Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (11)

1. А сега накъде?

Ракетният център Нептун представляваше тъжна гледка. Както по-късно писа „Народен звезден глас“, така е изглеждал град Хирошима след атомната бомбардировка на американските империалисти.

В средата, там, където допреди малко гордо се извисяваше „ДРН 1 Пегас“, сега имаше развалини и развалини. Могъщият корпус на ракетата лежеше смачкан, изтърбушен. Прозорците бяха изпокъсани, антената — счупена. Наоколо, сред побелялата от карбид земя, се търкаляха разбити мотори, книги от бордовата библиотека, изпокъсани броеве на „Народен звезден глас“, сухари, кутийки конфитюр от боровинки, кюфтета…

Вътре в самата ракета не беше оцеляло нищо: нападателите добре се бяха погрижили да унищожат предавателната и приемателната автоматична система за управление, гордостта на астронавтите. В кабината се виеха изпокъсани жици, сред парчета от радиолампи, електрически крушки, съпротивления.

Нападателите не бяха пожалили и телескопа, който астронавтите бяха създали от киноапаратчето на Фани. Тръбата беше разкривена, лупата издраскана, негодна…

В не по-добро състояние се намираше и дворецът на Никиж. При боричкането някой го беше ритнал и сега тухлената къщичка изглеждаше като разбита от снаряд. Само от прозорчето продължаваше да се вее перденцето, което Фани беше ушила за своето любимо кученце.

Това бяха материалните щети. А човешките загуби? Убити нямаше, но имаше кръв по одрасканата буза на майора, по удареното коляно на Рони Дато, върху раздраната ръка на Наско Нето… Имаше цицини, имаше и синини…

Не беше останала нито една здрава риза, нито един здрав панталон и в душите на астронавтите се бореха две чувства: болката по разрушения звездолет и страхът от родителите, които щяха да искат сметка за щетите по облеклото.

Дълго след изчезването на нападателите астронавтите седяха или лежаха така, както ги беше заварил краят на боя. Само тихичкото хлипане на Фани нарушаваше тишината.

Майор Димчо се изправи. И едва не изстена: боляха го колената, седалището, юмруците. Погледна бойното поле и внезапно го обхвана неудържимо желание да зареве. Толкова усилия, толкова труд, толкова талант отидоха по дяволите.

Накуцвайки, той направи една обиколка сред разрушенията. Можеше ли да се възстанови всичко това? Щяха ли да се намерят материали, лампи, жици, манивели, гориво? А Никиж?

Той се наведе над разбития звездолет — плод на толкова труд. Идеше му да крещи, дори да казва неприлични думи. До разкривените антени забеляза книгите от бордовата библиотека. Една по една ги прибра, като ги обърса от прахта. Тук бяха Жул Верн, Хърбърт Уелс, Ефремов, Станислав Лем… Притисна ги до гърдите си и от това му стана по-леко. Той осъзна, че докато ги има, нищо не е окончателно загубено.

Вниманието му бе привлечено от Фани, която продължаваше да плаче.

— Хайде ставай! — каза той. — Не бива да ревеш…

Тя приседна и така високо зарева, сякаш я пердашеха.

— Взеха Никиаж! Ааа! Никиаж! Моето куче! Ааа!…

— Нищо — каза той, — ние пак ще си го вземем и пак ще летим към звездите.

— А мен ще вземете ли?

— Ще те вземем, само не реви!

Но тя пак заплака.

— Ревла! — провикна се Наско Нето. — Само това знаят жените, да реват.

Той се изправи, като се опипваше по гърба, после вдигна юмрука, размаха го по посока на динамичните и високо, много високо, за да го чуе цял свят, извика:

— А тия варвари ще ни платят за всичко! За всичко!