Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (27)

10. Какво стана в квадрат 7

На тревата беше прострян големият план на София, а над него се бяха надвесили династронавтите. Кънчо се беше промъкнал между дългите крака на Сашо и забил нос в картата, слушаше указанията на майор Димчо:

— … Ще претърсим София от начало до край. За да ни е по-лесно, разделихме града на шестнадесет квадрата.

Всеки ден ще претърсваме по четири квадрата. За четири дни ще свършим.

— Има ли кучета във всички квадрати? — попита някой.

— Сигурно има, ама ние още не знаем добре. Засега знаем само шест: квадрат две — милиционерското училище за кучета, квадрат пет — Инвалидния дом, квадрат седем — цирка, квадрат девет — Ветеринарната лечебница, квадрат четиринадесет — казармата, квадрат петнадесет — Зоологическата градина. Днес отиваме в квадрат седем — цирка. Там има една дресьорка на кучета, казва се мадам Липман.

— А пари? — попита Рони Дато. — За билет, за трамвай, за кифла?

— А без кифла не можеш ли? — ядоса се Наско Нето.

— Пари — каза майор Димчо — ще съберем от всички. Хайде, бъркайте се по джобовете!

Събраха един лев и шейсет и осем стотинки. Димчо направи сметка, че ще стигнат за: а) три билета правостоящи — 1 лв. и 20 ст.; б) трамвай отиване и връщане — 0 лв. 12 ст.; остават 0 лв. 36 ст. за непредвидени разходи, включително за семки и може би кифла.

В 4 часа следобед в цирка влязоха Димчо, Сашо и Вихра. Наско Нето и Мишо Еквилибриста се въртяха около входа с надежда да се промъкнат без билет. И понеже упоритостта преодолява всички прегради, те наистина успяха да се шмугнат зад улисания контрольор, светкавично се покатериха на последния ред при правостоящите, където избутаха един дебелан, заел цели три места.

Програмата беше обикновена — програма като програма. За бившите циркови артисти от Отряда на динамичните тя беше изумителна. Те следяха номерата със затаен дъх. Затова пък бившите астронавти Димчо и Наско гледаха доста равнодушно смешките на клоуните и танца на конете. Повече внимание обърнаха на фокусника, защото знаеха, че няма фокуси, а само физически явления, и искаха да разберат как те стават, но и този път не разбраха нищо.

И ето — появи се мадам Липман, една дебела госпожа със смешна хусарска униформа. Династронавтите се превърнаха в очи и уши. Мадам Липман каза, че ще покаже най-последните постижения на дресьорското изкуство — кучета, които могат да смятат, да плетат, да четат мисли и да свирят на акордеон. Каза още, че тя, мадам Липман, работи ден и нощ с други изключително надарени животни и в най-скоро време ще покаже на света още по-изумителни постижения на цирковото изкуство, и затова — посетете пак нашите представления и доведете приятелите си.

Мадам Липман плесна с ръце и манежът се изпълни с цяла дузина кучета. Никиж не беше между тях, Никиж, който Димчо можеше да разпознае между хиляди кучета. Животните, трябва да се признае, показаха интересни неща, по-интересни дори от номерата на Никиж, но през паузата майор Димчо каза:

— Нищо не струват тия кучета.

— Само се превземат — каза Вихра.

— Къде-къде Никиж е по-умен — установи Сашо.

— Само че Никиж го няма тук — приключи разговора Наско Нето.

Те млъкнаха, като се стараеха да не гледат към бюфета, където в момента хората се блъскаха да си купят кифли и шоколад. Сашо се наведе и тайнствено прошепна:

— Знаете ли какво? Може би Никиж не го пускат още да играе, а? Може би го държат отзад, в клетките, а? Нали мадам Липман каза, че работи ден и нощ и с други животни, а?

Това беше една възможност. И когато представлението свърши и хората се заблъскаха пред изходите, Димчо, Сашо, Мишо и Вихра се промъкнаха под скамейките до прохода, който води към фургоните на артистите. Тук се суетяха прислужници, които разтребваха манежа и прибираха съоръженията. Династронавтите изчакаха, докато циркът окончателно утихна. Лампите угаснаха. От съседното стрелбище долитаха сухите трясъци на пушките.

