Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (15)

5. Какво прави един език

Този безславен епизод от стогодишната война ще остане завинаги неотбелязан както по страниците на „Народен звезден глас“, така и в аналите на астронавтите. Пък и защо да се припомват неприятни неща? Толкова повече, че в този исторически момент астронавтите не притежаваха необходимите шест лева, за да платят, както се изрази Рони Дато, „репарации“ за строшеното стъкло. Така че да забравим и ние тази случка.

Ала макар и неспоменат, позорът на поражението тегнеше в сърцата на астронавтите. Цял ден те се въртяха около ракетния център, мрачни, мълчаливи. Майор Димчо бе обхванат от такова отчаяние, че през това време прочете само една книга. Рони Дато пък непрекъснато ядеше, което също беше признак на дълбоко разстройство, а Фани не искаше да хапне нищо.

Единствен Наско Нето сновеше наоколо, сам си приказваше нещо и боксираше с юмруци въздуха, сякаш се биеше с невидим противник.

В края на деня той каза:

— Така е, когато слушаме завеяни редактори. Студена война! Два дена минаха вече от стогодишната война, а още не сме направили нищо.

Рони Дато виновно скри филийката хляб с масло зад гърба си. Как да обясни на този ограничен войнолюбец истинското значение на пропагандата и на психологическата война, когато не по негова вина първият им опит пропадна тъй безславно? И как да му внуши, че той, Рони Дато, не обича нито кървите, нито дима на пожарите, нито гърма на битките?

— Да — каза с дълбока въздишка майор Димчо, — трябва да се бием, ама истински.

— Без ракети ли? — опита се да го вразуми Рони Дато.

— Без ракети — въздъхна пак майорът. — Трябва да си вземем Никиж!

Наско Нето удари едно кроше във въздуха и извика:

— Хайде да ги нападнем веднага! Ще ги направим на пестил!

Майор Димчо тъжно поклати глава:

— Не можем да ги нападнем открито. Нали… заради оная работа…

Изникна призракът на строшения прозорец. Всички млъкнаха. И както обикновено, пръв даде идеята Рони Дато:

— А бе, защо да не ги нападнем с хитрост, а?

— Как?

— Като Троянския кон.

Разбира се, всички, с изключение на Фани, знаеха историята на Троянския кон, бяха чели книгата, бяха гледали и филма. Идеята се прие благоприятно и отново Наско Нето изгледа с уважение началника на пропагандата.

— Да, но… — възрази той — трябва ни троянски кон.

— Ще си направим един! — отсече майорът, ентусиазиран от блестящата перспектива на новото приключение.

— Не, не, не! — скочи Наско Нето. — Не! Сетих се! Ще влезем и без троянски кон. Ще влезем и ще им разбием муцуните. Само че ни трябва език.

И без да дочака въпроси, замаха от възторг юмруци и хукна навън.

Фани не разбра защо му е на Наско език и търпеливо зачака по-нататъшния развой на събитията. Другите за всеки случай заеха бойни позиции около ракетния център. Все пак отвличането на „език“ не е лесна работа и може да доведе до усложнения.

Половин час по-късно началникът на разузнаването се върна с победа. Пред него вървеше Игорчо, уплашен и бледен.

— Ето език! — тържествуващ каза Наско и блъсна пленника, който едва не се просна на земята.

Фани пак не схвана защо наричат Игорчо език, но замълча, следейки с огромен интерес какво ще правят с най-малкия от динамичните, към когото тя питаеше скрита симпатия. Тя си спомни онази злокобна минута, когато самата тя беше попаднала в бърлогата на звяра, заобиколена от цялата банда.

Цели пет минути щабът се съвещава, за да реши съдбата на езика. Накрая майор Димчо церемониално вдигна ръка и отчетливо произнесе:

— Другари астронавти! Благодарение подвига на разузнавача Наско Нето в ръцете ни се намира опасният шпионин Игор от Отряда на динамичните. Завчера тия изверги инквизираха нашия куриер Фани, макар че тя отиде при тях с миролюбиви намерения. Сега ние също можем да щипем до смърт този подъл шпионин, а също така и да го обесим, но ние сме астронавти и сме хуманни. Ето защо ние ще му дадем възможност да живее.

