Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (6)

Глава пета

Внезапно въздухът сякаш се свърши, а стаята се смали и стените го притиснаха. Типично клаустрофобична ситуация, мигом помисли Смит, но остана с притиснат към стената гръб, внимателно заслушан във всеки външен шум. Очакваше да чуе стъпките отново, но вместо това се почука. Тихичко, както и стъпките преди това. Смит не помръдна. Ето, отново похлопаха — отначало лекичко, сетне по-високо, онзи отвън, изглежда, губеше търпение. Значи едва ли е пиколото или някоя от чистачките.

Изведнъж се досети. По дяволите — вероятно е преводачът, когото Клайн бе обещал да изпрати. Отвори и светкавично задърпа навътре застаналия на прага мъж. Бе висок, слаб китаец с доста широчко за ръста кожено яке и синя маоистка шапка, която излетя от главата му поради тласъка. Смит я хвана във въздуха.

— Хей! Какво правиш? — възмути се мъжът и се намръщи.

— А ти какво трябва да ми кажеш? — контрира Смит.

— Двойно кафе с мляко.

— Тогава защо се цупиш? Нали работиш под прикритие?

— Добре бе, човече, добре — обади се новодошлият с прекрасен американски акцент. — Само разкарай си ръчищата от мен.

— Късмет извади, че не те удуших — сопна се сега пък Смит. — Ти като че нарочно се опитваш да привличаш чуждото внимание към мен.

— Ами, защо пък аз? Ти сам си се издънил, няма какво на мен да ми я прехвърляш вината — възмутено заяви преводачът, изтупа си якето, оправи смачканата синя риза, сетне си дръпна шапката и я наложи.

Смит изруга, недоразбрал за какво намеква другият.

— Ти беше на летището с онзи син фолксваген! Джетата, нали?

— Добре де, засякъл си ме на летището, голяма работа! Ти да се благодариш, че бях там, та усетих проследяването.

— Какво проследяване, мамка му?

— Откъде да зная? В Шанхай е почти невъзможно да отгатнеш такива неща. Или са били ченгетата, или тайните служби, или военните, или главорезите на някой баровец. Може и гангстери. Абе, абсолютно всеки може да е бил. Откъде да ти зная задачата? Пък нали сега тук навлиза капитализмът и свободната инициатива. Как да познаеш кой срещу кого и как?

— Браво! — въздъхна Смит и махна с ръка.

Отдавна го имаше това усещане — че нещо не е наред. И Лян, и шофьорът, и… Всъщност какво толкова, нещо подобно трябваше да се очаква.

— Имаш ли прикритие?

— Преводач и шофьор. Какво друго? В никакъв случай не и разносвач на оръжия! Затова дръж си го, докато не ми е изгорил ръцете — и китаецът му подхвърли брезентов кобур с берета. Бе същият модел както на предишната.

— Име имаш ли си? — запита Смит и затъкна оръжието в колана на кръста отзад, кобура набута под дрехите в куфара.

— Ан Цзиншъ, само че по-добре ми викай Анди. Така ме наричаха колегите в Нюйоркския университет, а и във Вилидж, по кръчмите. Добре си поживях там, мацки колкото си поискаш, свобода на духа, да… — и добави с гордост и известно притеснение, — … аз, знаеш, съм художник.

— Браво — сухо рече Смит. — Професия несигурна, по-нестабилна и от шпионажа. Както и да е. Сега давай да идем да пием по едно кафе в „Старбъкс“ и да помислим кой толкова много се интересува от мен.

Постави почти невидимите нишки за проверка дали ще ровят из багажа му в негово отсъствие, а току на прага „изпусна“ фин найлонов лист. Всеки влизащ неизбежно би стъпил върху него още преди да го е зърнал. Закачи и картонената табелка „Моля, не безпокойте“ на дръжката отвън. Сетне хванаха асансьора, а вече във фоайето Смит попита:

— Няма ли начин да излезем през кухните или от някой сервизен изход?

— Трябва да има — отвърна Анди, без да се замисля.

