Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (2)

Глава първа

Вторник, 2 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Казват, че във Вашингтон правителството се управлява от юристите, а пък шпионите управлявали тях. То градът така или иначе бъка от какви ли не разузнавателни институции, като започнем с ЦРУ и ФБР и далеч по-малко известната Национална разузнавателна служба (НРС) и стигнем до всякакви групи и групички към военните и правителството, че дори и към уважавания от всички нас Държавен департамент или правосъдното министерство. Ами да, множко са и според мнението на президента Самюъл Адамс Кастила. И прекалено публични. Защото съперничеството помежду им се превръща във все по-неприятен проблем. Още по-голям проблем пък е споделянето на информацията, което, разбира се, неизбежно включва и дезинформацията. И още: опасната тромавост на прекалено много административно-бюрократични апарати.

Седнал в черната си лимузина, президентът мислеше и се безпокоеше именно за тези неща, а на всичкото отгоре се задаваше и международна криза. Линкълнът летеше по тясно второстепенно шосе на северния бряг на Анакостия. Бе най-новият модел с напълно обезшумен двигател и матови, непроницаеми отвън прозорци. Минаха покрай редките горички и обичайно осветените пристани с безброй стоянки за яхти и всякакви други големи и малки съдове. Сетне пресякоха старата ръждива жп линия, върху чиито релси гумите меко изтропаха, и навлязоха в по-силно осветен и ограден пристанищен район. Тук вече имаше надписи: „Яхтклуб Анакостия“, „Частна собственост, вход разрешен само за членове“.

Всъщност яхтклубът почти не се отличаваше от който и да е друг по речния бряг източно от вашингтонската корабостроителница. До полунощ оставаше само час.

Няколко мили след мястото, където Анакостия се слива с широкия Потомак, в стоянките наред с обичайните скутери и неделни яхти бяха завързани и закотвени вече далеч по-големи съдове с мощни мотори, с далеч по-големи възможности и обсег на мореплаване. Президентът се загледа към подредените покрай тъмната вода множество кейове. На няколко места току-що акостираха океански яхти, корпусите им обилно покрити със сол, екипажите по тях все още в тежките водонепромокаеми мушами. Огледа околните постройки с различна големина и дърветата — мястото бе същото. Точно както му го бяха описали.

Линкълнът се плъзна и меко спря зад най-голямата от осветените постройки. Мястото не се виждаше нито от кейовете, нито от пътя — прикриваше го сградата и гъстата горичка. Четирима от охранителите — всички в официални костюми и с миниавтомати в ръце — излязоха от колата и я оградиха. Носеха очила за нощно виждане и внимателно се взираха в неосветените места наоколо. След известно време един от тях се обърна към линкълна и рязко кимна с глава.

Петият човек в колата — този, който седеше до Кастила и също бе строго официален — носеше само деветмилиметров зигзауер. След сигнала отвън президентът му подаде ключ, мъжът го взе и излезе, запътвайки се към почти незабележима врата на задната страна на постройката. Отключи тихо и я отвори, сетне отстъпи встрани и застана разкрачен с насочено напред оръжие.

Чак сега слезе и президентът. Нощта бе тиха, приятно хладна, носеше се мирис на нафта. Кастила — висок, понатежал и плещест мъж — пресече разстоянието и влезе през отворената врата сравнително бързо за толкова едър човек.

Петият бодигард се огледа за последен път и последва президента заедно с още двамина. Отвън остана другата двойка — единият до колата, другият — до вратата.

* * *

Натаниел Фредерик Клайн, мъж в омачкан костюм, често наричан Фред, шеф на структура, условно наречена Приют едно, седеше зад отрупано с книжа метално бюро в тесния си офис в същата сграда. Главната си квартира неотдавна бе преместил тук — в същия пристанищен район. В началото, преди няколко години, Приют едно не бе строго регламентирана организация с административен апарат, постоянно седалище и официални оперативни работници. Като формат бе доста свободна и съставена предимно от професионални експерти от много и най-различни области, до един с опит в работа под прикритие, най-често бивши военни или хора с военна подготовка, обединени от един основен общ белег — незаангажираност със семейство, семейни връзки или задължения, било те временни или постоянни.

