Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (29)

12. Никиж

През това време, както вече споменах, Кънчо се къпеше с баща си в Централната баня.

Докато баща му го сапунисваше и търкаше, Кънчо забеляза една необичайна нервност у него. Кварталният, който тук в банята никак, ама никак не приличаше на милиционер, ту взимаше чужди сапуни, ту обуваше налъмите наопаки, ту пък пускаше или най-горещата или най-студената вода от душа. И през цялото време нещо си мърмореше, нещо от рода на КЖ… ИКЖ… НИЖ…

Умът на Кънчо също беше зает с трудни мисли. Малкият династронавт се мъчеше да разбере защо трябва да търси Никиж в телефонната книга и отде накъде едно куче ще си има телефонен номер! За всеки случай, каза си той, на излизане от банята непременно ще се отбие в аптеката и ще поиска да види телефонния указател. Ако може да прочете — добре, ако не — толкова по-зле!

Влязоха в басейна. Вместо да учи Кънчо да плува, както правеше обикновено, кварталният кротко седна настрана и измъкна от ремъчето на налъмите едно мокро листче, цялото нашарено с букви. Кънчо позна буквите Н и К. Другите още не беше научил. Кварталният се задълбочи в четене на листчето и отново започна да повтаря: ИЖ… НЖ… ИКЖ… Той така се увлече, че забрави да излезе в определената двайсета минута.

— Ребус ли решавате? — дружелюбно попита един възрастен мъж с дълга, сребриста коса и ястребов нос.

— Ох! По-лошо от ребус! — въздъхна кварталният. — Една проклета дума, чието значение не мога да позная.

— Ще позволите ли да видя? — любезно се усмихна другият.

— Защо не! — измърмори кварталният. — И без това не разбирам нищо.

Дългокосият пое листчето и хвърли поглед върху буквите.

— НИКИЖ — прочете той. — За НИКИЖ ли става дума?

— Именно за НИКИЖ. От два дни се мъча да отгатна какво значи това и къде се намира то.

Още като чу думата Никиж, Кънчо наостри уши и уж незабелязано се лепна до Дългокосия. Той разбираше, че е свидетел на исторически разговор, който можеше да разбули тайната на тайните.

Дългокосия се усмихна:

— Напразно се мъчите — каза той на кварталния. — Никиж се намира само на петстотин метра оттук. Идете и ще го видите.

Кварталният го погледна изумен:

— А откъде знаете, че Никиж се намира на петстотин метра оттук?

— Че това не е тайна — продължаваше да се усмихва Дългокосия. — Впрочем… самият аз… често отивам там по работа…

— И все пак — почти ядосано попита кварталният, — какво означава самата дума НИКИЖ?

Дългокосия повиши глас:

— Много просто: НИКИЖ. Помислете: Н значи…

— Тихо, тихо! — тайнствено прошепна кварталният и по навик се огледа наоколо. После се наведе към Дългокосия: — Казвайте сега!

Другият учудено повдигна рамене, пак се поусмихна и прошепна нещо на ухото на кварталния. Лицето на милиционера светна.

— А адреса? Адреса? — припряно попита той.

Дългокосия прошепна адреса на ухото му.

Кварталният скочи и като пляскаше по басейна и вдигаше пръски, се втурна към гардеробната.

Малко по-късно, когато се разделиха, Кънчо се отби в кварталната аптека, откъдето обикновено се обаждаше на лекаря в поликлиниката, и помоли аптекаря да му услужи с телефонния указател. Най-малкият династронавт дълго се рови в дебелата книга, прелиства сума страници, напрегна всичките си познания по четене, които бе придобил в детския дом, но думата НИКИЖ не можа да открие. Отчаян, той се канеше да си върви, когато аптекарят го попита:

— Какво търсиш, Кънчо?

— Търся един адрес, ама го няма в книгата — поизлъга той.

— Поискай тогава 04. Там ще ти кажат.