* * *

В коридора между фоайето и асансьорите работеше служител от поддръжката в униформа на хотела — строен жилест мъж с продълговато лице, наблюдателни черни очи, тъмнокафеникава кожа и провиснали мустаци. Не приличаше нито на китаец, нито на европеец или американец. Лъскаше декоративните месингови лайстни, почистваше мраморните плоскости, видимо изцяло съсредоточен в работата си, старателно наведен. Колкото и грижливо обаче да работеше, зоркият му взор не изпускаше нищо от онова, което става наоколо. И ето, видя високия слаб китаец и също високия, но доста мускулест чужденец, спряха се за миг да поприказват. Бе достатъчно далече, за да дочуе думите им, пък и те говореха тихо, но прецени и двамата с опитно око. На по-едрия безпогрешно определи ръста — не по-малко от метър и осемдесет, че и нещо отгоре, бе с широки рамене, тесен кръст, атлетичен, в добра форма. Сресана назад коса, изразително лице, остри сини, интелигентни очи. Нищо необичайно в добре ушития официален костюм, по-скоро американски тип, отколкото европейски, а стойката… да, стойката безпогрешно намирисва на военен. Този е същият, който пристигна от международното летище заедно с доктор Лян и другите учени.

В същия миг двамата прекъснаха разговора и енергично закрачиха по съседния коридор към хотелските кухни. Още не стигнали до двойните врати, човекът от поддръжката вече бе прибрал инструментите в спретната метална кутия и бързо закрачи през фоайето към изхода. Стъпи на „Нанцзин Дун“, една от най-големите световни търговски улици и затича на запад, към първата пресечка. Но преди да стигне там, се спря на минаващата покрай хотела странична алея, от този ъгъл можеше да наблюдава едновременно главния вход-изход, откъдето току-що бе излязъл, и служебния вход. Внимаваше да не се набива на очи, пък имаше и вероятността да са го забелязали и влизането им в кухните да е просто подвеждаща за него маневра.

Не излезе нито американецът, нито китаецът, но пък забеляза друго: не бе единственият, наблюдаващ хотела. В черна кола, паркирана направо на тротоара край въртящата се хотелска врата, седяха двама — виждаха се огънчетата на цигарите им. Разпозна характеристиките незабавно — бяха от ДОБ, страховитата тайна служба. Никой друг не би могъл да бъде толкова очевадно арогантен.

Загледа се в колата им по-дълго от нужното и когато отново извърна глава, онези двамата тичаха към паркиран с двигателя към улицата фолксваген джета. Залепи гръб на стената, без да сваля очи от тях.

Китаецът отключи вратата, другият се огледа ужким небрежно, но сякаш очакваше всеки момент да го нападнат. Китаецът запали двигателя, отмести колата и другият скочи в нея. Потеглиха, излязоха на пешеходната зона към някогашната Френска концесия. Там за коли бе забранено.

Хотелският служител не загуби повече време, сложи два пръста в устата и пронизително изсвири. След секунди до него спря очукан ландроувър, той хвърли кутията на задната седалка и седна отпред. На волана бе човек с бяла жокейка, със същия цвят на кожата и много подобни кръгли очи.

Заговориха на език, който не бе нито китайски, нито европейски, а качилият се показваше на водача накъде да кара. След секунди зърнаха джетата — вече излязла от пешеходната зона и влизаща в наситения трафик. Водачът натисна газта и подкара агресивно, заобикаляйки и изпреварвайки най-безцеремонно. Неочаквано джетата пред тях сви вляво, шофьорът на ландроувъра заруга цветисто и заби спирачките. Наложи се да прави нови нарушения, да ръкомаха и псува натискащите клаксоните възмутени водачи наоколо. Но успя да постигне своето и след време бе по следите на фолксвагена. Само че нейният водач сви на съседната пресечка отново на запад по „Цзюцзян“, сетне на север и пак се върна на „Нанцзин Дун“. Сега бялата жокейка с ругатни се опита да го последва, но не се получи — запушиха му пътя и закъсня. Зърнаха джетата за миг в далечината, сетне зави някъде и се изгуби.

Нямаше начин да я догонят. Хотелският служител изруга горчиво и махна с ръка. Изглежда, онези двамата го бяха усетили.