В момента обаче международното положение с постоянните си кризи товареше тези елитни кадри с непосилна работа до гушата и президентът бе решил да отпусне повече ресурси на ултратайната си организация. Най-вече нови служители и постоянна база, при това по възможност колкото се може по-надалеч от радарните екрани на „Пенсилвания Авеню“, Капитолия и Пентагона. Резултатът бе същият този яхтклуб, притежаващ всички преимущества и достойнства за улесняване на работа под прикритие. Денонощно отворен, достъпен всеки ден и цялата седмица, с невинаги натоварен, но кажи-речи постоянен трафик и по суша, и по вода, който при това не се движеше по определен график и установени нормативи. Недалеч от шосето и жп линията имаше площадка за кацане на хеликоптери, умело прикрита така, че за неопитното око изглеждаше по-скоро тревясало и буренясало поле. Базата притежаваше последната дума на електронните комуникационни технологии, а сигурността и охраната бяха на възможно най-високото ниво, макар и практически невидими. И водно конче не би могло да мине през територията й, без да бъде засечено от един или друг сензорен механизъм.

Сам в малкото помещение, свалил очилата с телените рамки, Клайн бе притворил очи и потриваше основата на въздългия си нос. Външните шумове от действията на неголемия нощен персонал бяха притъпени — звучаха нейде далеч отвъд обезшумената врата. Днес изглеждаше доста по-уморен от обичайно, личаха си му шейсетте лазарника, а бръчките по безизразното му енигматично лице бяха сякаш повече от друг път. Да, остарял бе, откакто прие да оглави Приют едно. Видими бяха вече и първите признаци на напредващо оплешивяване. Имаше защо: поредният проблем бе на път да създаде големи неприятности.

Когато главоболието му се поразмина, той отвори очи и се изправи на стола. Сложи си очилата и отново задимя с вечната лула. Но излезеше ли от устата му, димът се разсейваше почти веднага: теглеше я с лекота инсталираната специално за него мощна вентилационна система.

На бюрото лежеше отворена папка, но Клайн не погледна към нея. Стоеше си в същата поза, пафкаше с лулата, потропваше с крака и през няколко секунди поглеждаше корабния часовник на стената отсреща. И ето, президентът не закъсня. Влезе с бодра крачка, следван от едър мъж със зигзауер в ръка, който заключи вратата и се облегна на нея гърбом. Отвън останаха двама други от охраната.

Кастила се настани на тапициран с кожа стол с висока облегалка току пред бюрото на домакина и махна с ръка към охранителя.

— Благодаря ти, Барни. Ако има нещо, ще те извикам.

— Но, г-н президент…

— Можеш да излезеш — сега това вече бе заповед. — Изчакай отвън. Ще водя частен разговор със стар приятел.

Беше си отчасти истина. Той и Фред Клайн се познаваха още от колежанските години.

Бодигардът излезе бавно, всеки негов жест издаваше неохота. Щом вратата се затвори зад него, Клайн издуха голямо синкаво кълбо дим.

— Достатъчно бе само да ме повикате, г-н президент. Щях веднага да дойда, както обикновено…

— Не — поклати глава Сам Кастила и очилата му с титанови рамки пробляснаха. — Тази работа трябва да остане строга тайна само между мен и теб и нужните ти за задачата хора. Поне докато не ми обясниш пред какво точно сме изправени с този китайски кораб. „Императрица майка“ му беше името, нали?

— Да. Толкова ли лесно изтича информацията при вас?

— Толкова, че и още повече. Много лоша работа. Белият дом е заприличал на сито. Направо непоносимо, досега подобно нещо не ми се е случвало. Докато моите хора не намерят източника, ще се срещаме само при теб. Да не се повтаря онзи инцидент?

По президентското лице се изписа сериозна загриженост.

Клайн се замисли. Знаеше какво има предвид Кастила: през 1993 г. се бе създал опасен международен инцидент с потенциално тежки последици за САЩ. И тогава ставаше дума за китайски товарен кораб, само че името бе „Инхъ“, съдът пътуваше от Китай за Иран. Американското разузнаване получи донесения, според които „Инхъ“ носел употребявани за оръжейни цели химикали. Вашингтон опита обичайните дипломатически канали, но до нужните резултати не се стигна. Тогавашният президент Бил Клинтън заповяда на ВМС да направят плаваща блокада около кораба и да не му разрешават да акостира никъде, докато не се намери решение на създадената вече криза.

