Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (12)

2. Ултиматум!!!

Заканата на Наско Нето не беше празна приказка. Два дена след гореописаните събития астронавтите се събраха в пълен състав в задния двор на улица „Цар Крум“, там, където някога се простираше ракетният център Нептун, готови за действие.

Може би ще попитате какво е станало през тия два дни. По-добре да не говорим за това. Вие сами можете да си представите какво става с едно момче, когато се връща в къщи с цицина на главата и съдрани панталони. Започват тревоги, вайкания на баба, суетене на мама, строги погледи на татко, че после — йод, студени компреси, чай и накрая неизбежния аспирин. Това не е най-лошото. Най-лошото идва на другия ден, когато започват инквизиторските въпроси:

— Как се удари? С кого си се бил? Кой ти скъса панталоните?

И отговорите, които произтичат от тях:

— Ти ставаш много лошо момче. Твоите приятели са хулигани.

И накрая предупреждението:

— Да знаеш, че ако продължиш така, ще свършиш в затвора. Някой ден навярно ще те донесат на носилка…

И прочие… и прочие…

В такива случаи важното е да се издържи на родителския натиск, да не се изпада в паника и спокойно да се остави да минат четиридесет и осем часа, през което време страстите утихват и родителите започват да виждат нещата в по-реална светлина. След четиридесет и осем часа, когато цицината е спаднала, панталонът закърпен и драскотините зараснали, вие спокойно можете да почнете всичко отначало. Защото навярно отдавна сте забелязали, че родителите в своята доброта и любов към вас много скоро забравят вашите пакости, като се надяват, че сте се поправили и че никога вече няма да ги огорчавате… Уви, колко често злоупотребяваме с тази доброта и това доверие! Нали?

И тъй, астронавтите седяха около тъжните развалини на звездолета, изпълнени с мрачна енергия и неукротима воля за отмъщение. Рони Дато сложи тетрадката за протоколите върху обърнатия корпус, извади шест подострени като игли моливи и се приготви да записва историческото заседание.

Майор Димчо стана, сви остро вежди, изкашля се в шепата си така, както неведнъж беше виждал да правят ораторите на събрания, и започна:

— Другари астронавти, кандидат-астронавти и хм… — той погледна с крайчеца на окото си Фани и внезапно му стана неудобно да я нарече метачка — и… технически сътрудници. Завчера подли бандити…

— Агресори! — подсказа Рони Дато.

— … подли агресори без обявяване на война нападнаха ракетния център Нептун, разрушиха ракетата и като крадци…

— Окупатори — пак подсказа делово Рони Дато.

— … като най-долни окупатори задигнаха нашето най-голямо богатство — Никиж. Сега вече нямаме нито ракета, нито опитно куче. Аз питам Съзвездието: какво ще правим без ракета и без куче?

Настъпи дълго мълчание. Лицата на всички станаха още по-замислени. Фани напрегнато облиза с език мармалада, който беше залепнал на устните й от закуската.

— Аз мисля — каза тихо и заплашително Наско Нето, — че най-напред трябва да видим кой е виновен за катастрофата.

И той хвърли унищожителен поглед върху Фани. Момичето замръзна ужасено. Езичето, което облизваше мармалада, остана неподвижно на ъгъла на устните.

— Защото — продължи бавно Наско Нето — ако някои не бяха си играли с гълъби и си бяха гледали добре наблюдателската работа, Сашо Кобалтовия юмрук никога нямаше да стъпи тука!

Брадичката на Фани затрепера и тя положително щеше да се разреве, ако не беше се обадил Рони Дато:

— Другарю Наско, дневният ред на събранието е „Как да възстановим ракетата и как да си върнем Никиж“. Говори по същество.

Майор Димчо замислено каза:

— А бе, ракетата е лесна работа, ще си я направим, ама как ще си вземем обратно Никиж?

— С война!

Тази дума, хвърлена от Наско Нето, подействува като бомба със закъснител. Всички млъкнаха, очаквайки какво ще последва. А при това никой не бе особено изненадан. Война! Още като идваха насам, те знаеха, че това е единственото решение. Те твърде добре познаваха Отряда на динамичните и неговите нрави и отлично съзнаваха, че войната е единственият начин да си вземат Никиж. Да не говорим за кървавата обида, нанесена от динамичните, обида, която можеше да бъде изтрита само с война.

Да, война… Ала никой не смееше да изрази гласно тази мисъл, защото войната си е война, а астронавтите, като истински синове на нашата социалистическа епоха, бяха принципно против войната. Всички техни помисли, всичките им дела бяха насочени към мира. Но сега като че нямаше друг изход.

— Само война — продължи решително Наско Нето, — да ги нападнем още днес с всички наши сили. Ще пуснем срещу тях нашите балистични ракети, нашия прах за кихане, ще ги разгромим и ще си вземем Никиж. След това ще поправим ракетата и ще отлетим.