* * *

Два часа по-късно Анди свали Смит пред второто кафене на „Старбъкс“, сам той тръгна да паркира. Намираха се на „Фисин Дун“, доста натоварена артерия недалеч от реката в района Наншъ — т.нар. шанхайски Стар град.

Първото кафене, на площада „Липо“ край „Хуайхай Чжун“, се оказа пълно с китайци и чуждестранни туристи. Смит обиколи съседните улички, спира се пред десетки магазинчета и къщи, с помощта на Анди четеше надписите по стени и врати, но не съумя да намери връзка с името на салфетката, нито възможна асоциация с „Императрица майка“. Всъщност вероятностите да открие нещо конкретно не бяха големи и той отлично го знаеше. Действаше повече по интуиция и на късмет. В неговия занаят това понякога даваше резултати.

Във второто кафене имаше по-малко хора, при това само местни. Повечето бяха с костюми, имаха вид на излезли да ползват почивката си чиновници. Смит поръча двойно кафе с мляко и се настани на масичка до предния прозорец. Районът бе в деловата част на града, тук жилища нямаше, повечето сгради бяха стари, пет-шест етажни — от колониалния период, тук-там изпъкваха високи модерни здания, още по-рядко — блестящи със стоманените си остъклени конструкции небостъргачи. Един от видимо най-новите бе на отсрещната страна на улицата. Вниманието на Смит привлякоха множеството месингови табели с фирмените имена на входа.

— Да си взема чашка мока или ще потегляме? — запита Анди, когато се върна.

— Вземи за навън — рече Смит и му подаде пари. — И давай най-напред да надникнем отсреща.

Понесли кафето в стиропорни чаши, двамата пресякоха улицата, ловко провирайки се между десетки велосипедисти, коли и рейсове. Подгониха ги гневни клаксони, наложи се да потичат и да се поизпотят. Повечето табели бяха на китайски, намираха се и на английски.

Анди четеше и превеждаше онова, което Смит не разбираше.

— Стой! — замисли се Смит някъде на десетата табела. — Я прочети отново.

— Компания „Летящият дракон — Международни превози“ — прочете китаецът. — В Китай драконът е небесен символ, знаеш ли?

— Така ли? Добре.

— Следователно още и императорски.

— Тях, вашите императори, не ги ли свалиха отдавна — пошегува се Смит. — Давай нататък.

Оказа се, че единствената компания за превози, същевременно и корабна агенция, е „Летящият дракон“. Допивайки кафетата, двамата продължиха да оглеждат табелите с имената. Намериха още само четири фирми с отношение към глобалния транспорт. На ъгъла на поредната пряка попаднаха на уличен продавач: предлагаше омлет със зелен лук и лютив сос. Този път Анди почерпи. Похапнаха с удоволствие, сетне Смит реши да посетят последното, трето кафене.

Беше в търговския център на нов квартал недалеч от летище Хунцяо на едноименна улица. Тук транспортни фирми не откриха и Смит нареди на Анди да кара обратно към хотела.

— Значи остават пет възможности — рече той замислено по пътя. — И всичките са около второто кафене. Изглежда ми най-вероятно Мондрагон да се е срещал със свои информатори там някъде. Работиш ли с компютри?

— Хайде сега, човече, краставици на краставичаря…

— Добре, добре — ще пуснеш и петте фирми на търсачка заедно с името Чжао Янцзъ.

— Готово, шефе, само да се докопаме до компютър с интернет.

Приближаваха хотела, когато Смит запита:

— Има ли начин да влезем от друго място — без да се смятат служебният и главният вход?

— Май че да. На следващия ъгъл, при перпендикулярната пресечка, мисля, че видях друг изход.

— Давай натам.

Анди подкара в нужната посока, а Смит критично го огледа от глава до пети.

— С теб сме почти един ръст, панталоните ти са достатъчно дълги, а якето и без това ти е доста голямо. С маовската шапка, нахлупена над очите, и с твоите дрехи почти мога да мина за шанхаец, а на теб сакото ми ще ти е голямо, но пък ще го носиш заметнато през рамо.

