Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (3)

Глава втора

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Едър, с мощни рамене и изобщо внушителна физика, адмирал Стивънс Броуз седна на обичайния си стол в конферентната зала на подземния вашингтонски ситуационно контролен център. Тук бе главното институционно ядро, което реагира винаги при важни държавни проблеми и критични ситуации. Броуз свали фуражката, поглади стоманеносивата си късо подстригана коса и се огледа озадачено. Сетне се разтревожи. Обстановката, или по-точно присъствието бе необичайно. Президентът бе седнал на главното място както винаги, но тук — пред чашките с кафето — бяха само те двамата — той и самият адмирал. Редиците празни столове встрани и отзад седяха самотно и някак си заплашително.

— За какви химикали става въпрос, г-н президент? — запита малко по-късно Броуз, който бе още и председател на Съвета на началник-щабовете.

— Тиодигликол…

— Хм, кожнопоразяващо химическо оръжие.

— … и тионилхлорид.

— Същото предназначение плюс нервнопаралитични газове. Ужасно болезнени и смъртоносни. И двете. Гаден начин да умреш… — изръмжа адмиралът и стисна челюсти. — В какви количества?

— Десетки тонове — отвърна президентът, без да сваля очи от Броуз.

— Неприемливо. Кога ще… — Броуз спря на средата на изречението и отново огледа празните столове наоколо.

Сега вече му бе ясно.

— Разбирам. Значи засега няма да задържаме „Императрица майка“, нито ще я претърсваме. Вие предпочитате да запазите разузнавателната информация в тайна, така ли?

— Засега да. Нямаме конкретни доказателства, положението е същото както при случая с „Инхъ“. Следователно не можем да си позволим друг подобен международен инцидент, особено когато съюзниците ни не са достатъчно готови да ни подкрепят при евентуални военни действия. И още нещо: китайците са на път да подпишат договора за човешките права.

Броуз кимна с разбиране.

— Тогава какво ще ми наредите, сър? Освен пълно мълчание по случая, разбира се.

— Изпрати боен кораб по петите на „Императрица майка“. Достатъчно близо да я задържи, ако се наложи, но и да не се набива на очи. Разбрано?

— Е, ще стои на нужното разстояние, но няма начин да не го усетят. Радарът им незабавно ще го засече. И да носят химикалите контрабандно, най-малкото капитанът им ще знае. И ще държи екипажа си в постоянна готовност.

— Сигурно. Но така ще бъде, докато не получа нужното неопровержимо доказателство. Ако нещата се объркат по някакъв начин, разчитам на теб твоите хора да не си изпуснат нервите и да влязат в пряк сблъсък.

— Очакваме ли отнякъде потвърждение?

— Надявам се.

Броуз се замисли.

— Корабът е бил натоварен на първо число, късно през нощта, така ли?

— Така ми доложиха.

Адмиралът започна да смята наум.

— Доколкото познавам и китайците, и традиционните правила в Шанхай, той не е тръгнал преди полунощ. Може би в ранните часове на втори септември…

Изведнъж посегна към телефона, усети се и обърна очи към президента.

— Нали ще разрешите, сър?

Сам Кастила кимна с глава.

Броуз набра номера и веднага заговори. Сетне изслуша казаното отсреща и каза:

— Не ме интересува кое време е, капитане. Просто свършете работата.

Изчака на телефона, отново поглади сивата коса.

— Точно така… хонконгска регистрация. Да. Товарен кораб, насипни товари. Петнайсет възела. Сигурен ли си. Добре.

Сега затвори и докладва:

— При средна скорост петнайсет възела това прави 18 дни до Басра с отбиване в Сингапур, може малко повече, може малко по-малко. Такъв е обичайният маршрут. Ако е тръгнал веднага след полунощ на първи септември, значи ще пристигне в Ормузкия проток на разсъмване на 19-и, китайско време. Или три часа по-рано, ако смятаме в заливно време^[1], а в наше — вечерта на 18-и. Днес сме 15-и, значи най-много до пет дни корабът ще влезе в протока, където ни е последната възможност да се качим на борда законно…

Гласът на адмирала вече издаваше загриженост.

— … значи само пет дни, сър. С толкова време разполагаме да оправим тази бъркотия.

— Благодаря ти, Стивънс, ще помисля по въпроса.

