Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (30)

13. Върховното изпитание на Лъвското сърце

Навлизаме в предпоследната глава на нашия разказ. В нея ще заварим майор Димчо Лъвското сърце в леглото му, легнал по корем, с превръзка на онова място под гърба. Около него стояха татко, мама и докторът.

Докторът беше един грамаден мъж, чиято глава достигаше почти до тавана. Имаше черни, рунтави вежди и тежки, мечешки ръце. Майор Димчо го познаваше от незапомнени времена и хем го обичаше, хем малко се плашеше от него. Защото докторът не знаеше милост към болните. Ако трябваше да се вадят сливици — вадеше ги, ако трябваше да се реже цирей — режеше го и съвсем безцеремонно наместваше изметнатите ръце.

— Е — попита той за трети път, — кажи сега кое куче те ухапа.

Майорът не отговори. Той съзнаваше, че трябва да мълчи.

— Къде стана това нещо? — попита пак докторът.

Захапал възглавницата, Димчо героически мълчеше.

Макар че го болеше задникът, той си мислеше за клетвата на династронавтите и за гибелните последици, ако я наруши… Освен това той си мислеше за това, как би се държал Титов, ако беше кацнал не край Волга, а някъде край Мисисипи. Нали майор Титов би се държал героически и би мълчал до смърт?

— Значи — каза докторът — не щеш да говориш. Добре. Няма да настоявам. Кучето навярно е било бясно и сега ти си заразен. След няколко дни ще започнеш да лаеш, да хапеш като кучетата и ще бъдем принудени да те вържем и пратим в болницата. С една дума — ще побеснееш.

Докторът млъкна. Майор Димчо си представи как лае, как хапе Наско Нето по седалището, как го връзват и го пращат в някой кучкарник. А династронавтите ще го нарекат за спомен Никиж. Това беше много, много тъжно, макар и твърде любопитно. Но като се сети за Никиж, отново си припомни клетвата. Не, няма да говори. Нека побеснее, нека го вържат, нека, ако щат, да го отровят като куче и направят на лепило! Думица няма да каже!

— За да не побеснееш съвсем — подхвана докторът, — ще трябва да те пратим в противобесния институт, където ще ти бият инжекции в корема. Големи, дебели инжекции. Четиридесет. Всеки ден по една. И не е сигурно дали ще оздравееш. А ако разберем кое куче те е ухапало, можем да минем и без инжекции. Хайде, бъди благоразумен, кажи кога и къде стана тази работа!

Лъвското сърце не каза.

Тогава мама започна да плаче, а докторът си отиде, като предупреди, че ще чака до утре сутринта. Не проговори ли дотогава болният, ще дойде линейка, която ще го откара в Противобесния Институт, където никой вече не може да му помогне. Довиждане.

После татко заяви, че няма да си поплюва и че така ще напляска Димчо, че дим ще се дига. Накрая всички си легнаха, като декларираха, че ще чакат до утре сутринта. И нека утре сутринта Димчо бъде разумен!

Когато майорът остана сам, в балкона се чу шумолене и след миг в стаята, лазейки по индиански, се промъкна Наско Нето.

— Е? — попита той.

— Нищо не казах — отвърна Димчо. — Мълчах до смърт… Само че… знаеш ли какво, аз ще побеснея. Така каза докторът.

— Ей, ама че интересно! И ще лаеш ли?

— Ще лая. И навярно ще хапя. А после ще ме заведат в болницата, където ще ми бият четиридесет инжекции в корема. Всеки ден по една.

— Не бой се! — каза самоуверено Наско Нето. — Ние ще те спасим. Още днес ще съобщя на Федерацията и ще изработим план. Ще блокираме болницата и ще те отвлечем. Ще съобщя и на Брадатия.

Наско понечи да тръгне, но Димчо го спря:

— Наско бе, какво щеше да направи майор Титов, ако например беше кацнал не край Волга, а край Мисисипи?

Наско се почеса по четината си, помисли, помисли, па каза:

— Щеше да се обади по телефона в Москва, че е кацнал!

Бодро махна за поздрав, по индиански пролази към балкона и оттам по водосточната тръба се смъкна на земята.