Китай възмутено отхвърляше всякакви обвинения. С най-различни мнения се намесиха изтъкнати световни лидери. Съюзниците се сдърпаха, отправиха се укори и контраукори. Сетне медиите раздухаха проблема глобално, положението се усложни още повече. Настъпи тотална безизходица, продължила почти 20 дни. Накрая, когато Китай започна нервно да дрънка оръжие и да заплашва с война, американските ВМС спряха съда в открити води и на борда му се качиха инспектори. Но за огромно неудобство на САЩ там намериха само земеделска техника — малки трактори, моторизирани рала, лемежи. Разузнавателната информация се бе оказала погрешна. Дали?

Така или иначе епизодът постави Съединените щати в светлината на международен клеветник и насилник. Отношенията с Китай се опънаха отново, и то за дълги години.

Клайн изкриви устни и отново запуфка, като махаше с ръка, за да отпъди отиващия към Кастила дим.

— Може и така да се окаже — тъжно рече той. — Възможно е…

— Виж сега, Фред, има далечно „възможно“ и силно вероятно „възможно“. Ти сега ми кажи за кое от двете става дума? И давай пълната информация с всички точни данни.

Клайн изтръска лулата върху пепелника.

— Един от оперативните ни агенти е синолог, т.е. китаист. Работи в Шанхай последните десетина години в американски консорциум, чиито фирми правят максимално усилие да се задържат на тамошните пазари. Казва се Ейвъри Мондрагон. Той ни даде информацията, че „Императрица майка“ носи десетки тонове тиодигликол, който може да се използва като компонент в химически оръжия: кожнопоразяващи отровни субстанции, и тионилхлорид. Вторият препарат служи за направа и на същите субстанции, и на нервнопаралитични оръжия. Корабът бил натоварен в Шанхай, вече пътува в открито море на път за Ирак. И двата химикала обаче имат и регламентирано от международните закони приложение в земеделието. Типична двойна употреба. Само че за страна с мащабите на Ирак едва ли са нужни такива огромни количества.

— Доколко ти е точна информацията, Фред? Сто процента ли? Или деветдесет?

— Нищо не съм виждал със собствените си очи — отвърна Клайн, пусна дима и този път забрави да го отпъди. — Но Мондрагон твърди, че фактът е документиран черно на бяло. Имало го в корабните документи, в задължителната митническа декларация, където е деклариран истинският товар.

— Боже мой… — широките президентски плещи се отпуснаха уморено. — Не зная дали си проверявал, но Китай е една от страните, подписали международното споразумение за забрана на разработката, производството, натрупването и употребата на химически оръжия. Китайците изобщо няма да се оставят да ги разкрием като нарушители на документа, защото това непременно ще попречи на икономическата им експанзия в световен мащаб.

— Да, ситуацията е дяволски деликатна…

— Но повторим ли си грешката — постъпим ли както в миналото… този път ще трябва да плащаме далеч по-голяма цена. Още повече, че сега почти сме ги убедили да подпишат договора за защита на човешките права.

В замяна на финансови отстъпки и търговски преференции от страна на САЩ (за което президентът бе ухажвал Конгреса, бе принуждавал, молил и едва ли не изнудвал редица негови членове) Китай с мъка се бе съгласил да подпише предложеното от американците двустранно споразумение за защита на човешките права. А то би задължило китайците да си отворят затворите и следствените органи за инспекции от страна на ООН и компетентни американски институции, да приведат наказателните и гражданските съдилища в тон със западните и изобщо международните норми и принципи и най-вече да освободят дългогодишни политически затворници. Този тип договор бе дългосрочна цел на американската външна политика спрямо Китай и за него приоритетно бяха работили американските президенти още от мандата на Дик Никсън насам.

И днес Сам Кастила не желаеше и не можеше да си позволи да го саботира посредством груба политическа грешка. Всъщност подписването на документа бе и отдавнашна негова мечта по лични, а и общочовешки хуманни съображения и цели.

— Ситуацията е наистина много неприятна… не можем да си позволим онзи кораб… как му беше името? „Императрица майка“, нали?

Клайн кимна.

— Не можем да му позволим да стигне Басра с тези химикали на борда. Това е основното. И точка! — отсече Кастила и скочи от стола, сетне нервно закрачи из тясното помещение. — Ако донесението ти се окаже вярно и понатиснем тази „Императрица майка“, как ли ще реагират китайците?

Поклати глава и махна с ръка, сякаш опровергава собствените си думи.

