Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (7)

7. Нощта срещу деня О

Това беше една тревожна, мъчителна нощ за всички астронавти. Фани обаче беше и тъжна: скоро всички членове на Съзвездието ще полетят към звездите, а тя ще остане на Земята, самотна… Утре ще трябва да се раздели и с Никиж и никой, никой не може да каже — ще се върне ли някой ден той или няма…

Какво ли не правиха с нея родителите! Мама й даде вишнево сладко, татко й изигра почти цял филм. Напразно. Най-после, изчерпили всички средства, родителите направиха това, което правят всички родители, когато децата им са тъжни: дадоха й чай с аспирин.

Дълго тя не можа да заспи; пред очите й продължаваха да се мяркат картини от последните дни: таванското прозорче с гълъбите, Сашо Кобалтовия юмрук, който напредваше начело на своята банда, яростното лице на Наско Нето, който я разпитваше, метлата, с която чистеше ракетния център…

… И неусетно тя полетя. Отначало мислеше, че пада от петия етаж, но после разбра, че лети сред звездите, далеч, далеч, оттатък Съзвездието Алфа, чак към Съзвездието Стрелец… Около нея светкавично проблясваха ту Марс, ту Сатурн, ту Меркурий, жълти, златни, зелени, сребърни…

Изведнъж тя осъзна, че не лети с ракета, а е яхнала един бял гълъб. Гълъбът направи голям кръг над една планета и бавно кацна на прашната й повърхност. Неочаквано от далечината се зададе Сашо Кобалтовия юмрук със зелената си риза на квадрати, вдигайки облаци прах. Искаше й се да извика, но не можа. Потърси сигналното въже, не го намери и това още повече я уплаши. Поиска да избяга, ала на краката й бяха вързани големи камъни, които я приковаваха към планетата. Тя закри очи с ръце. В този момент в ушите й прозвуча глас, дебел като сирена:

— Ти ли си игра с гълъбите?

Тя трепереше.

— Кажи! Игра ли си с гълъбите? — гърмеше гласът.

Тя погледна: пред нея стоеше майор Димчо, опънал над себе си черен парашутен чадър. Той извади от джоба си решение и зачете със сиренския си глас:

„Задължава се кандидат-астронавтът Фани да помете цялата планета, за да направи място за кацане на опитното животно Никиж. Не стори ли това до довечера, кандидат-астронавтът Фани ще бъде лишен от званието кандидат-астронавт и ще бъде хвърлен в празното пространство без парашут…“

И мигновено, като вихрушка от прах и лъчи, тя започна да пада в празното пространство… надолу… надолу… безкрай… Внезапно откъм мъглявините се появи Никиж:

— Аз съм Никиж — заговори той с човешки глас — и ще те спася.

Излая и мигновено Фани се намери в къщи; в леглото си.

— Никиж, мили Никиж, благодаря ти! — промълви бившият кандидат-астронавт. — Аз също ще те спася… Ама наистина ще те спася…

И спокойно продължи да спи.

По същото време майор Димчо правеше последната проверка на орбитата, по която утре трябваше да лети Никиж. Той беше събрал на масата всичките си книги, които се отнасяха до космически пътешествия, като се почне от старомодния Жул Верн, та се стигне до Ефремов. Отдавна вече той знаеше наизуст всяка страничка от тия книги, но искаше още веднъж да направи справка, защото дори един мъничък пропуск може да стане причина за нежелателни катастрофи. Той дори препрочете една брошура на татко си, която разказваше за Айнщайн, но с изключение на едно-две изречения, които можа да разбере, всичко останало му се стори твърде странно и непонятно, а едно твърдение на Айнщайн направо го объркваше. Как е възможно при големи скорости на летене с ракета времето да тече по-бавно? Излиза така, че ако например той, Димчо, лети с ракета една година, на земята през това време ще са изтекли двайсет, трийсет и дори сто години… И когато се върне, хората, които той е оставил млади, ще са или мъртви, или старци…

Димчо остана твърде озадачен от тази чудна Айнщайнова теория. Той никак, ама никак, не можеше да проумее как тъй на едно място времето ще тече по-бързо, отколкото другаде. При това майорът съвсем не бе глупав. Но дори и ние с вас трудно бихме схванали това необикновено твърдение: да се върнеш от космоса и да завариш своите приятели старци. Ха!

