Хаим Оливер
Федерация на династронавтите (16)

6. Акция „Троянски кон“

Може би някой от вас ще осъди Игорчо, ще го нарече нечестен, дори предател. Да не бързаме. Тъй като знам какво ще стане по-нататък, предпочитам да не хвърлям такива страшни обвинения върху момчето.

Ето какво се случи на другия ден. За динамичните това беше ден като всеки друг, изпълнен със суетнята на приготовленията за цирковото представление. Обличаха се, гримираха се, подготвяха уредите и не подозираха каква заплаха виси над главите им. Наистина, веднага след ултиматума на астронавтите, когато изгониха куриера Фани, те взеха някои предпазни мерки — поставиха един-двама контраразузнавачи наоколо да бдят. Но динамичните никога не се отличаваха с особена бдителност. Те до такава степен презираха неприятеля, че го подценяваха. А когато дойде и историята с прозореца, напълно се разоръжиха.

— Смеят ли да дойдат, а? — изрази становището на Отряда Сашо Кобалтовия юмрук. — Кварталният ще ги тикне в участъка!

Обърнаха внимание на контрольора при входа на цирка да бди да не се промъкват други шпиони и с това ликвидираха въпроса.

Този ден на входа стоеше сам Игорчо. Стоеше и се оглеждаше наляво и надясно. Желаещи да влязат днес нямаше много. Може би цената три стотинки им се виждаше висока, а може би интересът към цирка в махалата бе започнал да спада.

Точно в уречения час откъм „Раковски“ се зададоха астронавтите. Вървяха един след друг в партизанска колона — цялото Съзвездие Стрелец! Крачеха спокойно със заплашителна твърдост на неумолими съдници.

Сърцето на Игорчо затуптя. За миг почти инстинктивно му се прииска да даде сигнал за тревога, но веднага се отказа: нямаше връщане назад. Назад бяха само униженията, грубостите на Сашо Кобалтовия юмрук, кривенето пред публиката; назад беше позорната роля на дресирана мечка. Напред бяха научните подвизи, звездите и титлата „кандидат-астронавт“.

Майор Димчо се приближи и тайнствено прошепна:

— „Одисей!“

Също така тайнствено Игорчо отвърна:

— „Троя ще падне!“

И му подаде билетче. Майорът се вмъкна във входа.

— „Одисей!“ — прошепна паролата Наско Нето.

— „Троя ще падне“ — допълни Игорчо и му даде билетче. Наско последва Димчо в тъмния коридор.

Така един по един астронавтите се промъкнаха в крепостта на врага. Когато и Фани влезе, Игорчо не можа повече да овладее вълнението си, краката му се подкосиха и той седна на тротоара, заслушан в звуците, които идваха отвътре. Очакваше някакъв ужасен взрив или най-малко пронизителните писъци на Вихра. Но откъм цирка идваха най-миролюбиви шумове. Това още повече уплаши Игорчо и той запуши уши с длани.

А вътре всичко беше в ред. Необезпокоявани от никого, астронавтите седнаха на различни места около манежа, като се стараеха да не привлекат вниманието на останалите посетители. Впрочем останалите посетители не бяха опасни — няколко хлапета, повечето момиченца. Някои, разбира се, веднага познаха астронавтите. Отначало те се учудиха, защото всички бяха в течение на стогодишната война, която раздрусваше устоите на махленските отношения, но като видяха майор Димчо, Наско и Рони спокойно да си сядат с билет в ръка, страховете им се изпариха. Едно такова посещение не можеше да бъде нищо друго освен признак на сключен мир.

И тъй, би първият звънец, би вторият, би и третият. Представлението започваше. Димчо, който седеше на втория ред, огледа своите хора: всички бяха тук, решителни, съсредоточени, чакащи сигнала.

Пред завесата се появи комисарката в униформа на директор с камшика в ръка.

— Драги посетители — провикна се тя, — представям ви най-интересния цирк на Земята, великата и прочута Арена на динамичните. Участвуват най-добрите артисти на света, а също така и кучето-чудо Никиж, което е летяло към звездите, Луната, Слънцето и други планети. Като първи номер ще видите ходене по въже. Изпълнява прочутият еквилибрист Мишо.