— Хайде! — прошепна майорът.

Той се измъкна от скривалището и изтича към прохода. Последва го Сашо. След Сашо тръгна и Наско. В този ред те минаха в дворната част на цирка, изпълнена с фургони, навеси, палатки и клетки. Беше тъмно. Тук-таме над някой фургон светеше мътна лампичка. Далеч вляво, под дълъг навес, вечеряха артисти.

Приведени, тримата изтичаха към най-близкия фургон. Димчо лекичко отвори вратата: беше обикновено цирково жилище.

— Трябва да намерим клетките на животните — прошепна Наско.

Те се ослушаха. Откъм мрака, вдясно, идваше неясно ръмжене. Упътиха се нататък. Наоколо като петна се очертаваха продълговати ниски фургони. Замириса на зоологическа градина.

— Чакай да видим! — прошепна Сашо.

Спряха се пред една висока клетка и мигновено направиха пирамида. Наско Нето и майор Димчо се наведоха, Сашо стъпи на плещите им и се хвана за желязната решетка. В мрака той съзря две дълги лъскави тела, които лениво се излежаваха на пода. Имаше нещо познато в начина, по който животните движеха източените си муцунести глави. Той скочи на земята.

— Не е Никиж — каза той.

— А какво има вътре? — попита Димчо.

— Не знам — призна си невежеството Сашо Кобалтовия юмрук.

— Я да видя и аз — каза Димчо и сега той се качи на върха на пирамидата. След миг слезе: — Тюлени — прошепна той. — От Северния полюс.

— И аз искам да видя — настоя Наско.

След като видя и той, минаха към съседните клетки. Имаше всякакви животни: патици, зайци, маймуни, коне; кучета обаче нямаше. Съвсем накрая, там където не достигаше никаква светлина, на фона на тъмносивото небе, се открояваха контурите на една голяма клетка. Те запълзяха към нея. Спря ги един женски глас, в който веднага познаха гласа на мадам Липман. Той тихичко и ласкаво нареждаше:

— Милия ми Ники! Сладкото ми Ники! Браво… Тъй… Да ти е сладко! Ще порасне Ники, ще стане силен, ще играе в цирка! Хайде още една хапчица! Браво на Ники! Браво! Хайде сега за награда едно захарче!

— Чувате ли? — едва издъха от радост майорът. — Ники! Никиж!

Другите със знаци потвърдиха. И съвсем безшумно те пропълзяха под клетката, до колелетата. Отгоре заедно с ласкавия напевен глас на мадам Липман идваше острата миризма на кучкарник.

— А сега — говореше мадам Липман — аз ще донеса на моя Ники сладка водица, за да си пийне. Защото Ники е кротък и добър. Бай-бай, Ники!

Издрънча желязна врата, по дървената стълбичка на клетката слезе мадам Липман с кофа в ръка. Тя се отдалечи към трапезарията, като си святкаше с фенерче.

Тримата мигновено изскочиха пред стълбичката. Над нея се издигаше висока желязна решетъчна врата.

— Вие пазете, аз ще вляза — прошепна майорът.

Той се изкачи по стълбичката и се опита да отвори вратата. Тя не се помръдна. Пипнешком намери дебелото стоманено резе и го повдигна. Вратата скръцна и бавно се отвори. С туптящо сърце майор Димчо се промъкна вътре.

Отначало не можа да види нищо, толкова беше тъмно. Само миризмата на зоологическа градина още повече се засили.

— Никиж! — прошепна призивно той. — Никиж!

В отговор в левия ъгъл на клетката нещо се разшава, нещо тежко. Чу се басово ръмжене. Неясна тревога обхвана майора. Никиж не можеше да ръмжи така. Обзе го неудържимо желание да излезе от тази миризлива клетка, но го възпря съзнанието, че е династронавт и че освен това навън го чакат Сашо и Наско. Събрал всичкия си кураж, той пристъпи напред. Нещото в ъгъла шумно дишаше и от време на време дрезгаво изръмжаваше.

— Никиж! — нежно се провикна майор Димчо. — Ти ли си?