Малко озадачен, Кънчо вдигна слушалката, завъртя 04. Обади се мелодичният глас на телефонистката:

— Справки!

— Моля, другарко, знаете ли адреса на НИКИЖ?

— НИКИЖ! Един момент…

Последва кратка пауза и мекият глас на телефонистката бавно произнесе адреса на НИКИЖ.

Двайсет минути по-късно най-малкият член на Федерацията беше в ракетния център. Завари страшна врява. Някои династронавти обвиняваха делегатите, които се бяха върнали от Дома на инвалидите в измяна, в проява на женска слабост, в продаване, както се изрази Наско Нето, „делото на Федерацията за два локума“. Миришеше на бой.

Кънчо си даваше сметка, че е настъпил големият ден, великият миг. Още по пътя той си повтаряше как ще направи съобщението за съдбоносното откритие и все не намираше подходящ начин. Сега, като видя нажежената атмосфера, без да му мисли много, се промъкна с тънкото си гласче:

— Аз знам къде е Никиж!

Династронавтите недоверчиво се обърнаха към него. Откъде ли пък Кънчо ще знае къде е Никиж, когато те цяла София обърнаха и не можаха да го открият!

— Къде? — лениво попита Наско Нето.

— На булевард „Толбухин“ 178, до болницата. На петстотин метра оттука.

— Хайде де! — изсмя се Наско Нето. — Дотам има повече от два километра.

— Никиж се намира на булевард „Толбухин“ 178, до болницата! — упорито повери Кънчо.

— Добре де, чухме! — ядосано се провикна Наско. — Какво има там?

— Там е Никиж.

— Откъде знаеш?

— Знам — загадъчно отвърна Кънчо.

По тайнствеността на отговора династронавтите подразбраха, че в тази история е замесен кварталният, следователно — милицията, следователно твърдението на Кънчо може да е вярно.

— Хайде да разузнаем! — предложи Сашо Кобалтовия юмрук.

— Хайде! Хайде! — развълнувано се провикнаха всички.

— Веднага ли? — възрази Рони Дато. — Късно е. Скоро ще се стъмни…

— Ако те е бъз, остани. Ние отиваме.

И те тръгнаха. Всички. Вървяха пеша, защото нямаха пари нито за трамвай, нито за тролей. Всичките им средства бяха погълнати от цирка и Инвалидния дом. Вървяха решително, твърдо, както се отива на последен бой. Нещо им подсказваше, че тази вечер ще се разреши загадката около изчезването на кучето-чудо.

Припадаше мрак, уличните лампи светваха, движението намаляваше. Започваше кварталът на голямата болница. Тук булевардът ставаше много широк. Откъм страната на болницата се издигаше висока ограда от плетен тел, който се проточваше и по-нататък, покрай един обширен парк, безлюден и потънал в тъмнина.

Минаха край болницата. На главния вход личеше номерът — 176. Номер 178 трябваше да се намира на съседната сграда. Сърцата на династронавтите се разтуптяха. Колената на майор Димчо лекичко затрепераха. Длъжен съм да добавя, че тук уличните лампи бяха изпочупени и мястото беше потънало в необикновен, мистериозен мрак, който проникваше в смелите сърца на разузнавачите и ги караше да поизтръпват.

Внезапно откъм мрака на дърветата на загадъчния парк долетя някакъв звук, който смрази кръвта на династронавтите. В този звук, нито човешки, нито животински, имаше нещо злокобно, нещо адски болезнено. Разузнавачите се спряха, затаили дъх. Воят не се повтори. Те предпазливо продължиха към входа на парка, който се очертаваше вече наблизо. Сърцето на Димчо биеше до пръсване. Струваше му се, че ако направи само още една крачка, ще припадне.

Най-сетне стигнаха до голямата желязна порта, зад която в мрака се губеше паркът и сред него някакви ниски къщурки. Беше номер 178.

— Тука е — прошепна майорът.

Зад вратата нямаше никой — нито пропуск, нито портиер.

