Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (18)

1. Никиж изчезва

Никой не забеляза как и кога изчезна. Страшната дума, изречена от Наско Нето след катастрофата, предизвика такъв обрат в настроението, че никому не беше до кучето.

Саботаж! Не всички разбраха съвсем точно какво означава това, но на всички беше ясно, че тази дума води след себе си усложнения и може би нова стогодишна война. И както обикновено става при такива случаи, малодушните побързаха да напуснат потъващия кораб. Няколко минутки по-късно на ракетната площадка, около димящите развалини на „ДРН 1 Пегас“, бяха останали само съкрушените от скръб астронавти и трима гости — истински смелчаци, които бяха решили завинаги да свържат съдбата си със Съзвездието. Между тях беше и Кънчо. Макар и много малък (сега щеше да постъпи в първи клас), Кънчо беше син на кварталния милиционер, а това, особено при сегашното положение на Съзвездието, беше от голямо значение.

— Да, саботаж — промърмори мрачно Наско Нето. — Някой шпионин е повредил моторите. Затова ракетата не влезе в орбита, а се отклони към планетата Земя.

Той жестоко замахна с юмрук по невидимия шпионин:

— Само да ми падне! Ще го направя на кюфте!

Рони Дато свали очилата си и дълго ги бърса:

— Ама нали си имахме охрана! — каза той.

— Шпионите проникват навсякъде! — отсече Наско Нето и пак удари едно кроше. — Трябва да проверим всички, които са тука!

Неволно очите на всички се насочиха към Игорчо, който се беше сгушил зад бараката. Той вдигна страдалчески глава, по лицето му се разля паника.

— Ти ли направи това? — провикна се Наско Нето. — Кажи! Ти ли направи това?

И без да дочака отговор, се нахвърли върху него:

— Шпионин недин! Троянски кон!

Замахна да удари, но майор Димчо го изпревари, задържа ръката му и го бутна настрана.

— Защо го биеш?

— Защото е шпионин, затова?

— А откъде знаеш, че е шпионин?

— Знам. Той нарочно дойде при нас, за да ни шпионира.

— Ама нали ти го плени като език!

Наско Нето изведнъж се сети, че наистина той бе пленил Игорчо, но въпреки това не отстъпи.

— Ти, ако си истински майор и астронавт, ще разбереш, че той е шпионин. И ако не вярваш, хайде да го мъчим, той ще издаде всичките си тайни и ще си признае, че е шпионин.

Тогава майор Димчо застана пред Наско и както се полага на истински предводител, твърдо каза:

— Игорчо е почти кандидат-астронавт и нямаш право да го пипнеш.

— Брей!

— Брей, ами!

— Ти ли ще ми заповядваш?

— Ще ти заповядвам!

— Ако ти перна една, ще видиш!

— Перни де!

Наско перна, Димчо отвърна, сбиха се. Започна една срамна сцена, недостойна за такива видни астронавти. Двамата се боричкаха сред развалините на звездолета, пред погледите на останалите: тъжна картина на падение и позор.

Те се блъскаха, ритаха, драскаха, щипеха и пъшкаха, и виеха като човекоядци.

Неочаквано над тези дивашки звуци се понесе вопъл:

— Ааа! — ревеше, та се късаше Игорчо. — Аааа!

Двамата прекъснаха боя и се обърнаха към него:

— Какво си се разревал, бе лигльо! — провикна се задъхан Наско. — Да не би тебе да бием, а?

— Ааа! — продължаваше да крещи Игорчо през сълзи. — Аа! Няма го Никиж! Никиииж!

— Каквоо? — викна майор Димчо.

— Няма го Никиж! — ревеше Игорчо. — Никииж!

При тази новина враждата, отчаянието и поражението бяха незабавно забравени. Никиж действително беше изчезнал. Без да чакат нито секунда, астронавтите и тримата им нови съюзници се впуснаха да го търсят. Едни хукнаха към съседните кооперации, други зад гаража, трети към реката, в съседните градини и дворове. Проникнаха навсякъде, чак до таваните на къщите. Претърсиха всяко храстче, каналите край реката, празните щайги на плод-зеленчук, кофите за смет. Обърнаха целия квартал. Напразно. От Никиж нямаше и следа.

Събраха се на ракетната площадка уморени и озлобени. Всички бяха тук освен Фани, но никой не забеляза отсъствието й. Бездънно отчаяние легна над Съзвездието. Бяха лишени от ракета, бяха лишени от опитното куче, бяха лишени от всякакви перспективи. Не оставаше нищо друго, освен отново да започнат да играят на омръзналите стари игри като гоненица или на партизани и жандармеристи.

Наско Нето пръв се съвзе от отчаянието.

— Да не стана комсомолец, ако не са го откраднали пак ония! — реши той, като сви юмруци.

Това беше достатъчно, за да се пооправи настроението. Все пак Наско сочеше някакъв изход от мрака на безнадеждността.

— Вярно, бе! — каза майор Димчо. — Хайде да проверим!

Всички се изправиха, готови да тръгнат. Само Рони Дато спокойно издуха стъклата на очилата си:

— Ами ако това е засада? Ще ни причакат и ще ни нанесат решително поражение.

— Какво предлагаш? — запита майор Димчо.

Тук именно Рони Дато направи тактическа грешка. Той не прецени правилно състоянието на духовете на другарите си, които чисто и просто искаха да се бият, и каза:

— Да им изпратим напомнящо писмо.

И иначе разумното предложение даде обратен резултат. Всички се нахвърлиха върху него с викове:

— Стига писма! Искаме си Никиж! Да вървим да си вземем Никиж! Долу крадците!

Най-силно крещеше майорът, който още не можеше да се примири със случилото се.

— Хайде! — провикна се той. — Да вървим! А който си иска да пише писма, нека си остане тук да пише!

— Да вървим! Да вървим! — крещяха невъздържано останалите.

Те се втурнаха към улицата — една дезорганизирана орда от невъзпитани момчета, които се блъскаха в минувачите.

А там, край разрушената ракета, остана само Рони Дато. Той повдигна снизходително рамене и бръкна в склада на звездолета, където бяха хранителните резерви на Никиж…