Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (19)

2. На живот и смърт

Това беше лозунгът на динамичните през последните дни. Друг изход нямаше след завчерашното поражение. Пък можеше ли да бъде иначе? Когато циркът вече не съществува, когато Никиж навярно лети към космоса, когато славният Отряд на динамичните е станал за посмешище в махалата и когато неговите вождове биват наричани Сашо-нестрашо и Вихра — пъзла-вихър! Живот или смърт! Само това! И динамичните се готвеха за отмъщението, за битката, която щеше да бъде последна, защото след нея щеше да има или смърт, или слава.

Готвеха се здравата, макар че бяха самички, изоставени от съюзници и симпатизанти. Лично Сашо Кобалтовия юмрук, наречен още Сашо-нестрашо, си купи от книжарницата една книжка с картинки: „Жиу-жицу“. По цели часове той упражняваше разни смъртоносни хватки и беше сигурен, че ще може да се справи с когото и да било, дори с Наско Нето. От своя страна комисарката Вихра организира фабрикуването на ластици и прашки и сега, събрани в манежа на бившия цирк, динамичните правеха учение, като се целяха с камъни в нарисуваните по стената кръгчета. С особено настървение стрелците се мереха в една от фигурите с надпис „Майор Д.“

И изведнъж стана нещо неочаквано, невероятно, просто фантастично.

От коридора на входа се появи майор Димчо.

Лично той! С голи ръце!

Последваха го един след друг всички астронавти, тримата им съюзници с малкия Кънчо, та дори и Игорчо. И всички невъоръжени, но с фанатичен огън в очите.

Динамичните веднага прекратиха заниманията си. За отбрана не можеше и да се помисли: те просто замръзнаха от изненада, макар че държаха в ръцете си прашки и ластици.

Майор Димчо пристъпи напред. Беше мръсен, с издраскано лице и раздран ръкав на ризата.

— Дайте ни Никиж! — каза той твърдо.

Първия миг динамичните не разбраха какво иска той. И затова не последва отговор.

— Дайте ни Никиж! — повтори по-високо предводителят на астронавтите.

Едва сега смисълът на казаното стигна до динамичните. Сашо смръщи вежди, бързо съобразявайки какво може да означава това. Клопка! — това беше първата му мисъл. Но като видя окаяния вид на астронавтите, отхвърли тази мисъл. Тук имаше нещо друго.

Майор Димчо направи още една крачка напред.

— Чувате ли, крадци! — провикна се той и в гласа му имаше сълзи. — Дайте ни си Никиж, иначе пак ще ви набием!

Поуплашен, Сашо неволно отвърна:

— Ама Никиж го няма тука, бе!

— Лъжеш! — извика Димчо.

— Честна пионерска.

Майорът усилено замига. Убедителната честна дума на Сашо пресече устрема му. Той объркано се обърна към своите:

— Къде е тогава, а?

— Не виждаш ли, че те мота! — изсмя се презрително Наско Нето.

— Я не обиждай, че знаеш ли? — поокопити се Сашо и пристъпи към Наско.

— Какво да знам? — възрази началникът на разузнаването.

— Като ти цапна една, ще видиш!

— Цапни де!

— Мислиш, че не мога, а?

— Хайде де!

Двамата застанаха един срещу друг, подсмърчаха и се ежеха като петли: Сашо — дълъг, набит, с квадратна брадичка и ковбойски панталони; Наско — слабичък, със сплескан боксьорски нос, рус перчем над очите и разкъсана риза.

— Слушай, да знаеш, че ще те напляскам.

— Пляскай де!

И пак замълчаха. И пак се заклатиха един срещу друг и никой не смееше да удари пръв.

— Остави! — намеси се майор Димчо, като дръпна Наско. — Не виждаш ли, че е въоръжен.

Едва сега динамичните осъзнаха, че държат в ръцете си такива опасни оръжия като прашки и ластици. Самочувствието им явно укрепна. Някои от тях заплашително опънаха ластици, заредени с камъчета.

