Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (17)

7. Краят на надеждите

На другия ден във вестник „Народен звезден глас“ се появиха огромни заглавия:

КРАЯТ НА СТОГОДИШНАТА ВОЙНА

РАЗГРОМЪТ НА ПРЕСТЪПНИЯ ОТРЯД НА ДИНАМИЧНИТЕ

ПОДВИГЪТ НА СЪЗВЕЗДИЕТО СТРЕЛЕЦ

ПРЕД ПУСКАНЕ НА КУЧЕТО-ЧУДО КЪМ ВСЕЛЕНАТА

БДИТЕЛНОСТ! БДИТЕЛНОСТ! БДИТЕЛНОСТ!

ДА ЖИВЕЕ НОВИЯТ ОДИСЕЙ — МАЙОР Д.!!!

В поместените статии и репортажи подробно и в най-ярки краски, за да не кажа с преувеличения, се описваха събитията от предния ден. Особено място се отделяше на акцията „Троянски кон“, на блестящия план, разработен от „Новия Одисей“ — вожда на астронавтите майор Димчо. Цели пасажи се отделяха на личните подвизи на Наско Нето, на автора на репортажите Рони Дато. Със силни думи се осмиваше позорното бягство на динамичните. Сашо Кобалтовия юмрук беше наречен „Сашо-нестрашо“, а комисарката Вихра — „пъзла вихър“.

На настъпилото след битката опустошение на цирка се посвещаваха само два срамежливи реда: „Агресорите и крадците на кучета, които се кичеха с названието динамични, получиха заслуженото. Лагерът им бе разгромен.“

За Фани, която всъщност спаси Никиж, се казваше само следното:

„Кандидат-астронавтът Фани добросъвестно изпълни своя дълг.“ А за Игорчо — нито дума!

По-нататък се съобщаваше, че предвид настъпилите усложнения в международната обстановка и поради опасността от нови авантюри на врага Съзвездието Стрелец е решило да не изчака по-благоприятни космически условия, а незабавно, още днес, да предприеме дългоочаквания опит с пускането на кучето-чудо Никиж към всемира.

Извънредното издание на вестника има огромен успех. То мигновено се разграби и редакторът Рони Дато трябваше да напише второ издание, което се разпространи сред новите привърженици на астронавтите.

А те не бяха малко. Победата на Съзвездието има необикновен отглас в нашата улица и в съседните махали. Вестта светкавично обиколи всички детски чети, отряди, дружества, общества, съюзи, организации, асоциации, дружини, банди, групи, коалиции, конфедерации и федерации, които действуваха в околността. В ракетния център Нептун започнаха да се стичат делегации и частни лица, за да поздравят астронавтите и да молят да бъдат приети в Съзвездието. Астронавтите вежливо, но снизходително приемаха поздравленията, а предложенията за влизане в Съзвездието посрещаха сдържано, като обаче милостиво позволяваха на новодошлите да се въртят около ракетния център, да помагат и евентуално да наблюдават пускането на звездолета. За пръв път в ракетния център се появи Кънчо, синът на кварталния, съвсем мъничък, като фъстък. Трябва да го запомните, защото по-нататък той ще играе важна роля в нашия разказ.

Ето, в тази необикновена обстановка астронавтите пристъпиха към новия опит. Понесени от крилата на ентусиазма (и — да си признаем — от страха), подпомогнати от десетки гости и наблюдатели, те възстановиха ракетния център за не повече от три часа. Да, за три къси часа полигонът беше разчистен, площадката изравнена, дворецът на Никиж изграден, а деветмоторният електроатомокарбиден звездолет „ДРН 1 Пегас“, поставен в летателна готовност.

В пет часа на другия ден, който можем да наречем „Втори ден О Н“, ракетният център Нептун беше толкова претъпкан с народ, че охраната едвам успяваше да удържи напора на зяпачите. Вълнението сред гостите беше голямо: за пръв път те присъствуваха на такова събитие. Наистина всички бяха чели за пускането на ракети, бяха виждали на кино спътници и контейнери с опитни животни, знаеха за Лайка, Стрелка и Белка, познаваха отлично Гагарин и Титов, а Гагарин бяха посрещали чак на летището при посещението му в София, но едно е да гледаш кино и да посрещаш Гагарин, друго — да бъдеш тук, пред почти истинска ракета, с почти истински контейнер, в който щеше да има истинско, ама наистина истинско куче!!!

С всяка измината минута нетърпението растеше — щабът на астронавтите беше влязъл в бараката, където набързо коригираше и допълваше посланието до марсианите, което Никиж трябваше да отнесе. Наложи се да съчинят цял нов пасаж, а посланието да препишат на друг пергамент, защото старият беше пострадал при нападението на динамичните.

Най-сетне Димчо, Наско и Рони излязоха и отново, както при първия „Ден О Н“, мълчаливо закрачиха напред. Спряха се пред звездолета. Рони Дато разгърна пергамента и бързо-бързо зачете, поглеждайки от време на време към оградата, където стояха на пост трима разузнавачи.