И изведнъж Димчо скочи, поразен от една мисъл: когато се върне от пътешествието, Фани ще бъде старица. Старица! Сърцето му се разтуптя от неочакваното откритие. Ами сега? Той стана, погледна звездите, далечни, далечни, но тъй прекрасни и зовящи. Фани старица! Хм… Той се опита да си представи Фани стара, но не можа. Пред очите му се мяркаше кръглото й личице, със сини очи и весела усмивка.

Измъчван от десетки трудни въпроси, майор Димчо потъна в неспокоен сън, изпълнен с кошмари.

Най-напред, естествено, той политна с огромна скорост към далечните съзвездия. В звездолета бяха всички освен Фани. Той погледна през прозорчето: долу се въртеше кълбото на планетата Земя, а там някъде в България, до стадиона „Васил Левски“, стоеше тя, Фани, мъничка, мъничка, и махаше с ръка.

Ракетата летеше все по-бързо, още малко, и ще стигне светлината, която се виждаше през прозорчето само на десетина метра пред звездолета. Той натисна скоростното копче на електронното табло, ракетата подскочи като ударен от камшик кон и още по-лудо се понесе напред. Светлината започна да изостава…

Майор Димчо хвърли прощален поглед към Земята: тя вече приличаше на футболна топка; от стадиона се забелязваше само южната врата, а Фани се бе превърнала в мъничка точица, като сълзица…

Той натисна последното копче. Влязоха в действие всички деветатомокарбидни мотори. И бавно, но сигурно, като на велосипедно надбягване, светлината изостана. Все по-назад и по-назад… докато безпомощно се затътри някъде в далечината задъхана и изтощена.

Ракетата летеше в абсолютна тъмнина и само майсторството на майор Димчо успяваше да я направлява сред безбройните звезди и да я предпази от разбиване. Той чувствуваше как тя прави внезапни завои, прескача планетите, провира се сред гъстите рояци комети и метеори.

Тъй започна пътешествието в космоса. Къде ли не ходиха! Кацнаха на Съзвездието Касиопея, посетиха звездата Вега, видяха Кастор, Спика и Полюкс, слязоха на Центавър и Лира… И един ден полетяха назад, към майката Земя.

На седмия ден срещнаха слънчевата светлина, която едва-едва сега ги догонваше. На дванайсетия ден кацнаха на земния ракетодрум до гаража, край стадиона. Тук всичко се беше променило: малката площадка се беше превърнала в огромно бетонирано летище, пететажната кооперация — в стоетажен небостъргач, а стадионът имаше не по-малко от половин милион места.

Едва стъпили на земята, и към тях се приближи един стогодишен старец с бяла брада до пояса. Майор Димчо с ужас позна бившия си училищен директор. Старецът строго заговори:

— Ти ли си главният астронавт майор Димчо?

Обхванат от необясним страх, майорът не можа дори да каже „да“ и само кимна.

— На колко си години? — безмилостно попита старецът.

— На дванайсет.

— А защо не си на училище?

Пот изби по гърба на майор Димчо и той едва прошепна:

— Защото направих околозвездно пътешествие.

— А колко време трая това пътешествие?

— Една година.

— Ха-ха-ха! — засмя се директорът подигравателно. — Една година! Хубав лъжец! Седемдесет години, а не една. Ето, виж! — И той му показа един джобен календар, който показваше 2033 година.