Сашо надменно се засмя:

— Аз ще го натупам и без оръжие.

И рицарски хвърли прашката на земята.

— Добре тогава — каза Наско Нето, — хайде да се бием до смърт. Който победи, ще си вземе Никиж завинаги.

— А като го няма?

— Като го няма, ще го търсим и ще го намерим! — провикна се майор Димчо ентусиазирано.

— Хем заедно да го търсим — чу се тънкото гласче на Игорчо.

Настана мълчание, изпълнено с напрежение и едва сдържан възторг. В идеята да търсят Никиж заедно имаше нещо ново и същевременно страшно съблазнително, като подарък, който още се намира в опаковката. В главата на майор Димчо мина мисълта каква страшна сила биха представлявали обединените динамични и астронавти. Та те биха владели целия свят, цялата вселена, включително Земята и Марс! Сашо навярно помисли същото, защото каза:

— Па може и да го търсим заедно…

— И ще го намерим! И ще накажем крадците! — отсече Димчо.

Пак мълчание. Почти се чуваше как работят мозъците и как бият сърцата на момчетата.

— Трябва да подпишем договор — обади се Димчо.

— Няма нужда — великодушно махна с ръка Сашо. — Ние сме честни хора. Да се закълнем и толкова.

— А ако двубоят завърши наравно? — попита с тревога Игорчо.

— Ще се бием до смърт — с мрачна тържественост отвърна Сашо.

— Ама нищо от това — упорствуваше Игорчо, — какво ще правим, ако и двамата умрете?

— Хм… Ако и двамата умреме… — Сашо не можа да намери отговор на този сложен въпрос и само се почеса по четината.

— Ако умрат и двамата — каза майор Димчо, — ще си разделим кучето на две: една седмица ще бъде с нас и ще лети в космоса, една седмица ще бъде с вас и ще играе в цирка. Съгласни ли сте?

— Ей, че хубаво! — възкликна Игорчо.

— Дадено! — съгласи се щедро Сашо и протегна десница, напълно убеден в собствената си победа. Ненапразно беше прочел цялата книжка „Жиу-жицу“.

Майор Димчо също протегна десница и двамата предводители си стиснаха ръцете. Моментът беше исторически: два могъщи враждуващи лагера се съюзяваха в името на една обща, благородна цел.

— А сега — каза делово Наско Нето, като засука ръкави. — Хайде!

Със същата деловитост и Сашо хвърли якето си. Наобиколиха ги динамични и астронавти, един до друг, строги и обективни съдии, готови да отбележат всеки удар, всяко нарушение, поражението или победата.

И тъкмо да почнат, майор Димчо застана помежду им:

— Бягай оттука! — каза той на Наско Нето. — Аз ще се бия.

— Брей! — викна Наско. — Отде накъде?

— Тъй. Това си е мое право.

— Ама той ще те сплеска! — почти проплака Наско.

— Ще видим.

Наско ядосано поиска да каже още нещо, но само махна с ръка, плюна между зъбите си и застана зад последната редица, за да наблюдава как майор Димчо ще бъде сплескан.

Постъпката на вожда на астронавтите направи силно впечатление на всички и преди всичко на динамичните. Авторитетът му изведнъж порасна и дори Сашо Кобалтовия юмрук се изпълни с уважение към него, макар да беше убеден, че само с един удар ще повали този маляк.

Главният астронавт застана пред своя могъщ противник, нисичък, мургав, с тъмна къдрава коса и живи черни очи. Протегна напред юмруци и каза:

— Аз съм готов.

Боят започна.

И завърши наравно.

Това беше един съвсем джентълменски бой, схватка между уважаващи се противници, двубой между истински рицари.

Това беше последната битка между Съзвездието Стрелец и Отряда на динамичните. Оттогава в нашата махала настъпи нова ера.