Той колебливо протегна ръка. Пръстите му напипаха нещо като дълга гъста козина, която никак, ама никак не приличаше на късата, къдрава козина на Никиж. Пръстите продължиха да се движат нагоре, напипаха някакво грамадно ухо, голям, изпъкнал череп.

— Сигурно е магаре — помисли си майорът, — но защо има такава дълга козина?

— Хей, побързай! — чу се отвън гласът на Сашо. — Оная си идва.

И наистина откъм навеса мигаше фенерчето на мадам Липман.

Разбрал, че това нещо пред него не е Никиж, Димчо се канеше да излезе, когато пръстите му попаднаха в окото на животното — огромно, меко, влажно око. И в този миг косматото нещо така могъщо се затресе, че цялата клетка се раздруса. После нададе рев, рев, който приличаше повече на гръмотевица и от който Димчо се намери седнал на пода.

— Ауу! — ревеше нещото и тресеше клетката. — Ауу!

Като в кошмар Димчо почувствува едно могъщо, вонещо дихание да го облива от глава до пети, после за кратък миг съзря някаква гигантска червеникава паст да се разтваря пред него.

— Ники! — чу се повелителният глас на мадам Липман. — Ники! Спокойно! Идвам!

Майорът усети нейните стъпки по стълбичката, скърцането на вратата. Фенерчето светна и той видя:

… лъвът седеше на задницата си, само на крачка от смелия династронавт и отворил огромната си, прилична на бездна, осеяна с мечове уста, ревеше ли, ревеше…

— Ники, мирно! Мирно! — остро заповяда мадам Липман. Лъвът млъкна послушно, подви опашка като кученце и се прибра в ъгъла.

Майор Димчо седеше като истукан, забил очи в животното, и не смееше да мръдне.

— Навън! Веднага навън! — сдържано извика мадам Липман и го бутна с ботуша си. — Чуваш ли? На тебе говоря, глупак такъв! Излизай веднага!

Тя приклекна до лъва, поднесе му кофата с вода и взе да го гали по широката грива.

— Излизай! — изсъска тя пак. — Излизай и затвори вратата!

Едва сега майорът си даде сметка, че тия думи се отнасят до него. Като насън, без да чувствува тялото си, той излезе.

Откъм трапезарията идваха хора. Димчо стоеше неподвижен, зашеметен, без нито една мисъл в главата. И изведнъж някакви ръце го грабнаха и го понесоха в тъмнината. След малко, без да разбере как, той се намери на улицата, заобиколен от Сашо и Наско. Той учудено ги погледна. Бяха бледи като вар.

— Не беше Никиж — едва издъха той.

— Не — отвърнаха те. — Не беше Никиж. — И хукнаха.

Спряха се едва край реката, макар че краката им като че все още искаха да тичат…

Една дълга минута те стояха мълчаливи, поемайки си дъх, като не забравяха да се оглеждат предпазливо наоколо. От пет крачки можеше да се чуе как бият сърцата им.

Най-сетне пръв се поокопити Наско Нето:

— Май че беше лъв, а?

— Да — каза малко замаяно майорът.

— Ама истински ли? — попита Сашо Кобалтовия юмрук.

— Съвсем истински! — предпазливо отвърна майорът.

— Ех, че знаменито! — провикна се ентусиазирано Наско Нето. — Видя ли го отблизо?

— Уха! — вече поуспокоен отговори майорът. — Както те гледам тебе. И като се прозина, видях му дори гърлото чак до стомаха.

— Не се ли уплаши?

— Кой, аз ли? Хайде, бе! Той се уплаши от мен и взе да реве от страх, та аз го погалих, за да се успокои…

В този миг недалеч изръмжа някакъв камионен мотор. Тримата настръхнаха, майорът понечи да хукне, но веднага осъзна, че не се намира в цирка, и бързо се овладя.

— … И като го погалих — каза той, — лъвът се успокои и стана кротък като кученце.

— Ех! — каза замечтано Наско Нето. — Да си имахме и ние такъв лъв! Щяхме да бъдем царе на природата и на цялата вселена!

— И можехме да го пратим дори на Марс — приключи този разговор майор Димчо, с което фактически завърши и претърсването на квадрат 7.