Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (22)

5. Една драма между шест очи

Преди да се прибере в къщи, Игорчо се отби у Фани. Искаше да разбере защо е отсъствувала днес, да й разкаже за всички вълнуващи събития през изтеклите часове и преди всичко да й се похвали за голямото доверие, което Федерацията беше проявила към него, като му беше възложила да съхранява съюзния договор.

Той звънна. Показа се майката на Фани. Изглеждаше разтревожена.

— Добър ден, тука ли е Фани? — попита Игорчо.

— А, ти ли си, Игорчо? Влез, влез да видиш как се глезоти твоята приятелка!

Тя го въведе в стаята. Още като ги видя да влизат, Фани, която лежеше в леглото, панически вдигна одеялото до очите си. В големите й тъмносини зеници се изписа безграничен ужас.

— Виждаш ли я, хубавицата! — каза майката. — Това прави цял ден. Излежава се! Ако до довечера не станеш, ще извикам доктор, добре да знаеш!

— Не искам доктор! — нацупи се Фани. — Не искам! Нищо ми няма.

— Защо не станеш тогава?

— Така.

Майката заканително поклати глава:

— Почакай да видиш ти, като се върне татко ти!

Когато майката излезе, Фани вдигна още по-плътно одеялото към брадичката си и промърмори:

— Хайде отивай си!

В гласа й имаше страх и враждебност. Игорчо съвсем не очакваше такъв прием. Той се обиди.

— Добре, ще си отида. Но няма да ти разкажа нищо тогава.

По лицето на Фани се изписа душевна борба, но в края на краищата женското любопитство надделя. За миг ужасът в очите й се посмекчи. Тя попита:

— Сам ли си?

— Сам съм — учудено отвърна Игорчо. — Защо питаш?

— Ей тъй. Разкажи ми сега, ама бързо.

— Аз съм командир — каза той.

— Какъв командир?

— Командир на бойна група, за да търсим Никиж. И ти си в нея.

Паниката отново се появи в очите на Фани. Под одеялото нещо подскочи и затрепера. Фани бързо притисна с ръце треперещото одеяло.

— Какво ти е? — попита Игорчо — Студено ли ти е?

Той понечи да се приближи, но тя се дръпна към стената.

— Бягай оттука! — почти проплака тя. И заедно с думите й на Игорчо му се стори, че чува и някакъв писък.

Той уплашено отстъпи, не знаейки какво да прави по-нататък. Но бързо се поокопити.

— Знаеш ли какво, Димчо и Сашо Кобалтовия юмрук се биха на живот и смърт, ама излязоха наравно и сега всички сме Федерация на динамичните астронавти и заедно търсим Никиж.

Тя пак се дръпна към стената, устните й затрепераха.

— Имаме си и договор — продължаваше Игорчо. — Аз ще го пазя за вечни времена. Като уловим крадеца на Никиж, ще му отрежем дясното ухо и ще го прокълнем завинаги.

Тя се разрева. Той се приближи до нея, твърдо решен да я утеши.

— Ама защо плачеш, бе Фани? Какво съм ти направил?

Тя вдигна ръце, за да го отблъсне. И в същия миг под одеялото нещо се разшава, нещо изквича, показа се Никиж, весел, усмихнат. Като видя Игорчо, хвърли се към него, целуна го по бузата, после скочи светкавично на пода и започна лудешки да се върти и да се премята между столовете и масата.

Игорчо стоеше стъписан. Фани изведнъж престана да плаче:

— Никиж, тук! — заповяда тя.

Кучето покорно скочи до нея. Тя бързо го скри под одеялото.

— Какво прави тук Никиж? — попита Игорчо смаян.

— Нищо — отвърна тя, — пазя го.

— Ти ли го открадна?

— Не съм го откраднала. Аз го спасих.

— От кого? — все повече и повече се учудваше Игорчо.

— От вас! От всички момчета! Вие щяхте да го убиете! Хем искате да го пратите на Марс, хем не знаете да управлявате ракета. Виж какво сте му направили завчера!

Тя дръпна одеялото, под което Никиж нетърпеливо лежеше, облегнат на предните си лапички. Едва сега Игорчо забеляза превръзката и лепенките от лейкопласт, с които кучето бе покрито поне на десет места.

— Ако още веднъж го пратите на Марс, той ще умре, ама наистина!

Игорчо виновно мълчеше. Но у него внезапно заговори дългът:

— Трябва да върнеш Никиж. Ще ми го дадеш на мен и на никого няма да кажа. Честна пионерска.

— Ти още не си пионер! И няма да ти го дам! На̀!

— Ама иначе ще те накажат със смърт и вечно проклятие и ще ти отрежат дясното ухо!

— Нека!

Пред такова твърдоглавие Игорчо се почувствува безпомощен.

— Какво ще правиш тогава? — попита той.

— Нищо. Ще си го пазя Никиж, ще си го лекувам и ще си го храня, докато порасне, и през цялото време ще си играя с него.

— А татко ти?

Фани отново се разплака, този път с дълбоко отчаяние. Тя знаеше много добре, че ако татко й узнае за кучето, с Никиж е свършено.

На Игорчо му дожаля за Фани. Очите му се насълзиха и насмалко щеше да заплаче и той. Само съзнанието, че е командир на бойна група, попречи на сълзите да потекат.

Чуха се стъпки. Фани бързо покри Никиж с одеялото. Влезе таткото на Фани, режисьорът Антон Антонов, последван от майка й. Другарят Антонов беше нисичък, заоблен, с още по-заоблено шкембенце.

— Какво й е на моето момиче? — попита той весело и опипа челото на Фани. — Боли ли го нещо? Хм… температура няма… Все пак… Ей сегичка ще дойде чичо доктор и всичко ще мине… А ти, Игорчо, веднага си иди в къщи и хубаво си измий ръчичките. Хайде, хайде!

— Довиждане! — едва промърмори Игорчо и като хвърли към Фани поглед, преизпълнен със съчувствие, излезе.

Той не се изми, нито дори яде. Легна си и дълго не можа да заспи, разкъсван от тревожни мисли и чувства. Какво следва да направи по-нататък? Какво ще е неговото поведение като член на Федерацията и като командир на бойна група? Да съобщи на щаба за откритието си — това означаваше да обрече Фани на позорна смърт и вечно проклятие. Да премълчи и да остави Никиж в ръцете на Фани също не биваше. Какво ще прави Федерацията на династронавтите без Никиж? Нищо.

И Игорчо се мяташе в леглото, измъчван от противоречия и съмнения.