Приближавайки хотела, спряха на закътано място, там си размениха дрехите. Коженото яке великолепно пасна на Смит, панталоните бяха с около 2 см къси, но си каза, че може да го преживее. Нахлупи шапката ниско, излезе от джетата и се наведе към прозореца:

— Направи справките в интернет, похапни и след два часа ме чакай тук.

Анди се развесели.

— Ще ходим по нощни заведения, нали? Няма ли да е малко раничко, а, шефе?

— Ти никъде няма да ходиш. Ще си стоиш в колата. Аз ще се упражнявам във влизане с взлом на разни места, но сам. Къде и на колко, ще зависи от резултатите на интернетските справки.

— Охо, цар съм на тия работи, мога да помогна — като котка съм.

— Може би следващия път.

Лицето на Анди помръкна.

— Не обичам да чакам.

— Гледай да се научиш — засмя се Смит.

Махна с ръка и се отдалечи. Вече харесваше този младеж.

Улиците бяха пълни с хора както винаги, глъчката — доста силна. Провери на няколко пъти, реши, че никой не го следи, но знаеше, че не бива да рискува. Смеси се с плътната тълпа и се остави да го води насоченият към Бунд човешки поток. Плавно се измъкна от множеството чак когато стигна хотела.

* * *

Два часа по-късно вече се смрачаваше, но Шанхай бе потънал в пурпурно зарево, ласкавата вечерна атмосфера — типично азиатска по дух — смекчаваше суровостта на смръщените небеса. Анди спря на цяла пресечка разстояние от сградата на „Летящия дракон“, Смит слезе. Центровете на нощния живот и атрактивните заведения бяха по-далеч в западна посока — в Стария град, около бившата Френска концесия и реката. Сега улицата бе пуста и изглеждаше по-различна, отколкото през деня.

Анди бе постигнал определен успех: Чжао Янцзъ се бе оказал касиер на „Летящия дракон“ — компанията, която се намираше в небостъргача почти срещу второто кафене на „Старбъкс“. Мястото за срещи звучеше логично — човек, който продава деликатни тайни за много пари в работно време и желае да бъде стопроцентово дискретен, би избрал именно кафене или нещо съвсем сходно, където може да се отбие за кратко време, без да събужда подозрения къде ходи и с кого се среща. И ако въпросният Чжао бе такъв човек, едва ли имаше по-подходящ терен от популярно заведение като „Старбъкс“.

Развият ли се добре нещата, Смит ще успее да се върне точно навреме за вечерята с доктор Лян в девет часа. Ако играта загрубее… е, за това щеше да мисли по-късно и на място.

Джетата се отдалечи, а Смит бавно закрачи към сградата, като внимателно и незабележимо оглеждаше малцината хора по улицата. Проверяваше всичко и всички, бе облякъл черно яке и черен пуловер, черни джинси, обул гъвкави и леки маратонки със специално правени подметки, а на гърба му висеше малка черна раничка. Погледна нагоре — небостъргачът искреше с десетки светлини и реклами, все пак скромен принос в пищния шанхайски нощен блясък. Кафенето отсреща бе все още отворено, по масичките седяха късни посетители. Гледката му напомни за картина от Едуард Хопър^[1]. Във въздуха се носеше типичният за всеки голям град тънък дъх на дизелово гориво, в нашия случай примесен с ухание на азиатски подправки и чесън.

През силно остъклената фасада на фоайето се виждаше един-единствен пазач в униформа, полузадрямал зад бюрото си вляво от двойните врати. Имаше шанс Смит да се промъкне, но не бе нужно да поема и най-малкия риск. Модерните сгради си приличат в много отношения и освен главния вход предлагат още възможности за влизане — на обучения за това човек, разбира се.

Слезе по слабия наклон на рампата към подземния гараж встрани. Както можеше да се очаква, вратите му бяха затворени. Но на няколко метра от тях бе един от задължителните противопожарни изходи — точно онова, което търсеше. Опита бравата, беше заключена отвътре. Напълно естествено. Извади инструментариума — маскиран като хирургически бляскав набор шперцове, игли и всичко нужно на един експерт взломаджия. Отвори на четвъртия опит.