Адмиралът се изправи.

— За целта ще е достатъчна и фрегата. Няма необходимост да е по-тежък съд, тя има достатъчно бойна мощ… едва ли ще ни е нужно повече. Най-важното е, че е по-малка и има някаква вероятност да не я засекат веднага… ако например радарният оператор е по-ленив или обича да подремва на дежурство.

— Колко време ще й трябва да се озове на място?

Броуз отново вдигна телефона. Този път разговорът бе съвсем кратък.

— Десет часа, сър.

— Добре, давай.

 

 

Остров Саолючу, Тайван

 

Отново погледна зеления циферблат на часовника и тихо изруга. Бе 22,03 часа. Мондрагон закъсняваше. Смит бе приклекнал пред острите като бръсначи корални образувания по периферията на отдалеченото заливче, навел глава, заслушан внимателно в долитащите шумове, но единственото, което чуваше, бе тихият прибой на Южнокитайско море. Вълните полазваха напред по черния пясък, сетне тихичко се отдръпваха с едвам доловим съсък. Вятърът кротко шепнеше, във въздуха се носеше дъх на солена вода и риба. По крайбрежието вляво ритмично се полюшваха закотвени лодки, корпусите сребрееха на лунната светлина. Днешните туристи сигурно отдавна си бяха заминали с последния ферибот от Пенфу.

Имаше и други прикътани заливчета по западното крайбрежие на неголемия остров и там вероятно лагеруваха рибари и посетители, но това заливче бе пусто, тук шумяха само вълните, а в далечината примигваха светлините на Каосюн — някъде на двайсетина километра в североизточна посока.

Смит отново погледна часовника — бе 22,06. Къде е Мондрагон?

Бе пристигнал в пристанището Пенфу с рибарска лодка от Линуян преди около два часа. Там си взе мотоциклет под наем и потегли по крайбрежното шосе. Потърси отличителните белези, знаците и маркировката — всичко си бе наред, — пристигнал бе на нужното място. Скри машината в недалечни храсти и до заливчето стигна пеша.

И ето — вече е 22,10, той чака все така напрегнат, неспокоен. Нещо се е объркало…

Тъкмо реши да излезе от прикритието и да се поразтъпче, да огледа околността, когато усети — просто почувства, — че едрият пясък се раздвижва. Нищо определено не чу, но космите по врата му настръхнаха. Измъкна деветмилиметровата берета. Някой се приближаваше абсолютно безшумно… Понечи да се извърне, евентуално да плонжира странично към пясъка и скалите, но сега чу шепота и усети горещия дъх почти в ухото си.

— Не мърдай!

Смит замръзна.

— Тихо! — отново прошепна гласът. — Орхидея.

— Мондрагон?

— Да не чакаш духа на председателя Мао? — кисело рече гласът. — Пък защо и той да не шета някъде по тези места?

— Следят ли те?

— Така мисля. Не съм сигурен. Но успях да се отскубна.

Пясъкът отново зашумя и Ейвъри Мондрагон се материализира неочаквано и клекна току до Смит. Бе нисък, тъмнокос, слаб, жилав, приличаше на жокей. Сурови лицеви черти, жестоки очи, общ вид на хищник — това бе първата преценка на Смит за Мондрагон. Очите му непрекъснато играеха по околните скали и морето. Задържаха се за по-дълго върху потъналите в сянка места на заливчето, фосфоресциращите морски води, които лижеха пясъка, върху гротескните контури на коралите, очертани на небесния фон като остри готически форми.

— Давай да вършим работа. Ако не съм в Пенфу до 23,30, няма как да се върна на голямата земя до сутринта. Не се ли върна, пиши ме издънен — прикритието ми отива на кино. Значи ти си полковник Смит…

Изгледа Джон продължително, измъкна обикновен пощенски плик, поднесе го към очите му.

— … чувал съм за теб, слухове разни… Предполага се, че си печен. Дано поне половината от слуховете са верни. Защото ей туй тук е огън, казвам ти, направо радиоактивна смес.

— Това ли е пратката? — попита Смит.

Мондрагон кимна и си я прибра обратно в джоба.

— На Клайн трябва да предадеш някои обяснителни неща.

— Казвай.

