Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (14)

4. Стогодишната война

„И тъй — писа този ден «Народен звезден глас» — днес започва войната. Война справедлива, война стогодишна. Астронавтите знаят много добре, че войната е лошо нещо и че тя носи само беди на хората на науката, но те никога няма да се примирят с обидата, която им нанесоха агресорите от Отряда на динамичните. Пред астронавтите лежи свещената задача да освободят кучето-чудо Никиж, да възстановят звездолета «ДРН 1 Пегас» и час по-скоро да го пуснат в космоса.

Днес щабът на Съзвездието Стрелец започна да разработва стратегическите си бойни планове за стогодишната война. Общото командуване се пое от майор Димчо, разузнаването от астронавта Наско Нето, пропагандата от Рони Дато.“

И още едно съобщение:

„По заповед на щаба на Съзвездието бившият метач, понастоящем куриер, Фани се повишава в чин кандидат-астронавт поради добре изпълнената задача при предаването на ултиматума на динамичните.“

И стогодишната война започна!

Първият ден от тия сто години премина в усилена подготовка. Щабът на Съзвездието изкара цели двайсет и пет минути в тайно заседание, за да обсъди стратегическия план, предложен от Наско Нето. Както обикновено, той беше кратък и ясен. Според Наско, стогодишната война трябваше да бъде светкавична и да не трае повече от три-четири дена и дори по-малко. Той обоснова предложението си с три важни аргумента: първо — ако чакат сто години, кучето Никиж може да остарее и да стане негодно за пускане в междузвездното пространство; второ — през това време науката няма да тъпче на едно място и други научни общества бездруго ще изпреварят Съзвездието в неговите космически изследвания; и трето — на 26 юли, тоест след две седмици, началникът на разузнаването Наско Нето отива на пионерски лагер в Боровец. Следователно няма време за чакане. Да нападнем светкавично и готово!

— Ама ние още не сме готови — каза майор Димчо. — Трябват ни най-малко пет дни, за да си направим ракети.

— Ще ги нападнем с прашки и камъни! — отсече Наско.

— Да, ама така можем да им счупим главите.

Тримата озадачено млъкнаха. Изгледите да счупят главите на противниците им се сториха непривлекателни.

— Какво ще каже командуващият пропагандните войски? — запита майорът.

Рони Дато извади от джоба си голям лист, изписан и разчертан, със странни знаци и бавно заговори:

— За да избегнем проливането на кръв, аз предлагам да водим известно време студена война.

Наско зяпна от учудване. Още веднъж Рони Дато проявяваше своето интелектуално превъзходство над него.

— Студена война значи — продължи Рони — хем да воюваме, хем да не се бием.

— Това не може — каза Наско.

— Може — каза Рони Дато.

— Не!

— Да!

Пауза.

— Може — подхвана Рони и избърса стъклата на очилата си. — Това става така: ще им правим пропаганда, ще им говорим по радиото, ще им пращаме позиви, ще им пречим на цирка, ще им пращаме диверсанти. Те така ще се ядосат и уплашат, че когато ги нападнем с ракети, няма да могат да се отбраняват и ние ще си вземем Никиж почти без бой. Нали е знаменито? Така правят американците.

— Това не е честно — каза Наско Нето. — И после, ние не сме империалисти и няма да водим студена война като тях. И после, аз нямам време за такава война, защото на 26 трябва да замина. Това е.

Въпроса реши майор Димчо:

— А бе, ако можем да свършим стогодишната война по-рано, ще бъде кеф — каза той, — но ние не можем да си служим с такива първобитни средства като прашки и камъни. Като научно общество, ние можем да се бием само с научни средства. За два-три дни ще приготвим сума ти ракети, ще построим апарат за зелени приспивателни лъчи и тогава ще ги нападнем. През това време пропагандните войски ще правят пропаганда, но без студена война, защото и аз не съм съгласен да водим нечестна война. Разузнаването да узнае къде се събират динамичните, къде крият Никиж, в колко часа техният цирк дава представления.

Десет минути по-късно започна изпълнението на плана. Закипя трескава дейност. Наско Нето и Фани тръгнаха на разузнаване в територията на динамичните. Рони Дато си отиде в къщи и два часа писа пропагандни позиви. Главнокомандуващият майор Димчо залегна над книгите, за да изучи всички средства на съвременната научна война.

В четири часа, след спане, те отново се събраха, за да докладват за изпълнението на задачите. Резултатите не бяха блестящи. Разузнаването донесе, че динамичните хич и не искат да знаят за войната. Те продължавали да дават своите представления, които минавали при голям успех. Нещо повече — според сведения на други махленски деца, след получаването на ултиматума динамичните увеличили цената на входния билет на три стотинки. Пак според същите сведения, състоянието на Никиж никак не било добро. След посещението на Фани той направил два опита за бягство и сега динамичните го държели затворен. Последното съобщение направи много тягостно впечатление и астронавтите решиха да ускорят подготовката на стогодишната война.

Началникът на пропагандата Рони Дато прочете своя позив, който гласеше:

„Динамични, мракобеси проклети! Вие отхвърлихте човеколюбивите предложения на миролюбивите астронавти, вие презряхте протегнатата ръка! Вие нарушихте законите на планетата Земя и на нашата махала. Знайте, че няма да ви простим! Треперете! Няма пощада за крадците и фашистите! Часът на разплатата наближава! Ха-ха!“

Позивът се хареса много. Не можаха да разберат само защо е това „ха-ха“ накрая.

