Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (23)

6. Стратегия и тактика

На другия ден Федерацията се събра в ракетния център. Фани пак не дойде и Игорчо трябваше да лъже, че е болна. Въпреки тревожната нощ той още не беше решил какво да прави с тайната, която изгаряше сърцето му. А как му се искаше, ах, как му се искаше да разкаже някому за нея!

Потънал в мисли, той едва слушаше указанията на Сашо Кобалтовия юмрук, който излагаше стратегическия план да се блокира целият квартал и се направи списък на всички кучета, които се намират в него.

— … Нито едно куче не трябва да мине покрай нас, без да го забележим! Разбрахте ли? Всяка бойна група ще заеме позиция по ъглите и входовете на къщите и ще наблюдава. Който види куче, веднага ще запише външните му белези. Знаете ли какво значи външни белези? Това значи от каква порода е, какъв е цветът на козината му, колко е голямо. Имате ли всички молив и хартия?

Оказа се, че повечето нямат. Рони Дато раздаде на всички по едно парченце молив и листче от бележник. Кънчо не знаеше да пише, но Игорчо беше с него.

Взе думата майор Димчо:

— Който види Никиж или някое куче, което да му прилича, трябва веднага да даде сигнал, като изсвири с уста песента на партизаните „Шумете, дебри и балкани“. Знаете ли я всички?

Кънчо не я знаеше и това даде повод на Наско Нето да направи неуместна шега:

— Нека Кънчо свири „Зайченцето бяло“.

На Кънчо му идеше да потъне от срам, че е толкова малък, но нямаше какво да се прави.

— След като дадете сигнал — излагаше по-нататък тактическия план майор Димчо, — ще тръгнете по съмнителното куче, за да видите къде го водят, но да не ви забележат, защото тогава всичко може да пропадне…

Игорчо, който стоеше до Кънчо, беше забил поглед в земята. Една-единствена думица — и край на всички тия приказки за стратегия и тактика! Но той нямаше смелост да изрече тази думица.

Майор Димчо продължи да обяснява сложната система на предаването на сигналите по дежурните в щаба, които имаха за задача да се притекат на помощ на бойните групи.

Тактическият план беше разработен много подробно и умно. Ако нямаше пропуски от страна на бойните групи, и пиле не можеше да прехвръкне от блокирания квартал, камо ли куче!

— Сега — каза майор Димчо — часът е девет. В единадесет часа всички да бъдат тук, за да отчетем резултатите от блокадата. Династронавти! Има решение на щаба: който пръв открие или доведе кучето-чудо Никиж живо или мъртво, ще има право пръв да лети към Марс!

Последното съобщение внесе голямо оживление сред федералните бойни сили, които шумно се разотидоха по определените им позиции.

Игорчо и Кънчо застанаха на един твърде маловажен ъгъл, срещу работилницата за мебели на улица „Каравелов“. Движение почти нямаше, но затова пък се намираха близо до дома на Кънчо. Стотина метра по-далеч, на „Раковски“, се намираше главният пост на Димчо и Вихра, които неспокойно сновяха насам-натам и дебнеха всеки минувач.

Игорчо седна на тротоара и омърлушено облегна глава на юмруци. Ами сега? Не е ли глупаво да седиш тука и да следиш кучетата, когато отлично знаеш къде е Никиж? Една думичка само — и Никиж ще бъде пак на Федерацията, а той, Игорчо, обикновен династронавт и бивша дресирана мечка, пръв ще полети към Марс! Игорчо затвори очи и си представи как се носи между звездите, а звездолетът оставя подире си блестяща следа. Да, една-единствена думичка — и готово!

Той въздъхна и тръсна глава, за да отпъди това съблазнително видение. Не, той няма да каже тази думичка! Няма да обрече Фани на позор и вечно проклятие.

Малкият Кънчо възбудено се въртеше около него и шареше с очи по входовете — дано се покаже някое куче.

— Бате Игорчо — питаше той с тънкото си гласче, — ще ме вземете ли наистина в ракетата, ако пръв видя Никиж?

— Ще те вземем — равнодушно отговаряше командирът.

— А ако ти го видиш пръв, ще ме вземеш ли със себе си?

— Лесна работа — отегчено казваше Игорчо.

Внезапно Кънчо престана да подскача.

— Гледай, гледай! — пошушна той.