Дълги часове през нощта майор Димчо обмисляше своето бедствено положение. То беше повече от ясно: от една страна, четиридесет инжекции в корема, от друга, нарушаване на клетвата, предателство към Федерацията с произтичащите от това последици като изсъхване на юмрука, рязане на ухото и вечно проклятие. После той заспа. И се видя като рунтаво кученце, което ужасно много приличаше на Никиж. Седеше в бараката на тайнствения парк на булевард „Толбухин“ 178 и лаеше. Сетне дойдоха трима мъже в бели престилки, бели шапчета и бели бандитски маски пред устата, грабнаха го и го поставиха върху дългата маса в лабораторията с трионите и секирите. Вързаха го с каиши, стегнаха муцунката му с бинт, сложиха на гърдите му часовник. Лампата светна с яркожълта светлина. Тримата мъже грабнаха четиридесет спринцовки и ги насочиха към корема му. С нечовешко, кучешко усилие Димчо-Никиж, разкъса ремъците, излая, скочи на пода и ухапа тримата, като им издра дъното на панталоните. След това светкавично рипна през прозореца в парка, където го чакаха династронавтите. Те го грабнаха и понесоха към ракетата. Пъхнаха го в контейнера пред електронната машина. Запалиха атомокарбидните мотори, ракетата затрепера и забръмча. Димчо-Никиж, започна да брои: „Девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… едно… нула!“ Бам! Ракетата полетя. Димчо-Никиж, погледна през илюминатора: долу на ракетния център Нептун стояха династронавтите, махаха с кърпички и викаха: „Довиждане, Никиж! Довиждане, Никиж!“ Най-силно викаше Фани и той виждаше сълзите, които се лееха по бузите й.

— Довиждане! — поиска да извика той, но вместо думи от устата му излезе лай. — Ау, ау, ау!

„Но какво от това, че съм куче — си мислеше той, — нали не станах предател! И нали сега летя към Марс! Аз ще съм първото куче-човек, което ще стъпи на Марс.“

И той стъпи на Марс. Лампичките на електронното табло угаснаха, воят мигновено секна, моторите престанаха да бръмчат. Димчо-Никиж, се измъкна от контейнера, отвори херметическата врата на ракетата и излезе. Пред него се простираше Марс.

— Другари! — поиска да каже той. — Ние сме на Марс! Вековният блян на човечеството е осъществен! — Но вместо думи от устата му излезе само едно: „Ау-ау-ау!“

— Той лае — каза един човешки глас.

— Горкият, той е побеснял!

— Хей, Димчо! Димчо! Стига си лаял, бе!

И той се събуди. Беше — уви! — на земята, в леглото, по корем, с дебела превръзка на онова място под гърба… Край леглото стояха, кажи-речи, всички династронавти начело с Брадатия. Той си беше с неизменните кадифени панталони, чорлавата руса брада и изгризаната луличка.

— Здравей! Как е задникът? — попита той, подаде ръка и седна на леглото.

Майор Димчо набързо им разказа какво се искаше от него.

— Сигурно ще побеснея — каза той. — Ама нищо. Аз ще мълча докрай и няма да ви издам.

— Така трябва — рече Брадатия. — Без солидарност, без приятелство до смърт животът е невъзможен. Ох, колко е необходимо това в наши дни! — Той пуфна с луличката и продължи: — А ти чете ли днешния вестник?

— Не — отвърна майорът, — аз… (тъкмо щеше да каже: „бях на Марс“, но бързо се съвзе) аз спах досега…

— Хм… А я виж какво пише днес във вестника.

Той разгърна вестник „Народна младеж“ и зачете едно малко съобщение на дъното на втора страница:

„Снощи неизвестни лица са се промъкнали в опитния център на НИКИЖ, бул. «Толбухин» 178. След като са изпотъпкали градината, те са отворили клетките с опитните кучета и са ги пуснали на свобода. Предполага се, че това е дело на хулигани. Повечето кучета са намерени. В неизвестност остават два булдога и два пудела. Всички те носят на задното ляво краче пръстен с надпис НИКИЖ. Умоляват се гражданите, които ги видят или намерят, да съобщят на НИКИЖ, телефон 10-24-67.“

Брадатият свърши.

— Даа, такива ми ти работи — въздъхна той, като пусна три кълба дим.

— Никиж! — прошепна Димчо. — Никиж! Нали само нашето куче се казва Никиж?

— Не се ли сещаш какво значи Никиж? — попита Брадатия.

Майорът беше готов да заплаче!

Брадатия взе от масата една тетрадка и молив и ги пъхна под носа на майора.

— Пиши! НИКИЖ. Написа ли? Така. А сега пиши: Н като научен, И като институт, К като комплексни, И като изследвания, Ж като животни. Или Научен институт за комплексни изследвания на животните. Написа ли?

Димчо кимна, после захлупи глава в тетрадката и заплака.

— Е, е! Какво значи това? — провикна се Брадатия. — Само това ни липсваше сега! Да се разциврим.

— А Никиж? — продума през сълзи Димчо. — Значи Никиж не се казва Никиж?

— Не, не се казва Никиж. Той си има друго име и се намира в института.

— А може би са го убили вече? — подсмръкна Димчо, като си припомни масата в лабораторията.

— Не, в Никиж не убиват кучета. Там ги изследват, обучават ги, приучават организма им към най-различни условия, изобщо отнасят се с тях много добре.

— А ще можем ли да го видим?