„Драги съседи марсиани! Пише ви Земята! Пише ви Земята, планетата, която се намира между Марс и Венера. Пише ви Човекът, най-разумното същество на планетата Земя. Това, което намерихте в ракетата, не е човек, а куче…“

Гостите захласнато слушаха това необикновено послание, което аз няма да повторя, защото сте го прочели веднъж. Ще се спра само на допълнението, което гласеше така:

„… Настоящата ракета, която се казва деветмоторен атомокарбиден звездолет «ДРН 1 Пегас», ние ви изпращаме след една голяма победа, която удържахме над проклетия Отряд на динамичните. Динамичните, ръководени от Сашо-нестрашо, макар че живеят при социализъм, се държат като фашисти и крадат кучета, за да пречат на нашата научна дейност. Ние ги победихме в стогодишна война и горещо желаем тази война да е последна на нашата планета. Вие навярно много добре знаете какво е това война, защото Марс дълго време е била войнолюбива планета. С настоящото послание ние искаме да ви уверим, че ние никога няма да ви нападнем първи и че желаем да живеем в мир както с вас, така и с всички останали планети, звезди, съзвездия и мъглявини…“

Посланието завършваше с познатите възгласи:

„Да живее Науката! Да живее Човекът! Да живее Марсианинът!

Да се развива и крепне дружбата между Марс и Земята!

Да живее мирът в космоса!

Планета Земя, 14 юли 1963 година от Новата ера. От името на всички човеци от планетата Земя, за Съзвездието Стрелец:

Димчо, майор, конструктор, главен астронавт, ученик от четвърти клас, наречен още Новия Одисей.

Наско, наречен Нето, навигатор, началник на разузнаването, ученик от четвърти клас.

Рони, наречен Дато, радист, началник на пропагандата, ученик от четвърти клас.“

Четенето завърши. Рони Дато вдигна поглед от пергамента и облекчено въздъхна: той все се страхуваше, че динамичните могат да нападнат, докато чете.

— Другари и гости! — провикна се майор Димчо. — Който е за това послание, да гласува!

Всички вдигнаха ръка. Наоколо легна тържествено мълчание.

Внезапно прозвуча тънкото гласче на Фани:

— Трябва да пишем на марсианите да не дават на Никиж много месо, защото е малък. Да му дават мляко…

Наско Нето грубо я прекъсна:

— Глупачка! Марсианите знаят по-добре от тебе какво ядат кучетата.

Този дребен инцидент замалко не смути празничната атмосфера. Без да му обърне внимание, майор Димчо сгъна пергамента на съвсем малко свитъче и го пъхна под пръстена на Никиж, между крачето и металната пластинка. Вдигна кучето-чудо над главата си, показа го за последен път на всички, целуна го по двете бузи и го сложи в контейнера, направен от една стара грамофонна кутия, покрита с полиетиленово платно. Контейнера постави в ракетата, затегна капака, провери всички отверстия, моторите, перките на стабилизаторите, резервоарите за гориво, изходните канали на дюзите. Изправи се и каза:

— Звездолетът „ДРН 1 Пегас“ е готов за път. Умоляват се гостите да се оттеглят на безопасно разстояние.

В пълно мълчание наблюдателите се отдръпнаха чак до стената.

Майор Димчо взе атомокарбидното гориво от една консервна кутия и започна да пълни моторите.

— Пали! — провикна се той.

Наско Нето сипа вода в моторите и енергично завъртя манивелата. Чу се характерното съскане на атомокарбидните дюзи. Ракетата се затресе.

Двамата бързо залегнаха. Майор Димчо започна да брои:

— Девет… осем… седем… шест…

Часът беше точно 18. Слънцето вече клонеше към хоризонта, някъде над него бяха планетите, звездите, мъглявините, към които в този вълнуващ миг бяха насочени всички мисли и надежди на астронавтите.

— … пет… четири… три…

Откъм „Раковски“ звънна тролей, вехтошар рекламираше вехториите си, бебе плачеше на третия етаж, но на площадката никой не чуваше нищо. Напрегнати до крайност, всички се вслушваха в гласа на майор Димчо:

— … две… едно… НУЛА!

И — БАМ!

За голяма изненада на всички и най-вече на майор Димчо точно на нулата гръм разтърси простора. Към висините нещо полетя като вихър, мина под слънцето, завъртя се сред дим, пепел, миризма на карбид и изгоряла козина и — тресна на земята. Към синьото небе заедно с пушека, праха, тенекийки и трески се понесе жаловит кучешки вой.

Астронавти и наблюдатели лежаха, забили нос в планетата Земя.

Пръв вдигна глава майор Димчо. Най-напред погледна към небесата. Ракетата я нямаше там. Погледна надолу — ракетата лежеше на стартовата площадка смачкана като хармоника. От нея се издигаше миризлива пара. Той изтича към звездолета, отвори капака, измъкна кучето от контейнера. То квичеше, дращеше с нокти, сърцераздирателно виеше. Козината му бе опърлена чак до опашката. С яростно движение то се изтръгна от ръцете на Димчо и се замята по тревата, обзето от болезнени спазми.

Втори се изправи някакво момче между гостите. Бледо, треперещо, то изтича към ъгъла на гаража и направи мокра диря по стената.

Трети се изправи Наско Нето. Той огледа с мнителен поглед развалината, опипа тук-там бившата ракета и продума между зъбите си тъй, че да го чуят всички:

— Саботаж!