Вмъкна се вътре, тихичко затвори след себе си, и наострил уши, прибра инструментите на място. Стълбището, стръмно и потънало в мрак, бе гробовно тихо. Изчака две минути и започна изкачването. Меките каучукови подметки не вдигаха никакъв шум. „Летящият дракон“ бе на осмия етаж. На два пъти по пътя нагоре замръзваше на място, защото чуваше шумове и стъпки на етажите.

Броеше площадките, но все пак за вертикалната топография на сградата съдеше и по вътрешни характеристики. На осмия етаж спря, извади стетоскоп от раницата и прослуша вратата. След като реши, че отвъд не се долавя движение, отвори и пристъпи на постлания със зелен килим под. Намираше се на просторна площадка с бели стени, декорирани с много хром, стъкло и велурени аплици.

Отляво започваше широк коридор, също така белостенен, пресечен от друг, перпендикулярен, в двете посоки. Тук вече имаше множество двойни врати, някои чисто стъклени, други дървени. Тези на „Летящият дракон“ се оказаха третите поред — стъклени. Смит надникна през тях, обходи коридорите на няколко пъти с отегчено изражение, огледа терена, движеше се бавно, върна се отново на същото място. Първото помещение бе чакалня, там осветлението бе загасено, отзад се виждаше осветен продълговат офис с бюра откъм прозорците, а на съседните две стени имаше множество солидни дървени врати. На третото минаване небрежно опита вратите. Оказаха се отключени. Вмъкна се вътре ужким случайно и с безшумни стъпки се запъти направо към най-отдалечената врата. Смътно вътрешно предчувствие му нашепваше да внимава. На вратата висеше двоен надпис — на английски и китайски: ЮЙ ЮНФУ — ПРЕЗИДЕНТ И ДИРЕКТОР. Вътре, изглежда, бе тъмно.

Смит отвори и влезе, използвайки осветлението отзад. Пресече кабинета, стигна до голямо бюро, там запали настолната лампа на малката й мощност. Тънката колонка жълтеникава светлина придаде на помещението призрачен вид, а бе и достатъчно слаба, за да не се вижда откъм улицата.

Върна се, за да затвори вратата, и сега внимателно огледа кабинета. Бе впечатлен. Не бе от легендарните ъглови помещения, които се падат на големите шефове, но бе направо исполинско по размери и това компенсираше всичко останало. Гледката бе също престижна, задъхващо панорамна — реката, кулите в Пудонг, историческият Бунд, североизточната част на Шанхай отвъд залива Сучжоу и обратно към реката, където завива на изток и се отправя към Яндзъ.

За Смит най-ценната мебел тук бе поставен вляво красив шкаф за документация с три чекмеджета. Още имаше тапицирани с бяла кожа канапе и кресла, стъклена масичка за сервиране на кафе, стенна библиотека с подвързани в кожа томове, оригинални картини на Джаспър Джоунс и Анди Уорхол, панорамна снимка на британски Шанхай от началото на XIX век. Бюрото бе махагоново и макар и огромно, в този офис почти се губеше. Атмосферата говореше само за едно: г-н Юй Юнфу — президент и директор, го даваше повече от баровски в нов Китай, при това не криеше факта, а го изтъкваше.

Смит пристъпи към шкафа. Беше заключен, но го отключи без особени затруднения и започна с най-горното чекмедже. В него по азбучен ред на предметните заглавия бяха подредени папки с надписи и на английски, и на китайски. Със затаен дъх трескаво ги прерови, бързайки към буквата „и“, и дълбоко въздъхна, когато наистина стигна до надписа „Императрица майка“.

Отвори я веднага, още върху шкафа, заредиха се само безполезни стари документи и няколко декларации, но видимо за товарите на предишни рейсове. Въздържайки се от гневливи действия и пиперливи ругатни, без да усети, че отново затаява дъх, Смит продължи и усилията му бяха възнаградени. Последният документ се оказа търсената митническа декларация. Зачете се и възбудата му бързо спадна: датите бяха истинските, крайните пристанища също — Шанхай и Басра. Не и товарът — радиоапарати, видеокасетофони, компактдиск плейъри, черен чай, коприна и други безобидни стоки. Това тук бе копие на официалната декларация — вятър и мъгла, както се бе изразил Мондрагон.