— Навярно да. Но… преди това… — Брадатия показа вестника — така ли ще оставим тази работа? Наричат ни хулигани, смятат ни за престъпници, които са попречили на научната дейност на Института. Трябва да сложим край на тия слухове за честта на Федерацията.

— Така е — каза Рони Дато. — Трябва да си признаем всичко, хем честно, по пионерски.

— А клетвата? — попита майор Димчо, виждайки как четиридесетте инжекции се отдалечават от корема му.

— Клетвата не съществува вече — каза Брадатия. — Сега вече с открито чело можем да разкажем всичко на света.

Настъпи дълго мълчание. У династронавтите се бореха смесени чувства — радост и тъга, сълзи и смях.

— Хайде да напишем послание! — предложи Рони Дато. — До НИКИЖ, ама до истинския. И да му напишем, че сме готови да помогнем при издирването на другите кучета. Да му пишем, че имаме голям опит при търсенето на кучета и дори ще им изпратим нашата карта на квадрати. Съгласни ли сте?

Съгласни бяха.

Рони Дато седна и подир час с колективните усилия на цялата Федерация бе съчинено следното писмо:

„До директора на Научния институт за комплексни изследвания на животните — НИКИЖ, бул. «Толбухин» 178. Тук

 

Другарю директор,

Пише ви Федерацията на динамичните астронавти. Вие навярно не сте слушали за нас. Ние сме едно научно общество, което се състои от пионери и няколко чавдарчета, решили да посветят целия си живот на космическите летения. Ние в никакъв случай не сме хулигани, както пише вестникът. Ние влязохме във вашия институт само за да спасим кучето-чудо Никиж, което за малко не изпратихме на Марс. Но после то изчезна и ние организирано го търсихме, като мислехме, че са го задигнали тайнствени трети лица. И за да ви докажем, че не сме хулигани, ние сме готови да ви помогнем при издирването на загубените кучета. Ние имаме голям опит в търсенето на кучета, били сме вече в цирка и в Инвалидния дом и притежаваме една карта на квадрати, която поставяме на ваше разположение. Но за да ни разберете докрай, ние, другарю директор, искаме да ви разкажем всичко отначало, както си беше, без да ви лъжем, по пионерски и по научно.

Една вечер, преди около 15 дни, нашият другар, астронавтът Димчо, наречен още майор и Лъвското сърце, като се завръщаше от ЦУМ, намери на улицата едно кученце. То имаше на задното си ляво краче едно жълто пръстенче с надпис НИКИЖ…“

Измина цял месец от този паметен ден. Раната на майор Димчо заздравя (без инжекции), Наско Нето се завърна от пионерски лагер, Фани и Игорчо се записаха в първи клас.

Една хубава сутрин в ракетния център Нептун, където както обикновено се беше събрала цялата Федерация, се появи Брадатия. Той извади от джоба си един голям лъскав плик:

— Вижте какво получих за федерацията! На̀ чети!

„Научен Институт за комплексни изследвания на животните. НИКИЖ.

бул. «Толбухин» 178, София

До Федерацията на динамичните астронавти. Тук

 

Драги другари и колеги,

Преди всичко прощавайте за закъснението, с което отговаряме на вашето мило писмо. Институтът ни беше твърде зает със сериозни изследвания и с подготовката на редица важни опити с животните.

Колективът на нашия институт с интерес се запозна с дейността ви в областта на астронавтиката. Дерзайте, другари и колеги! Учете се и работете неуморно! Що се отнася до нас, ние сме готови да ви окажем всестранна помощ.

Желаем да подчертаем, че ние ни най-малко не се сърдим за нежелателния инцидент, който стана с кучетата на нашия институт. Ние твърде добре разбираме, че вашата постъпка е била подбудена от най-чисти и безкористни намерения. Макар и със закъснение, ние ви благодарим за готовността ви да ни помогнете при издирването на загубените кучета. Уведомяваме ви, че всички животни са намерени живи и здрави.

Другари динамични астронавти,

Колективът на института държи да ви изрази най-гореща благодарност за това, че след като намерихме едно от нашите кучета, наречено от вас Никиж, вие се отнесохте с него, както подобава на истински астронавти. Вие положихте грижи за неговото здраве, неговата сигурност и го обкръжихте с внимание и любов. Длъжни сме да ви съобщим, че това куче е нашето най-интелигентно и развито опитно куче. Неговата загуба би се отразила сериозно на нашата научна програма. Благодарение на вас родната наука няма да изостане в една твърде важна област. Нещо повече, оказа се, че пребиваването на кучето при вас не само не наруши нищо от неговите способности, но дори ги разшири. Това безспорно говори за верния подход, който сте имали към него. Още веднъж, драги другари, благодарим!

В знак на признателност и в желанието си да укрепим нашите връзки, кучето, което вие нарекохте Никиж, отсега нататък ще носи името Астронавт. Кой знае, може би един ден то действително ще лети с ракета към Марс…“