Тя изчезна зад завесата. Двама прислужника опънаха между два стълба половин метър над земята дебело въже. На манежа изскочи Мишо, познатият на Фани от детския дом. Изящно се поклони, взе един дълъг прът за равновесие, стъпи на въжето. Тревожно заби барабан.

Длъжен съм да ви кажа, че Мишо беше майстор на ходене по въже. Той вършеше това сигурно и елегантно. Лекичко пристъпваше напред, като се олюляваше над земята с дългия прът на ръце. А барабанът продължаваше да бие твърдо и героично.

Както номерът, така и барабанът направиха голямо впечатление на астронавтите, които никога не бяха се занимавали с цирк. Завладени от изкуството на Мишо еквилибриста, те бяха зяпнали към него и дори майор Димчо се беше унесъл, на път да забрави за какво е дошъл.

И кой знае какво щеше да стане по-нататък, ако изведнъж премреженият поглед на Мишо не беше попаднал на Наско Нето. Той се ококори, замига. Краката му се подгънаха, опита се да запази равновесие, не успя, прътът излетя встрани, Мишо изкрещя, почти се завъртя над въжето и тупна на земята.

Зад завесата се показаха Сашо и Вихра, които изтичаха към падналия Мишо.

Това беше дългоочакваният момент. Майор Димчо се изправи и с глас, който беше упражнявал дълги часове, глас, който трябваше да прилича на крясъка на човекомаймуната Тарзан, пронизителен, ужасяващ, смразяващ кръвта, той изрева:

— Йесидо! Йесидо!

(Вие навярно вече достатъчно добре разбирате марсиански, за да схванете смисъла на този вик. Няма нужда да превеждам.)

Астронавтите мигновено скочиха от местата си и също тъй смразяващо подхванаха:

— Улод Яорт! Улод Яорт! Аруу!

Викът наистина подействува смразяващо, дори по-силно от приспивателните зелени лъчи, които майор Димчо тъй отдавна се мъчеше да изобрети. Тримата динамични на манежа останаха като втрещени.

Дойде вторият удар: Наско Нето замахна и хвърли към манежа една жабешка бомбичка. Тя запука и заподскача между краката на цирковите артисти, които с вик зарипаха по пясъка.

Дойде третият удар: от няколко страни едновременно към манежа се насочиха три пистолета и три остри струи вода шурнаха към динамичните, които напразно се мъчеха да се закрият с ръце.

Дойде и краят:

— Йесидо! Йесидо! — провикна се майор Димчо и се втурна към объркания противник.

Астронавтите последваха своя командир.

Не се стигна до бой. Напълно демобилизирани, обезоръжени от изненадата, неспособни за отбрана, динамичните позорно побягнаха кой през оградата, кой през входа, кой през съседните дворове и градинки. След двайсет секунди циркът беше в ръцете на Съзвездието Стрелец.

И сега настъпи нещо, което, право да си кажа, се срамувам да опиша. Срамувам се за астронавтите, за тяхната славна История. Справедливостта обаче изисква да не скрия нищо.

Опиянени от лесната победа, самозабравили се съвсем, забравили дори за какво са предприели стогодишната война, обхванати само от жажда за отмъщение, те се впуснаха да опустошават завзетия терен. За по-малко от три минути циркът беше разрушен, завесата изпокъсана, седалките, ложите и креслата разпилени, стълбовете свалени, боите за гримиране смачкани, реквизитът направен на парчета… Обзети от духа на разрушението, астронавтите крещяха до пресипване, въртяха се наоколо да търсят нещо здраво и мачкаха, и тъпчеха, и превръщаха в пепел остатъците на бившия цирк.

Един-единствен запази човешкия си облик в тази зверилница Фани. Още преди последният от динамичните да бе напуснал полесражението, тя изтича зад завесата. Там сред сандъчетата с реквизит и костюмите на артистите, вързан за верижката, стоеше Никиж… Оттатък бушуваше бурята на разрушението. Фани се ослуша в зверските крясъци, сред които най-силно се извисяваха ревовете на Наско Нето. Обхвана я страх. Подчинявайки се на своето вярно чувство, тя освободи Никиж, притисна го до гърдите си и незабелязана от вилнеещите победители, изтича навън.

На улицата стоеше Игорчо, зяпнал от страх и изненада.

— Хайде! — прошепна Фани. — Ела да спасим Никиж.

Двамата побягнаха към ракетния център Нептун. Зад тях останаха вандалските крясъци на астронавтите.