14. Последната глава, в която срещаме Никиж, тоест астронавт
И ето — изтече цяла една година от бурните събития, които преобразиха физиономията на двата враждуващи лагера и доведоха до вечния мир на нашата улица. Федерацията на динамичните астронавти порасна, укрепна и е, както никога, мощна и единна. И което е най-важно — всички династронавти станаха членове на кръжока по астронавтика в Двореца на пионерите. За ваше сведение те строят истинска ракета (ама истинска, честна пионерска!), която се зарежда с течно гориво и ще може да лети по-високо от хвърчило и балон. Пътят пред тях е открит. Аз не се съмнявам, че ако не цялата Федерация, то поне нейни представители един ден ще летят към Марс… Да, ще летят!
Повестта ми би трябвало да свърши тук, но тъкмо накрая се случи нещо, което нямам право да изпусна.
Федерацията получи една блестяща покана, изписана със златни букви:
„До Федерацията на динамичните астронавти
Най-учтиво ви каним да присъствувате на премиерата на новия български филм «Федерацията на династронавтите», която ще се състои в събота, 20 часа, в кинотеатър «Република». За вас са запазени местата от №1 до №22, ред първи, балкон.“
И в събота вечерта на улицата пред ракетния център Нептун чакаше голям автобус с табелка „Киностудия — София“. Тук беше цялата Федерация — подстригана, изресана, с червени пионерски връзки. Дори Сашо Кобалтовия юмрук беше хвърлил карираната зелена риза и ковбойските панталони.
Липсваше само Брадатия.
Наоколо се трупаше народ, дошъл да види щастливците, чиито имена тъй често се срещаха по филмовите реклами и вестникарски разкази. Бяха дошли и родителите на династронавтите: другарят Антонов с жена си Дора, кварталният Марко и неговата жена, Веса, бащата и майката на Димчо, родителите на Наско Нето — другарят Морев и жена му Людмила, дядото на Рони Дато, баба му и кой ли не още!… Имаше един репортьор от радиото, който непрекъснато бърбореше пред микрофона, и един оператор от кинохрониката, който все крещеше на хората да не му пречат и да не застават пред камерата. Да не говоря за журналистите, които все подпитваха за туй, за онуй…
Най-после династронавтите успяха да се отскубнат от тълпата и да се качат в автобуса, който потегли под приветствените възгласи на множеството и бръмченето на кинокамерата.
Пред кинотеатър „Република“ ги посрещна лично Брадатия. Още като ги забеляза, публиката, която се беше струпала пред входовете, започна да им ръкопляска. Разбира се, нашите герои приеха акламациите, както се полага на скромни династронавти, само Наско Нето високо махаше с ръка, като току-що слязъл от ринга шампион по бокс.
Тук именно аз ги видях за първи път. Разбира се, бях слушал и чел много за тях, но живи ги срещах едва сега. Веднага познах майор Димчо по смелото лице и къдравата коса, Наско Нето по русия перчем над очите, Рони Дато по очилата на кръглото лице, комисарката Вихра по красотата й, Сашо Кобалтовия юмрук по неговия снажен ръст. Познах също Фани по прелестните й бузи и сини очи, Игорчо по доброто му лице; познах, естествено, и Кънчо: това не беше трудно, защото той беше най-малкият от всички.
Звънецът даде първия сигнал за влизане.
Династронавтите влязоха в чакалнята. И тук стана нещо необикновено:
Видяха се едновременно, само че децата онемяха от изненада, а Никиж, като по-схватлив и по-темпераментен, мигновено се отскубна от ръцете на придружаващия го служител и като светкавица скочи върху Димчо. Целуна го, после се метна върху Фани. Целуна я, хвърли се върху Игорчо…
Династронавтите бързо дойдоха на себе си и забравили всякаква сдържаност, дадоха израз на най-бурната радост, на която бяха способни. Няма да описвам сцената, защото сами можете да си представите какво стана във фоайето. Ще ви кажа само, че имаше викове, премятания, блъскания, гоненици, ходене на ръце, весел лай — също като в онова хубаво старо време, когато династронавтите бяха още съвсем млади и буйни… или… по-скоро неопитни.
В края на краищата и това свърши и под възхитените погледи на зрителите династронавтите влязоха в залата и заеха местата си. Димчо любовно притискаше до гърдите си Никиж.
Прозвуча третият звънец, залата потъна в тъмнина. Публиката затихна.
… На екрана се появи Димчо, или едно момче, което извънредно много му приличаше. Той вървеше с ръце в джобовете и си свиркаше с уста. По небето се носеха тежки облаци.
И внезапно небето затрещя и загърмя. Гигантска огнена светкавица раздра небосвода, вой изпълни простора. Едно пламтящо огнено кълбо се появи откъм Витоша. С бързината на мълния то пресече небесата, като остави зад себе си блестяща, ослепителна диря и миг след това потъна в мрака.
Димчо се затича натам, където бе паднало кълбото. Навлезе в една тясна уличка. Изведнъж той се спря: отдясно идваше някакъв странен звук. Викът се чу отново, той долиташе от някакво същество, сгушено там долу, до една разкъртена стена. С разтуптяно сърце Димчо се спря: отсреща го гледаха две светещи точки. Момчето превъзмогна временната си слабост и пристъпи напред. Светещите точки се полузатвориха, съществото помръдна и като издаде немощно квичене, бавно се приближи. Беше едно клепоухо, малко, къдраво кученце, мокро, кално, треперещо от страх. То влачеше предното си краче и болезнено квичеше.
Като преодоля разочарованието си, Димчо взе кученцето до гърдите си и го покри с якето. То попрестана да стене и вдигна муцунката си, една симпатична и дори умна муцунка. Димчо го погали. Кученцето благодарно отвори уста, поиска да каже нещо, не можа и лизна с топлото си езиче мокрото лице на момчето…
… А там горе, в средата на първия ред на първи балкон, Никиж, наречен още Астронавт, вдигна симпатичната си муцунка, ухили се и лизна с топлото си езиче лицето на майор Димчо.
После весело и с всички сили излая.