Сега се ядоса и отново зарови в шкафа, но не намери нищо повече, свързано с „Императрица майка“. О, не, няма да се откаже толкова лесно. Тук някъде трябва да има и сейф. Отново огледа огромното пространство с опитни очи и се запита — какъв е човекът, който е поръчал размерите и обзавеждането? Отговори си веднага: суетен, самолюбив, любител на очевадните неща.

Разбира се — на очевадните неща. Огледа стените пак. Хвана панорамната снимка на Шанхай и я свали — ето! Зад нея блесна вратичката на стенен сейф. Обикновен, без часова ключалка, без сериозна и модерна електроника. Ей сега ще го барне с инструм…

— Кой сте вие? — обади се глас с тежък английски акцент зад гърба му.

Смит се извърна бавно, тихо, без резки движения.

На прага стоеше нисък, възпълен китаец с очила без рамки. В стомаха му бе насочил зигзауер.

* * *

Пекин

 

Най-хубаво в Пекин е нощем. Тогава най-очевидно изпъква бавната социална трансформация: от тотално замърсяване на околната среда и безличен социалистически начин на живот към безоловен бензин и авангардни развлечения. Естествено, тези неща вървят с бляскавите нощни заведения под звездно небе, което преди не много време бе невидимо поради дебелите слоеве градски смог. Караокето и тържествената оркестрова музика вече не са на мода. Сега най-много се търсят дискотеките, нощните клубове, чуждият тип кръчми и ресторанти с музика на живо и добра храна. Пекин си е все още твърдо комунистически, само че капитализмът вече е направил първи пробиви с изкусителните си подходи и умения да се харесва. Огромният град бавно се отърсва от сивотата и се мъчи да се раздвижи във всички отношения.

Е, не е икономическият рай, който шумно рекламира Политбюро. Съвсем не. На практика обикновените граждани губят битката за оцеляване на съсловността — бавно ги изтикват от града, защото вече не могат да си позволят стандарта на живота и цените там. Сега по-силна е тъмната страна на новия ден.

Тези проблеми, разбира се, занимаваха единствено Бухала, не и другите членове на Постоянния комитет. Той внимателно бе изучавал опита на Елцин и провала му да спре алчните руски олигарси в опитите им да загробят до край едвам кретащата руска икономика. Китай има нужда от далеч по-грижливо премерен подход към обновлението, казваше си често Ню.

На първо място обаче трябва да защити договора за човешките права със САЩ. Той е особено важен за плановете му относно новия, демократичен и социално осъзнат Китай.

Тази вечер вървеше извънредна среща на деветчленния Постоянен комитет в Чжуннанхай. И изпод притворени клепачи Бухала внимателно изучаваше лицата на осемте колеги, подредени покрай древната имперска маса в пищната заседателна зала. Кой е най-опасният от тях? В партията, следователно и в правителството, слухът не е просто слух — той е опипване на почвата и анонс за подкрепа. Което означава, че някой или някои от по-възрастните мъже със сериозните лица или от усмихнатите по-млади колеги преоценява, респективно преоценяват позициите си по договора с американците дори и в мига, когато Ню се кани да докладва именно по него.

Огледа ги отново. Едва ли е лидерът — достолепният генерален секретар, почти ослепял зад дебелите стъкла на очилата с множеството диоптри. Не той се е заел да разпространява слуха, реши Ню. При това защо му е — никой няма да се осмели да му се противопостави открито. Не и тази година. Негова сянка винаги е първият му помощник, ученик и последовател от старите дни — онзи с лицето на екзекутор. Но е и прекалено стар, че да се стреми към секретарското място. Не, и той няма причина да се противопоставя на договора.