Той се обърна към Игорчо:

— Шпионино, ако искаш да спасиш живота си, ти трябва да издадеш всичките си тайни и всичките тайни на вашия отряд. Освен това трябва да ни служиш до смърт, за да разгромим Отряда на динамичните и да спасим кучето-чудо Никиж. Кажи, съгласен ли си?

В съзнанието на пленника мигновено премина мисълта, че ако направи това, което искат от него, той ще стане предател и което е още по-лошо, ще си навлече гнева на Сашо Кобалтовия юмрук и на комисарката Вихра. В същото време той си мислеше, че Сашо и Вихра и всички динамични заслужават да не им бъде верен до смърт, защото те винаги са се отнасяли с него като към нединамичен. Откакто бе влязъл в Отряда, ето вече десет месеца, от началото на миналата година, той изпълняваше най-унизителните спомагателни служби, които можеха да се срещнат в бурната биография на Отряда. Когато бяха футболисти, той трябваше да тича подир топката извън игрището; когато караха шейни, той влачеше шейните по нанагорнището; като циркаджия, той играеше роли на дресирано животно и тъй нататък, и тъй нататък… До ден днешен Игорчо си оставаше прост динамичен, докато всички останали бяха стигнали най-малко до помощник-командир на чети, макар че именно той бе успял да донесе на Отряда вестник „Народен звезден глас“ с паметния репортаж за Никиж и с това бе помогнал да се задигне кучето-чудо. И тъй, имаше ли смисъл да се упорствува?

— Ние чакаме — каза майорът след дълго мълчание. — Не искаш ли да говориш с добро? Добре! Щом е тъй, ще те инквизираме. Най-напред ще те горим на клада. Хайде!

Грабнаха Игор и го вързаха за дирека за простирано на пране.

Майор Димчо отново церемониално попита:

— Шпионино, за последен път те предупреждаваме! Не проговориш ли, да знаеш, че след като те изгорим на клада, ще те разчекнем между два коня и накрая ще те обесим с краката надолу. Даваме ти една минута, за да си помислиш…

На Игорчо му мина мисълта, че ако умре, динамичните най-после ще го повишат и може дори да нарекат някоя от четите на негово име, какъвто бе случаят с Митко Палаузов. Освен това любопитно му беше какво чувствува човек, когато го горят на клада и го разчекват между два коня. Везните започнаха да клонят към твърдост.

И кой знае как щеше да завърши този драматичен епизод от стогодишната война, ако погледът на Игорчо не беше попаднал на ракетата „ДРН 1 Пегас“, която лежеше настрана, наистина посмачкана, но все още привлекателна и бляскава като далечните звезди, накъдето трябваше да лети. Мигновено всички колебания у пленника се стопиха.

Той се размърда между въжетата и пискливо се провикна:

— Ако ви издам тайните, ще ме вземете ли в ракетата?

Предложението обърка астронавтите и дори малко ги разочарова: колко по-интересно щеше да бъде да изгорят врага!

— С ракетата могат да летят само астронавти — отвърна майорът.

— Но ако служиш вярно на науката и на Съзвездието и ни помогнеш да спасим Никиж, може и ти да станеш един ден кандидат-член на Съзвездието.

Названието „кандидат-член“ реши окончателно всички колебания на Игорчо. Къде-къде то е по-интересно от презрителното „динамичен циркаджия“! И къде-къде е по-интересно да летиш с ракета към звездите, отколкото да се кривиш като дресирана мечка пред махленските деца!

— Ще ме пазите ли от Сашо? — попита пленникът.

— Ще те пазим до смърт — отвърна Димчо.

— Ще ме изпращате ли вечер до в къщи? — попита пленникът.

— Ще те изпращаме до края на живота си — отвърна Димчо.

Пленникът мълча известно време, после каза:

— Аз си имам филмово апаратче за приказки.

Това изявление отбеляза пълната капитулация на езика. Той проговори.

До късно астронавтите обсъждаха акцията „Троянски кон“. И чак вечерта, когато се прибираха, Фани се реши да попита Наско Нето:

— Наско бе, защо Игорчо се казва език?

Наско Нето не намери за нужно да отговори на този наивен въпрос. Той презрително вдигна рамене.