— Вижте, вижте! — с пресечен от вълнение глас продума Рони.

Всички се струпаха около него. На дясната страна на портата светеше звънчев бутон и над него мънинка медна табелка с надпис НИКИЖ, точно такъв, какъвто имаше на крачето на кучето-чудо.

Цяла дълга минута никой не продума думица. И никой, нито дори Рони Дато, не можа да намери някакво обяснение на тази странна прилика.

Най-сетне се обади Игорчо:

— Значи тук живее Никиж! Гледай каква голяма къща си имал!

Отново дълго мълчание. По улицата мина самотен пощаджия. Беше тихо, беше тъмно, беше страшно.

— Да влезем, а? — плахо предложи Сашо Кобалтовия юмрук.

Наско Нето колебливо се опита да отвори вратата. Тя не се помръдна.

— Заключено е.

— Да звъниме, а?

— Глупости! Нали ще ни открият!

— Елате! — прошепна Наско и като се наведе, тръгна покрай плета.

Телената мрежа беше висока и здрава и не можеше да се прескочи дори с пирамида. Трябваше да се търси друга възможност. Те направиха почти цяла обиколка около оградата, когато Сашо се спря и бързо-бързо започна да рови под мрежата.

— Хайде сега ти! — каза той на Наско.

След Наско поровиха Димчо, Мишо еквилибриста, Вихра. Така, само за петнайсет минути, с помощта на пръстите и ноктите, под плета се образува дупка, достатъчна да се провре дори Рони Дато. Един по един, в пълна тишина, те минаха. Събраха се под един широк и нисък бор.

— Всички ли са тука? — все тъй шепнешком попита майорът.

Да, всички бяха тук.

— Сега — каза той — ще разузнаем. По бойни групи. Кънчо, Фани и Игорчо остават тук за свръзка. Хайде, ама тихичко, да не ни усетят.

Групите тръгнаха, едни наляво, други надясно, трети направо към ниските сгради. Не може да се каже, че не се страхуваха, но прозвището династронавти задължава и те, макар и с треперещи крака, вървяха и зорко наблюдаваха околността.

Майор Димчо беше със Сашо Кобалтовия юмрук. Здрава, безстрашна група. Тя трябваше да проникне в най-затънтените кътчета на този мистериозен парк. Те крачеха безшумно по влажната трева между някакви розови храсти. Откъм булеварда долитаха заглушени гласове, скърцане на каруца, бръмчене на мотор. Но колкото по-навътре навлизаха, толкова повече въздухът попиваше всеки шум и сега на династронавтите им се струваше, че потъват в някакъв невидим облак от мек памук, който все повече и повече ги обгръщаше отвсякъде.

— Аууу!

Памукът като че се разкъса от зловещия крясък. Димчо и Сашо се заковаха на място, настръхнали.

— Чу ли? — промълви майорът, наречен още Лъвското сърце, неволно мислейки за онази вечер в клетката на лъва.

— Да — прошепна Сашо, — също като баскервилското куче.

— Може би е Никиж, а?

— Може би.

С огромно усилие на волята те продължиха по посока на воя. На дъното на парка, до телената ограда, се очертаваха продълговати ниски постройки. Двамата се упътиха към тях. И едва когато се приближиха на десетина крачки, до разузнавачите стигна скимтенето.

— Никиж! — продума Димчо и безстрашно се втурна напред.

Сега вече в бледата светлина на луната, която се показваше зад върховете на боровете, те видяха барачката. Беше ниска, дървена, с врата от плетен тел. Зад тела неясно се открояваха кучетата. Може би бяха пет, може би повече. Като усетиха хората, те се заблъскаха пред вратата, като лекичко скимтяха и дращеха плета.

Разузнавачите дълго стояха пред вратата, объркани, без да знаят какво да предприемат по-нататък.

— Никиж го няма тука — каза най-после Димчо. — Може би е в другите бараки.

