Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (2)

2. Едно радиосъобщение, което изяснява всичко

А сега Димчо лежи и термометърът показва тридесет и осем градуса. Майка му слага компреси на челото и мърмори нещо против непослушните деца, а в хола татко му чете вестник и слуша радио. Димчо не пъшка, не се оплаква, макар че му е страшно зле: боли го глава, очите му тежат, устата му е съвсем пресъхнала, а мозъкът му сякаш се върти в черепа, и от време на време потъва в някакви бездни, появява се наново, потъва и се появява… И когато потъва, в дълбините на бездните припламват пет букви, пет гигантски букви: НИКИЖ… НИКИЖ… НИКИЖ… И пак изчезват, и пак се разгарят и болят, болят, ох, как болят! И НИКИЖ… НИКИЖ… НИКИЖ…

Димчо не пъшка, о не! И то не само защото е пионер, а главно, защото е загрижен за кученцето. Къде е то сега? Живо ли е още? Не го ли е открила мама? Снощи, като се върна под дъжда, той му превърза крачето, нахрани го с кремвирши, които намери в бюфета, после го пъхна в сандъка за въглища на задния балкон… И НИКИЖ… НИКИЖ… НИКИЖ…

… Мама безшумно се движи наоколо като призрак, обвита в чудновати светлини, и лицето й като че се разтапя във въздуха. От хола иде неземна музика, която прониква дълбоко в Димчо и го понася в безкрайни висини. Той лети… лети… а наоколо блестят звездички… светлинки… пак звезди… планети… комети… метеори… От далечината се появява едно огнено кълбо. То разсича небесата и като оставя пламенна диря, пада зад заоблачените планини. После една ракета каца сред обширна поляна и от нея излиза едно кученце… Никиж… Бззз… бръмчат моторите на ракетата… също като радиото… музиката прониква в главата… бззз… кученцето вдига муцунка и го лизва с езичето си… „Внимание, внимание…“ — говори някакъв боботещ глас сред бръмченето на ракетата, и светлините на звездите — „снощи от ракетния център бе пусната космическа ракета…“ Бззз… „Освен апаратурата контейнерът на ракетата носи едно опитно куче, което…“ Бззз… бръмчат моторите… кученцето маха опашчица… светлините като вихрушка се въртят… НИКИЖ… НИКИЖ… „Все още няма сведения за съдбата на животното…“ Бззз… „Опит… около Луната… планетите… близки полети на космонавти…“ Бззз…

Музиката отново се появява, неземна, и се носи сред безкрая на пространството.

— Той заспа — каза майката. — Спри радиото!

Какво е сънувал Димчо тази нощ, не знам. След полунощ той се събуди, изпотен, с прояснена глава. Беше тихо. В стаята нямаше никой. Той се поизправи, все още в плен на една мисъл, която не му даваше покой и по време на съня. Стана и, както беше по пижама, излезе на балкона. Небето беше чисто, звездите весело мигаха, нищо не подсказваше за голямата тайна. Димчо отвори капака на сандъка. На дъното, сред въглищата, се беше сгушило кученцето с превързано краче. От кремвиршите беше останало само едно крайче.

Димчо лекичко погали кученцето. То трепна и се изправи, като вдигна муцунка. Щом позна Димчо, то направи опит да подскочи, радостно махайки опашка. Момчето го взе и се загледа в умните му очи. После все тъй на пръсти влезе в стаята си и запали нощната лампа. Кученцето енергично заподскача, като все още малко влачеше предната си лапичка.

— Хей! — прошепна Димчо. — Ела тук!

Кученцето послушно скочи на скута му.

— Кажи, ама правичката, ти от ракетата ли си?

Кученцето отговори утвърдително.

Димчо радостно го притисна до гърдите си. После бързо откри лявото краче, страхувайки се, че няма да намери пръстена, че НИКИЖ и всичко останало е било само сън. Но металическата пластинка си беше на място, дълбоко под козината. На място си бяха и петте букви.

И Димчо отново си легна, като сложи до себе си кученцето, което лизна момчето по бузата. След малко и двамата заспаха.