Димчо се разтрепера:

— Но, другарю директор, това беше първият опит за доказване теорията на относителността на Айнщайн! — плахо възрази той.

Старецът тропна с крак:

— Училищният правилник забранява на учениците да правят опити извън кабинета по физика и да пътуват по звездите без разрешение на класния ръководител. Веднага в клас! — И той строго посочи към стоетажното здание, което беше училище.

С наведена глава майорът се упъти към входа. А класът си беше същият: същите чинове, същата черна дъска, същите портрети по стените. Само учениците бяха непознати, съвсем непознати. Непозната беше и учителката: една възрастна, побеляла, висока, суха жена, с дълъг кокалест нос и очила в дебели черни рамки.

Съвсем неочаквано, като го видя, тя писна, разтвори ръце и се хвърли към него:

— Димчо! Мили Димчо! Завърна ли се най-сетне?

Той уплашено се дръпна, но тя вече го прегръщаше.

— Мили Димчо, не ме ли позна? Аз съм Фани…

Димчо извика…

… и се събуди. Отгоре, над прозорците, равнодушно мигаха звездите.

Навярно искате да знаете какво са сънували тази нощ и другите ни приятели. Добре.

Наско Нето се намираше на Марс и водеше жесток бой с марсианите. А марсианите приличаха всички на Сашо Кобалтовия юмрук, само че ризите им бяха червени. Астронавтите бяха заобиколени от всички страни, марсианите напираха.

— Оттегляй се! — извика той. — Аз ще задържа противника.

Той прегърна и целуна астронавтите, така както неведнъж беше виждал по партизанските филми, и залегна зад картечницата.

— Та-та-та! — тракаше картечницата и марсианите падаха като круши. — Та-та-та!

После куршумите се свършиха и марсианите отново се втурнаха напред. Той ги посрещна с юмруци. Чат! — едно кроше. — Чат! — още едно. И още едно. Марсианите побягнаха.

— Ураа! — завика той и се втурна подире им.

Докато Наско водеше своите битки, Рони Дато се потеше над „Народен звезден глас“. Той изпипваше комюникето, което трябваше да оповести на света полета на Никиж към звездите. Оставаше да напише и интервюто, което трябваше да проведе в деня О с главния астронавт майор Димчо. Трябваше да постави седем въпроса. Засега беше измислил само два: „Кажете, другарю майор, кога смятате да се върнете?“ и „Какви са вашите впечатления от изпращането?“ Останалите въпроси все не му идваха на ум. Когато не можа да измисли нищо повече, отиде в кухнята и потарашува в бюфета. Макар че не беше гладен, здравата си похапна кокошка с ориз, кайсии, джанки и две кюфтета, после си легна и засънува.

Засънува, че седи в една космическа вестникарска будка на един кръстопът сред междупланетното пространство и продава „Народен звезден глас“. Ракети спираха пред будката, през кръглите пластмасови прозорчета се подаваха ръце и той пъхаше между пръстите им сгънатите вестници.

— Вестник „Народен звезден глас“ имааа! — крещи той. — Последни новини! Звездолетът „ДРН Пегас“ стигна края на вселената!

Той се намери в края на вселената. Краят на вселената приличаше много на оградата на гаража, само че беше много по-висок. Там беше спряла ракетата „ДРН 1 Пегас“ и не можеше да направи нито крачка напред.

Той се опита да помогне, бутна звездолета, започна да човърка в моторите. Нещо избухна. Рони Дато усети, че се върти около оста си, като спътник. Искаше да спре, но знаеше, че докато не се завърти 98 пъти, няма да спре. А когато започне да спира, ще падне в атмосферата и ще изгори. Виеше му се свят, повдигаше му се… Бавно започна да пада… Ставаше горещо… Още малко и ще се запали… Задушаваше се…

Събуди се изпотен. Ние много добре знаем, че тия неприятни усещания се дължат на лакомството. Който си натъпква стомаха преди лягане, тъй му се пада!