Все повече и повече озадачени, те минаха към съседната барачка. Тя също беше пълна с кучета, но Никиж явно го нямаше. За да бъде по-сигурен, Димчо на няколко пъти извика „Никиж“, но от страна на кучетата не дойде никакъв отговор.

Пред третата барачка те едва не връхлетяха върху Наско Нето и Рони Дато, които бяха стигнали тук по друг път.

— Намерихте ли нещо? — ги запита Димчо.

— Нищо, само маймуни и зайци. Едни маймунки, също като човеци. А там в средата има една къща, цялата в тъмно, само един прозорец свети.

— Какво ли правят тук с толкова много животни? — попита Сашо.

— Лепило — отвърна авторитетно Рони Дато. — Най-напред ги отравят, после им одират кожата и накрая ги претопяват.

Думите на Рони предизвикаха нова вълна от ужас. Династронавтите неволно се сгушиха един в друг като уплашени овце.

В това подтиснато настроение те се върнаха в сборния пункт под бора. Тук бяха вече всички останали. От докладите на бойните групи се разбра, че в двора има десетина барачки, пълни с кучета, маймуни и зайци, една малка постройка встрани, заключена и която мирише на лошо, може би на мъртво, и голямата тухлена сграда, където светеше само един прозорец.

— Трябва да видим какво има в тази стая — с усилие каза Димчо.

Никакъв отглас.

— Кой ще дойде с мене?

Пак никакъв отговор.

— Тогава аз отивам сам… Щом сте такива бъзливци!!!!

И наистина тръгна, с безчувствени крака и сухо гърло. Но скоро усети зад себе си присъствието на още някой. Обърна се: бяха Сашо, Наско Нето, Вихра и Игорчо. Мълчаливо продължиха заедно към светещия прозорец.

Той беше разположен доста нависоко, може би цял метър над главите им.

— Пирамида! — заповяда Сашо Кобалтовия юмрук и пръв приклекна. По пирамидата се покатери Игорчо и предпазливо надникна. Само след миг той се катурна на тревата, обезумял от ужас:

— Там… там… — запелтечи той — … уу… бби… би…

— Хайде, не се превземай! — сръга го Сашо. — Стига си пелтечил. Какво видя?

Игорчо едва не се разплака от оскърблението:

— Ама… аз… наистина… Там горе… уу… убиват Никиж!

— Щоо! — почти изкрещя Димчо. — Никиж? Лягайте! Бързо!

Отново построиха пирамидата и Димчо, който никога не е бил цирков артист, с мъка се покатери до върха й. И това, което се откри пред него, го вледени.

Беше някаква лаборатория със стъклени шкафове пълни със спринцовки, ножове, щипки, заострени лостчета, лъскави брадвички, триончета и дори чукчета. Около една дълга маса се суетяха трима мъже в бели престилки, бели шапчета и бели бандитски маски пред устата. Бяха се надвесили над едно кученце, вързано за масата с ремъчета. Муцунката на кучето беше стегната с бинт, а върху тялото му бяха прикрепени десетина уреди, чието предназначение Димчо не схвана: шишенца, тръбички, термометър, някаква стъкленичка, в която бълбукаше кръв…

Никиж ли беше това? Доколкото можеше да се види под уредите, кученцето беше рунтаво, кафяво, не много голямо.

На крачето си то носеше блестящо, медно пръстенче.

Никиж? Кое друго куче носеше пръстен?

Единият от мъжете натисна едно копче, над масата светна огромна лампа. Стана непоносимо ярко. Вторият от мъжете, който беше с бели гумени ръкавици, взе от един поднос блестящ, заоблен на върха нож и със сигурен, отсечен удар го заби във врата на кучето. Бликна кръв…

Майор Димчо Лъвското сърце почувствува замайване, плъзна се по стената и се строполи на земята.

На прозореца като че се мярна сянка. Приведени край храстите, династронавтите побягнаха, влачейки под мишница Лъвското сърце.