— А как ще ги нападнем? — попита майорът. — Без предупреждение ли?

— А те предупредиха ли ни? — скочи Наско. — Те първи ни обявиха война, като ни нападнаха.

— Да, ама те са агресори — колебливо продума Димчо. — А ние сме астронавти от Съзвездието Стрелец и ученици на Гагарин и Титов.

Последният аргумент беше много убедителен и направи голямо впечатление на всички, с изключение на Наско, който беше много твърдоглав.

— Та като сме астронавти, да не сме момичета! — провикна се той. — Гагарин и Титов са най-силните мъже на Земята! Да нападнем бандитите и това си е!

— Не бива! — каза спокойно Рони Дато.

— Бива! — възрази бързо Наско Нето.

— Не! — каза Рони Дато.

— Да! — каза Наско Нето.

И двамата внезапно млъкнаха, озадачени от думите, които произнесоха. За пръв път Рони Дато казваше „не“ на Наско, а Наско Нето — „да“ на Рони Дато.

— Не бива — каза въпреки това Рони, — защото само фашистите нападат без предупреждение.

— Е, и какво да правим тогава? Да се помолим на динамичните, та дано ни върнат Никиж, а?

— Не — каза отново Рони Дато и тази думичка прозвуча твърде необичайно в неговата уста. — Няма да се молим на динамичните. Ще им напишем писмо. Ще изпратим ултиматум!

Предложението направи потресаващ ефект, особено думата „ултиматум“. Дори Наско, който никак не се влияеше от думи, остана поразен, а дълбоко в сърцето си завидя на Рони за находката. Ултиматум! — това звучеше гордо и войнствено и хем спестяваше необходимостта от нападение без предупреждение, хем водеше до сигурна война.

— Има ли други предложения? — побърза да приключи спора майор Димчо, сам запленен от идеята за ултиматума. — Който е за да вдигне ръка. Всички са съгласни. Ще им напишем такъв ултиматум, че ще се наакат от страх и веднага ще върнат Никиж.

— И ако не го върнат, да ги нападнем! — с ентусиазъм се провикна Наско.

— Да, тогава ще ги нападнем! Рони, пиши!

Оказа се обаче, че писането на ултиматум не било лесна работа, толкова повече, че в живота на Съзвездието това се случваше за първи път. Единствен Рони Дато, който редовно следеше вестниците, знаеше как се пишат дипломатически документи, ноти, послания и прочие, но ултиматум?… Това беше по-особено нещо. Ултиматумът трябва да бъде хем вежлив, хем строг, хем дипломатичен, хем заплашителен.

Най-после, след двучасови мъки, като изписа цели седем страници, Рони Дато прочете:

„Ултиматум!!! До Отряда на динамичните, ъгъла «Евлоги Георгиев» и «Раковски». Тук. Съзвездието Стрелец има честта да поднесе на Отряда на динамичните израза на своите най-добри чувства и да съобщи…“

Съзвездието изслуша ултиматума с полагаемото се внимание и напрежение. Накрая астронавтите го одобриха чрез гласуване и сложиха под него своя подпис. Фани нарисува кръстче. С това тържествената церемония завърши. Оставаше още един важен въпрос: изпращането на ултиматума. Имаше предложение да се изпрати по пощата.

— Ултиматуми не се пращат по пощата, а само чрез куриери! — каза майор Димчо. — Кой иска да стане дипломатически куриер?

Въпросът завари астронавтите доста неподготвени, дълго никой не продума. Все пак да отидеш при динамичните съвсем сам не е шега.

— Аз.

Всички учудено се обърнаха към Фани. Тя се беше свила зад разрушената ракета, вдигнала големите си уплашени очи към Димчо.

— Аз искам да стана куриер — каза тя със свито гърло, очаквайки мигновения присмех на Наско Нето. — Аз ще занеса писмото.

За обща изненада обаче Наско Нето не се присмя. Нещо повече — той посрещна предложението на Фани с облекчение. Макар и смел до безумие, той нямаше никакво желание да се пъха сам-самичък в бърлогата на звяра.

— Ама, разбира се! — каза той. — Фани ще занесе писмото. Тя е жена. Във всички шпионски филми тайните куриери са жени. Освен това ще я охраняваме.

— Но тогава — каза майор Димчо — ще трябва да я провъзгласим за куриер.

— Ама, разбира се! — с ентусиазъм потвърди Наско Нето и отново, за трети път през този ден, забеляза, че е съгласен с всички.

Така на 10 юли Фани бе повишена и получи титлата „Куриер на Съзвездието Стрелец“.

Същия ден, в три часа следобед, Фани в качеството си на куриер вървеше по „Раковски“ към булевард „Евлоги Георгиев“. В пазвата си тя носеше ултиматума на Съзвездието. Зад нея, на двайсетина метра, крачеха Наско Нето и Рони Дато, като си даваха вид, че уж се разхождат.