— За психология — обясни Рони Дато. — По този начин ние им се присмиваме, а смехът убива, това съм чел в една книга.

— Хубаво — каза майор Димчо, — само че как ще разпространим позива сред динамичните?

— Лесна работа — отвърна Рони Дато, който беше мислил и по този въпрос. — Един разузнавач ще се преоблече като зрител, ще влезе в цирка и по време на представлението ще хвърли позивите. Татко ми е правил така в разни кина преди Девети септември.

— Ами ако го уловят и мъчат? — запита Наско.

— Ще умре, но няма да ни издаде.

Предложението беше съблазнително и известно време всички се замислиха върху възможността да умрат за делото на Съзвездието. Обади се Фани:

— Ама знаете ли как щипе онова момиче Вихра!

— Не! — отсече категорично майор Димчо. — Ние няма да жертвуваме хората си. Човекът е най-големият капитал.

— Човек — това звучи гордо — добави Рони Дато, който нямаше нищо против да умре за Съзвездието, но нямаше никакво желание да бъде ощипан от Вихра.

— Трябва да измислим нещо по-научно — заключи майорът.

Всички започнаха задълбочено да мислят, дори Фани, която знаеше, че ако пратят таен агент при динамичните, това ще бъде пак тя.

Майор Димчо скочи с блеснали очи:

— Сетих се! — провикна се той. — Открих!

— Трябва да кажеш „еврика“ — каза Рони Дато. — Като Архимед, когато открил закона на Архимед.

Така Рони Дато отново удиви астронавтите със своите познания, но още повече ги удиви Димчо със своето предложение:

— Ще пратим позивите с ракета!

Разбира се! Как не се сетиха по-рано! Това беше толкова просто. Ракети бяха правили и друг път: слагаха под основата на консервни кутии карбид, намокряха карбида и след петнайсет секунди под напора на газовете закрепената на земята ракета отлиташе на двайсет, понякога и на двайсет и три метра височина. На този принцип, както знаете, бяха построени деветте мотора на „ДРН 1 Пегас“.

Решиха да направят опит. Туриха пет позива в една ракета, заредиха дюзата. Майор Димчо остана в центъра на полигона, останалите се оттеглиха зад оградата. Спокойно, с движения на истински учен, той сипа малко вода върху карбида, който веднага започна да съска и изпуска пара, захлупи отгоре кутията и за по-сигурно постави върху нея един камък. После, без да бърза, без да се обръща дори, мина зад оградата, където започна да брои:

— Десет… девет… осем… седем…

Карбидът съскаше и изпълваше корпуса на ракетата с газ.

— … шест… пет… четири… три…

Всички затаиха дъх. Отдалеч се виждаше как ракетата се налива с енергия.

— … две… едно… нула!…

Сега, според всички правила на физиката, химията и балистиката, ракетата трябваше да полети. Тя обаче продължаваше да си стои на място и лекичко да се тресе. Това никак не смути майора. Той подхвана:

— … седем… шест… пет…

И в този миг, без да дочака втората нула, ракетата с гръм полетя към висините. Светкавично мина край прозорците на първия етаж, на втория, на третия, стигна четвъртия, мина петия! Никога ракета на астронавти не беше достигала такава шеметна височина! Ето — тя забави своето устремно летене, обърна се и започна да пада. При обръщането позивите се изсипаха. Като се пръснаха от топлия вятър, те се залюляха над покривите.

Просторът се огласи от победоносно „ура“. Астронавтите закрещяха, запремятаха се презглава, а Наско Нето проходи на ръце.

Оставаше сега да се изчисли траекторията на ракетата, така че позивите да падат точно над главите на динамичните. Майор Димчо стоя до късна нощ с линийка в ръка, писа, черта, изкопира с индиго от списанието на татко си траекторията на интерконтиненталната балистична ракета, която съветските учени пуснаха над Тихия океан. На сутринта той се яви в ракетния център напълно готов.

С хиляди предпазни мерки, като избягваха улиците, през дворове и огради, предшествувани от разузнавачи, астронавтите се добраха съвсем близо до бърлогата на звяра — една мъничка градина, от която ясно се виждаше циркът на динамичните. Мълчаливо, стегнато, като истинска бойна част те заредиха ракетата. Димчо провери изчисленията и насочи носа на ракетата към неприятелската крепост. Рони Дато пъхна позивите в корпуса, Наско Нето зае позиция до оградата на цирка, за да наблюдава паниката на противника. Останалите се оттеглиха и залегнаха.

Всичко беше готово. Димчо пусна мотора в ход и също залегна. Разнесе се познатата миризма на атомокарбидното гориво. Дюзите зашумяха. Майорът започна да брои:

— … десет… девет… осем…

Гръм! Отново, без да дочака нулата, ракетата се понесе към отсрещната фасада. В следния миг нещо изтрещя. Големият прозорец там, на четвъртия етаж, се пръсна на парчета. И заедно със стъкълцата, които се посипаха под слънцето, надолу като камък полетя сребристият корпус на ракетата. Той тупна на три крачки от залегналия Рони Дато, подскочи два пъти по тревата и остана да лежи тъй, тъжен остатък на бойна ракета…

Една дълга минута астронавтите стояха втрещени. После, изведнъж осъзнали значението на извършеното, хукнаха назад, без да държат сметка нито за достойнството си на учени, нито за престижа си на храбри космически бойци.