа без особен интерес, но когато вдигна глава, лицето му беше вече друго — това беше лицето на стария партизански командир, смел автомобилен бегач, капитан на футболен отбор, скиор на дълги разстояния, известен географ и цирков сеньор. Новината за Никиж му подействува като шестица след двойка по аритметика.

— Целият отряд тук! — заповяда той.

Трябва да кажа, че методите на ръководство на Отряда бяха, както се формулира понякога, партизански: Сашо и Вихра заповядваха, а останалите изпълняваха. Това се дължеше на две причини: на огромната физическа сила на Сашо и на твърдия характер на Вихра. Сашо беше толкова силен, че можеше да хвърли камък от единия бряг на реката до другия, а за Вихра по-добре да не говоря: от нейната строгост и принципност се страхуваше дори и Сашо Кобалтовия юмрук.

Партизанските методи на ръководство бяха остатъци от онова време, когато Отрядът на динамичните се увличаше по партизанството и водеше битки с жандармерийски банди от другите махали.

Тъй или иначе, заповедта на Сашо събра Отряда само за някакви си пет минутки. Без много приказки той запозна динамичните със съдържанието на репортажа, който разказваше за способностите на кучето-чудо Никиж. Репортажът особено много наблягаше на артистичните заложби на кучето и надълго и нашироко описваше номерата, които то можеше да изпълнява. Накрая авторът подхвърляше мисълта, че навярно „Никиж известно време е принадлежал на голяма международна циркова трупа, след което е попаднал в научните среди“.

Съвещанието на отряда беше много кратко. Всъщност това не беше съвещание, а по-скоро монолог: говореше Сашо, останалите слушаха.

Три минути по-късно отрядът беше поставен в движение. Започна една непродължителна серия от разузнавателни походи около ракетния център Нептун. И колкото и да бе трудно поради предпазните мерки на астронавтите, на шестия ден Сашо Кобалтовия юмрук имаше достатъчно достоверни сведения за Съзвездието Стрелец, за ракетната площадка, за звездолета и за кучето-чудо Никиж. Той свика ново съвещание.

— Никиж трябва да бъде наш! — каза той без много предисловия. — И то в най-скоро време.

Че кучето трябваше да бъде „наше“, това беше напълно ясно за всички динамични. Без него не можеше да има спокоен живот по-нататък.

— Но как? — попита някой.

— Да го купим — плахо предложи Игорчо.

— Те ще искат най-малко три лева — каза Сашо замислено, — а ние нямаме толкова много пари.

Настъпи дълго мълчание.

— Да помолим да ни го дадат без пари — подхвърли пак Игорчо.

Никой не обърна внимание на това необмислено предложение. Та кой е луд да ти даде без пари такова куче?

Взе думата Вихра, спокойна, трезва.

— Хайде да приемем тия астронавти в нашия отряд — каза тя. — Тогава и кучето ще стане наше.

Въпреки нейния авторитет думите й предизвикаха буря от възмущение. Не! В никакъв случай! Не щем чужди хора в нашия отряд!

Отново настъпи мълчание и през това време всички мислеха за едно и също нещо, само че не смееха да го изразят гласно, защото все пак динамичните бяха пионери…

Както винаги, най-смел излезе Сашо:

— Какво ще си играем с тия завеяни астронавти! — извика той. — Ще вземат да пратят Никиж на Луната или ще го претрепят в космоса, иди го гони тогава! Да си го вземем и толкова! Хем ще го спасим от явна смърт!

— Насила? — тихо и с леко възмущение попита Вихра.

— Насила!

— Нямаме право — каза тя със свойствената си прямота.

— Но ако са фашисти? — подхвърли Сашо.

Тя се позамисли:

— Ако са фашисти, може. Но фашисти ли са?

— Фашисти са! — отсече Сашо. — Ако не бяха фашисти, нямаше да правят такава конспирация, щяха да ни поканят и нас в тяхната ракета. Не е ли вярно това, а? Вярно е. Значи са фашисти.

С това спорът беше приключен. Решението беше ясно: кучето-чудо Никиж трябваше да се спаси насила от астронавтите.

Нападението върху ракетния център беше насрочено за 7 юли, 11 часа. Този ден беше събота и динамичните се надяваха, че повечето астронавти този ден ще бъдат на баня. Тяхната сметка обаче излезе крива. Те не знаеха, че 7 юли е денят О Н.

И когато започнаха звездообразното настъпление към ракетния център, те ни най-малко не предполагаха, че ще заварят на летателната площадка цялото Съзвездие. Тъй грижливо разработеният план за леко задигане на Никиж беше на път да се провали…

Цял час вече динамичните стояха на позиция зад ъглите, оградите, стените и чакаха сигнала на Сашо. А Сашо се колебаеше да даде сигнал, защото, колкото и да беше силен и смел, той разбираше, че трудно ще се справи с една толкова многобройна група, сред която беше и небезизвестният боксьор Наско Нето.

Навярно Сашо скоро щеше да даде сигнал за отстъпление и да отложи нападението за друг ден, когато вниманието му бе привлечено от странните действия на астронавтите.

Най-напред тримата главни астронавти влязоха в бараката, където стояха сума време, после излязоха с вдървени лица и облещени очи и започнаха да четат един дълъг, дълъг поменик, толкова дълъг, че на тия, които слушаха отстрана, им се доспа.

Бойното партизанско чувство у Сашо заговори. Той усети, че моментът за нападението е настъпил. Сега или никога!

Вдигна ръка и пръв се втурна напред.