— Но не е в това въпросът, нали? Отлично знаем как ще реагират — ще задрънкат оръжието, ще отричат и ще заемат какви ли не обидени и скандализирани пози. Истинският въпрос е какво реално ще направят? Особено ако пак сгрешим…

И погледна въпросително Клайн.

— Никой не може със сигурност да знае или прогнозира това, г-н президент. От друга страна, никоя държава не е в състояние да поддържа огромни армии и ядрено оръжие без от време на време да ги използва някъде за някаква цел. Ако не по друга причина, поне да оправдае разноските.

— Не съм съгласен. Ако националната икономика е в добро състояние и хората са доволни, тогава съответното ръководство може да си позволи да поддържа голяма армия, без да я употребява за конфронтация.

— Е, да, разбира се, ако Китай реши да представи инцидента като заплаха от наша страна, той ще му послужи за претекст да нападнат Тайван например. И без това от десетилетия се канят да го направят.

— Да, но ако са сигурни, че от наша страна няма да има ответен удар. И да не забравяме Централна Азия, макар че в настоящия момент руснаците са по-скоро регионална заплаха.

Шефът на Приют едно изрече на глас онова, което и двамата предпочитаха дори и да не помислят:

— Но като имаме предвид обсега на ядрените им оръжия, то ние сме им толкова мишена, колкото и всяка друга страна.

Кастила потръпна, разтърси рамене. Клайн свали очилата и отново започна да масажира слепоочията си.

Мина малко време, президентът въздъхна. Бе взел решение.

— Добре. Ще наредя на адмирал Броуз ВМС да следват и наблюдават „Императрица майка“. Официално ще наречем операцията рутинен мониторинг, а действителната ситуация ще знае единствено Броуз.

— Китайците незабавно ще загреят какво правим.

— Е, ясно, но ще увъртаме. Проблемът е, че не съм сигурен колко време ще можем да го правим безнаказано.

Президентът пристъпи към вратата, но там се спря. Извърна се, а лицето му бе напрегнато и мрачно, челюстите стиснати.

— Нуждая се от доказателство, Фред. И то сега, веднага. Донеси ми тази митническа декларация.

— Ще ти я намеря, Сам.

Сега отново бяха на „ти“.

Кастила кимна, а раменете му увиснаха още повече. Отвори вратата и рязко излезе. Един от агентите отвън я затвори тихо.

Останал сам, Клайн смръщи лице и се замисли над следващия си ход. Чу шума на потеглящата президентска лимузина и мигом взе решение. Извъртя стола към масичката с двата телефона зад бюрото и протегна ръка. Единият бе червен — пряка, единствена, обезопасена против подслушване връзка с президента. Другият бе син и също обезопасен с кодиращо устройство. Взе слушалката на синия и започна да набира.

 

 

Сряда, 13 септември

Каосюн, Тайван

 

В „Смоуки Джо“ на улица „Чунсяо“ 1 Джон Смит похапна леко — среден сандвич, поръча си светло тайванско пиво, сетне реши до пристанището да вземе такси. Имаше още час свободно време до следобедните срещи в хотел „Хай Лай“, където бе отседнал. Там щеше да се види и със стария си приятел Майк Кърнс от парижкия Пастьоров институт.

Смит бе в Каосюн — вторият по големина град на Тайван — вече седмица, но днес за пръв път му бе останало малко време за разходка и разглеждане на забележителностите. Иначе бе свикнал с натоварения ритъм на научните конференции, каквато течеше тук и сега. Беше лекар, учен, специалист в областта на биомолекулярните структури, още и армейски подполковник. Работеше в Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ). В момента изследваше интересни аспекти на защитата срещу антракса, но се наложи да остави задачата за известно време, за да участва в работата на сегашния форум, наречен Тихоокеански международен съвет за разработки в молекулярната и клетъчната биология.

Знаеше, разбира се, че след три-четири дни напрегната работа научните срещи доскучават, губят свежестта си и направо досаждат. Затова бе излязъл за глътка чист въздух и сега, гологлав и в цивилни дрехи, крачеше по кейовете, удивлявайки се на разкошното пристанище — третият по големина контейнерен порт в света след Хонконг и Сингапур. Бе идвал тук преди години, преди да бъде построен тунелът до материка и подобният на земен рай остров да се превърне в поредното задръстено пристанищно звено. Денят бе с идеална видимост, панорамният пейзаж се открояваше като на висококачествена пощенска картичка, затова и не бе особено трудно да забележи с лекота остров Саолючу на далечния южен хоризонт.