Под бора нетърпеливо ги чакаха. Дълго време майорът не можа да се съвземе от преживяното. После изведнъж започна да плаче с не много мъжествени сълзи. Никой не се подигра, никой не се усмихна, всички тържествено мълчаха като пред открит гроб.

— Значи, вярно е — продума Сашо. — Тук измъчват и убиват кучета.

Да, така беше! Колкото и да бе невероятно и страшно, това беше самата истина! И Димчо им разказа какво беше видял. Династронавтите слушаха, задълбочени в нерадостни мисли. Какво можеха те да направят при това положение, те, които се бяха клели да действуват винаги благородно и смело? Фани заплака, заплака и Кънчо, след това Игорчо и в тъмното не се разбра кой още.

Тогава Сашо Кобалтовия юмрук каза:

— Хайде да спасим другите кучета!

Плачовете секнаха. Очите блеснаха. Всъщност Сашо само стана изразител на общото настроение. Пък можеше ли да бъде иначе? Те бяха динамичните астронавти! И без повече приказки те се насочиха към барачките. Вратите се отваряха отвън с малки резенца. Трябваше малко да се повдигнат и — готово! Майор Димчо решително вдигна първото резе и широко отвори вратата. Кучетата като че само това и чакаха. Втурнаха се навън с весел лай и заподскачаха около децата.

За по-малко от десет секунди бяха отворени и другите врати. Династронавтите не обърнаха внимание на другите животни. Маймуни и зайци не ги интересуваха.

Мястото пред бараките се изпълни с двайсетина кучета, малки, големи, още по-големи; булдози, фокстериери, пинчери, пудели, ротвайлери, санбернарди, пойнтери и какви ли не още! Намерили се тъй щастливо на свобода, те се запремятаха, тичаха, скачаха и, разбира се, лаеха звучно и с всички сили.

Династронавтите бегом се насочиха към дупката под плета. Последва ги цяла глутница от най-мънинките кучета, които, кой знае защо, се въртяха най-вече около Кънчо. Династронавтите ускориха крачки, кучетата също заподскачаха подире им, като не преставаха да лаят.

Внезапно в голямата сграда светнаха прозорци. Долетяха разтревожени човешки гласове, тряскане на врати. Сега вече династронавтите си плюха на петите. Пред дупката на плета пръв стигна Наско Нето и веднага се промъкна навън. Мина Мишо Еквилибриста, мина Игорчо. Неочаквано обаче пред дупката настъпи задръстване. Оказа се, че седалището на Рони Дато се е закачило за тела… Върху него връхлетяха още няколко династронавти. Започна олелия, писъци, викове. Кучетата весело лаеха наоколо, като, разбира се, се смееха на човешката глупост.

— Бързо, бързо! — викаше Димчо, като се мъчеше да сложи някакъв ред в бъркотията.

Гласовете откъм къщичката приближаваха. Олелията порасна. Най-после с усилията на няколко души Рони Дато биде изтикан и след него бързо се провряха Вихра, Фани, Ицко. Оставаха още трима династронавти.

— Хайде сега вие! — подкани ги разтревожен майорът.

Не щеш ли обаче, кой знае защо, и кучетата изявиха желание да излязат и започнаха да се завират в дупката. Димчо грабна една пръчка и замахна. Кучетата сърдито заръмжаха, показвайки застрашително зъби. Мина и Кънчо, предпоследен. Димчо махна пак с пръчката, за да отдалечи животните, преди да мине сам той. Чу се болезнено квичене, последвано от яростен лай. Върху него се хвърли мрачен булдог. Без да чака повече, Димчо направи стратегическо оттегляне и се пъхна в дупката. Но в същия миг булдогът го захапа за панталона… Димчо дръпна напред, булдогът назад… Напред… Назад… Още едно усилие и Димчо се откъсна, като полетя с главата напред към тротоара.

Бързо се изправи и хукна.

Зад него с тържествуващ лай припкаха освободените кучета.