По-вероятни кандидати бяха четиримата по-млади колеги с вечно усмихнатите лица. Всеки от тях събираше привърженици за политическа подкрепа, но в същото време те бяха модерно мислещи хора, убедени в ползата от добри отношения със Запада. Още повече знаеха, че сегашният американски президент е главен двигател на договора — трудно би било човек да ги види в противостояща позиция.

По силата на тази логика оставаха две възможности — едната бе Шъ Цзинню с пълното, ухилено лице на търгаш. Другата — плешивият, смръщен Вей Гаофан с присвитите очи. Още като млад офицер бе служил при прословутия комунистически военачалник Чу Тех през трийсетте години на миналия век и оттогава не бе помръднал ни на йота от вижданията си за света и живота.

Кимна си доволно, без да променя сънливо усмихнатата си физиономия. Един от тях е, най-вероятно вторият. Или и двамата. Хардлайнери от старата гвардия, рицари на ретроградното, боящи се от призрака на новото. Ще се борят за запазване на властта си докрай.

— Цзянсин, няма ли да вземеш отношение по доклада на Шъ Цзинню? — усмихна се генералният секретар, с което даваше да се разбере: зная, че не спиш, Бухале.

— Нямам какво да кажа — отвърна Бухала.

— Тогава може би имаш да докладваш по въпроси на сигурността?

— Да, днес възникна проблем — заяви Ню. — Оказа се, че доктор Лян, директорът на Шанхайския биомедицински изследователски институт е поканил уважаван американски микробиолог — полковник на име Джон Смит — да гостува в института и да говори пред колегиума. Той…

Вей Гаофан веднага го прекъсна.

— Откога американските учени носят военни чинове? Ето ви още едно доказателство за мракобесието на американския империализъм и военолюб…

— Полковникът — рязко го пресече Ню — е още и лекар и работи в Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ), световноизвестна инсталация четвърто равнище, сходна с нашите биомедицински в Пекин и Шанхай.

Генералният секретар благосклонно кимна към Бухала и практически го подкрепи:

— Помня доктор Лян от съвместната ни работа в Шанхай. Напълно можем да се доверим на преценката му да кани учени за обмен на опит.

— Всъщност — продължи Ню — Лян има някои резерви относно американеца.

Тук Бухала накратко разказа за разговора си с генерал Чу Куайжун.

— Склонен съм да се съглася с първоначалните преценки на майор Пан по въпроса — продължи той. — Струва ми се, че понякога доктор Лян отдава прекалено голямо значение на дребни неща и прибързва в заключенията си. Плаши се от сянката си, както в случая се е изразил Пан.

— Ти, Ню, прекалено лековато гледаш на вероятността американецът да си е истински шпионин — ухапа го Шъ Цзинню и бързо огледа лицата на колегите, за да види как се възприема критиката му.

— Ключовата дума тук наистина е „вероятен“ — студено продължи Бухала, без да обръща внимание на намесата. — Смятам, че не бива да имаме крайна вяра в „усета“ на майор Пан, както сляпо му се доверява шефът на Дирекцията за обществена безопасност. Тяхната работа си е тяхна, нашата — наша. Те могат да се плашат от сенки, ние — не.

— А ти какво реши? — попита партийният патриарх.

— Наредих на генерал Чу да следят полковник Смит, но не съм ги упълномощавал да го арестуват и разпитват. Напротив. Първо да ми предоставят конкретни аргументи с достатъчна тежест. Намираме се в изключително деликатен политически период, в момента за пръв път насреща ни е американско правителство, готово да провежда политика на мир и сътрудничество.

Ню не спомена факта за безследно изчезналия в Шанхай контраразузнавателен агент. Така или иначе не можеше да добави никакви подробности към факта, а и не искаше да улеснява онзи, който действаше скрито против сключването на договора с американците.

Присъстващите обаче закимаха одобрително, дори Шъ Цзинню и Вей Гаофан. Което говореше, че който и да е тайният противник, той все още не е готов да действа открито.

Вей обаче не можа да сдържи последна язвителна дума. И без това присвитите му очи се стесниха още повече, когато рече:

— Не бива да демонстрираме прекалена готовност да сътрудничим с американците. Помнете, сенките могат да се окажат опасни…