От сладкарницата излезе една дебела жена с малко, бяло пуделче, което весело ситнеше след нея.

— Трябва да го запишем — каза Кънчо.

— Няма нужда… — уморено въздъхна Игорчо.

Кънчо остана потресен от тази проява на своеволие от страна на своя командир. Пуделчето с жената тъй си и отмина.

А борбата в гърдите на Игорчо продължаваше да бушува. Да предаде ли Фани или не? Веднъж той извърши едно предателство — макар и като език и пред заплахата да бъде горен на клада, и ако сега отново предаде, той сам ще се отврати от себе си…

След малко откъм „Раковски“ се зададе един старец с огромен пес, който тежко се влачеше подире му. Игорчо не се и помръдна.

— Бате Игорчо — плахо попита членът на бойната група, — няма ли да записваме всички кучета? И техните… мм… как беше… белези?

— Стига си дрънкал! — грубо отвърна Игорчо, подражавайки на Наско Нето. — Няма го тука Никиж! Няма го! Разбра ли?

И видя Никиж.

Точно отпред, само на десетина крачки, в ръцете на таткото на Фани. От изненада Игорчо не се и изправи дори. Остана си седнал на тротоара, зяпнал, ококорил очи.

Без да обърне внимание на бойната група, Фаниният татко, другарят Антонов, бързо се отдалечаваше по посока на реката.

— Никиж! — прошепна Игорчо. — Никиж! Кънчо, върви по него, ама да не го изпуснеш! Аз отивам да съобщя на щаба.

— Ясно! — едва издъха от напрежение и щастие членът на бойната група и хукна подир човека с кучето.

Игорчо се понесе към ракетния център. Тичаше като вихър, а сърцето му биеше като барабан. Какво чудесно решение на всички тревоги и съмнения! Съобщавайки лично на щаба за откритието си, той хем спасяваше Фани, хем получаваше наградата пръв да лети към Марс! Единственото, което трябваше още да направи, бе да скрие самоличността на похитителя на Никиж, а това беше лесно, защото Кънчо не познаваше другаря Антонов.

И така — напред. Той прескочи един изкоп, блъсна се в някакъв носач, замалко не обърна една детска количка и като бесен се втурна в ракетната площадка.

И видя Фани.

Да, Фани. С мокро от сълзи лице. И всички слушаха нейните думи, примесени с разкъсващо душата хълцане:

— … И когато докторът дойде… той видя Никиж… и татко ми каза… да го махна… защото е бесен… но аз не го махнах… и тогава той ми го взе… но аз пак не го дадох… и татко ме попита откъде го имам… но аз не му казах… и тогава той пак ми го взе… и аз не го дадох… но той видя писмото до марсианите… и ме попита какво е това… но аз… аз не му казах… нали се заклех… и нищо не му казах… и тогава той взе Никиж и си отиде…

— Къде отиде? — попита Димчо.

— Не з-знам… не з-знам… Той го взе… и прочете писмото… и ме попита на какъв език е… но аз не му казах… защото се заклех… и той каза, че лъжа… и той го взе… и го отнесе… ааа!

— Стига си циврила! — прекъсна я Наско Нето. — Отнесе го, отнесе го! Само това знаеш. Кажи, къде го отнесе?

Фани се разхълца още по-силно.

— Н-не знам…

— Сигурно в киностудията — тихичко внуши Рони Дато. — Нали таткото на Фани е режисьор.

— Не! — по принцип възрази Наско Нето. — Какво ще прави Никиж в киностудията?

— Ще играе. Никиж е най-добрият артист на света.

— Вярно, бе!

Всички усилено се замислиха. В предположението на началника на пропагандата имаше зърно истина.

В този именно момент Игорчо се провикна:

— Аз видях Никиж!

Всички се обърнаха към него изненадани.

— Ей сегичка! — продължи той, доволен, че не е принуден да лъже. — На улица „Каравелов“. Носеше го таткото на Фани.

— Къде отиде? — попита Наско.

— Не знам. Но Кънчо го следи.

— Кънчо! Кънчо! — ядосано плюна през зъби Наско. — Той още не може да се държи на краката си. Ще го изпусне. Да вдигнем тревога и всички към студията! Хайде!

Куриери вдигнаха околните постове и след малко цялата Федерация тръгна в боен ред към киностудията.