Повървя още петнайсетина минути под прекрасното слънце, отгоре му прелитаха чайки, в ушите му звучаха хилядите разнородни пристанищни шумове. Тук нямаше и помен от острите конфликти и амбициите относно бъдещето на Тайван — дали да си остане независим, подчинен или просто някак си изтъргуван на континентален Китай, който го имаше за свой.

Сетне намери такси, което да го върне в хотела. Тъкмо се настани на задната седалка и клетъчният телефон завибрира в джоба на спортното му сако. Но не бе обикновеният апарат, а друг — скрит в специален джоб, за особени случаи. Обезопасен против подслушване.

Отвърна кратко:

— Смит слуша.

— Как е конференцията, полковник? — попита отсреща Фред Клайн.

— Затъпя — в същия дух отвърна Смит.

— Значи една задачка тъкмо ще те поразведри.

Смит се усмихна вътрешно. Не бе само учен и лекар, а и агент под прикритие. При това невинаги бе лесно да балансира тези две съвсем различни страни в живота си. Но се зарадва на „задачката“ — винаги бе готов за работа и за някоя авантюра, макар и в дадения случай да предпочиташе да не е много важна или тежка. Защото все пак държеше на конференцията и научната тема и искаше да се завърне за уредените с колеги срещи.

— Какво ти е хрумнало този път, Фред?

От далечния бряг на Анакостия Клайн описа ситуацията.

По гърба на Смит полазиха хладни тръпки, не че го бе страх, но работата винаги си иска майстора. Дали ще се справи с подобно задание?

— Какво точно трябва да направя?

— Довечера прескочи до остров Саолючу. Мисля, че време имаш предостатъчно. Вземи си лодка под наем, може да пуснеш и малко пари отгоре, бъди на острова най-късно до 21,00 часа. Но в 22,00 точно трябва да бъдеш на брега на заливче на западния бряг. Точното местонахождение, отличителните белези и местната маркировка са изпратени по факса на наш човек в Американския институт в Тайван. Той ще те намери и ще ти ги предаде лично. На ръка.

— А там каква е играта?

— Срещаш се с друг наш агент, казва се Ейвъри Мондрагон. Паролата е „орхидея“. Ще ти предаде плик с митническа декларация от документите на „Императрица майка“, онази, която се отнася до товара за Ирак. Оттам направо отиваш на летището в Каосюн и го предаваш на пилота на хеликоптер от наш боен съд, който ще те чака. Прекият адресат е Овалният кабинет. Разбрано?

— Същата парола?

— Същата.

— А после?

Сега ясно чу пуфкането на шефската лула.

— После ли? Пак се хващаш с дяволската конференция.

Телефонът изпука, връзката прекъсна, Смит се засмя. Точно, кратко, просто. И задачката не е трудна.

След малко таксито спря пред хотела. Плати и се запъти към фоайето, оттам направо към бюрото за автомобили под наем. След пристигането на куриера от Тайпе ще отпраши за крайбрежието срещу Саолючу и ще си намери лодкар да го прехвърли тихичко до острова. Ако не намери такъв, ще вземе лодка под наем и ще се откара сам.

Тъкмо прекосяваше залата, когато го пресрещна нисичък, повратлив китаец с думите:

— О, доктор Смит, отдавна ви чакам. За мен е чест… тоест исках да ви го кажа лично. Докладът ви във връзка с теоретичната работа на покойния доктор Шамбор относно молекулярния компютър е направо чудесен. Задълбочен, да, дава обилна храна за много размисли.

Смит се усмихна с благодарност за комплимента.

— Ласкаете ме, доктор Лян.

— Съвсем не ви лаская, напротив. Питаме се с колегите от Шанхайския биомедицински институт дали ще се съгласите да вечеряте с нас довечера? Много се интересуваме от работата на АИМИИБ и особено от вашите постижения в областта на вирусологията.

— Ох, и на мен много би ми се искало — любезно заговори Смит и в гласа му прозвуча искрено съжаление, — но за довечера вече имам ангажимент. Може би ще намерим време по-нататък, а?

— Жалко. С ваше разрешение, ще ви потърся отново.

— Разбира се, доктор Лян, разбира се, непременно.

И отново закрачи към бюрото, а в съзнанието му вече се оформяха планове за вечерното пътуване.