— Първо — тук е описано онова, което в действителност носи „Императрица майка“. От друга страна, така наречената официална митническа декларация за износа може да се окаже вятър и мъгла.

— Откъде знаеш?

— Защото при мен е и фактурата, подпечатана с личния директорски печат — той е с йероглифи, китайски, още и с печата на официалната фирма износител, и е адресирана до друга фирма в Багдад, която трябва да плати при доставка. На декларацията пише, че е издадена в три екземпляра. Вторият сигурно е в Багдад или Басра, защото всъщност той е платежното копие. Но третият къде е, не знам.

— А откъде си сигурен, че не са ти пробутали копието, което е минало през експортен контрол?

— Защото съм го виждал, както ти казах, затова. И на него не е отбелязана контрабандната пратка. Нямаше го и директорския печат.

Смит смръщи лице.

— И пак не виждам какво доказва едното или другото.

— Доказателства или гаранции изобщо не чакай. Всичко може да се фалшифицира. Печати, дори и китайски — също могат да се изработят — каквито са ти нужни. А багдадската фирма може да е подставена, нали? Този документ обаче е декларация с фактура и притежава всичките необходими качества на междуфирмен документ, изпратен от една на друга компания с цел заплащане на услугата. И затова е напълно достатъчен да оправдае нареждането на президента Кастила да задържат „Императрица майка“ в открито море и нашите момчета да огледат внимателно какво носи. При това носи много повече достоверност, отколкото онези слухове, с които разполагахме в случая с „Инхъ“. Ако това тук е фалшификация, значи в Китай е в ход таен заговор с цел създаване на сериозни проблеми. Такава е логиката на събитието. Никой няма да може да ни обвини, дори и Пекин, за това, че сме взели необходимите предпазни мерки.

— Аз лично съм убеден — бързо каза Смит. — Дай го…

Мондрагон обаче вдигна ръка и отново светкавично се огледа.

— Чакай, има още нещо. Един от моите информатори в Шанхай съобщи факти, които също трябва да предадеш на Клайн. Не съм го написал в доклада — по очевадни причини. В полеви затвор недалеч от Чунцин — това е старата столица на Чан Кайши от Втората световна война, — Чункинг, както я наричахме в САЩ по онова време, държали възрастен мъж. Самият той разказвал, че бил местен от един затвор в друг още от 1949, същата година, когато комунистите надвиха Чан Кайши и поеха управлението на Китай. Моят човек казва, че този мъж говорел мандарински и сума ти диалекти, обаче не приличал на китаец, още повече твърдял, че е американец на име Дейвид Тейър…

Тук Мондрагон замълча и загледа Смит в очите с особено изражение.

— Сега само слушай и не коментирай: значи този човек твърди още, че бил истинският баща на президента Кастила.

Смит зяпна.

— Няма начин, не е сериозно. Всеки знае, че баща му е Серж Кастила, а той е покойник. Вестникарите са се ровили в историята на семейството до дупка.

— Точно така. Ето, именно затова ми привлече вниманието. Той непрекъснато повтарял: „Аз съм на американския президент истинският баща.“ Ако лъже, защо ще повтаря тая приказка, дето толкова лесно може всеки да я опровергае?

Това наистина бе добра логика.

— Доколко може да се разчита на онзи източник?

— Досега не ми е подавал фалшива или погрешна информация.

— Да не е някой пекински номер? Например операция, целяща да принуди президента да отслаби натиска относно договора за човешките права?

— Старецът твърди още, че в Пекин не знаят за сина му. Дори не подозират, че има син, още по-малко, че е американският президент.

Мозъкът на Смит заработи на високи обороти; обучен да мисли като учен изследовател, той бързо заизчислява години и цифри. Всъщност твърдението не бе невъзможно…

— Къде точно го държат въпросния човек?

— Лягай! — изръмжа Мондрагон в същата секунда и мигом се просна на земята.

С разтупано сърце Смит светкавично потърси прикритие зад силно разклонен коралов риф, а в същото време прозвучаха гневни гласове, затрака автоматен огън. Идваше някъде отдясно и откъм морето. Мондрагон се изтърколи няколко пъти и се приближи до Смит. Двамата вече насочваха пистолети — деветмилиметров глок и берета — към тъмните ъгълчета на заливчето, търсеха противника с очи.

— Ех — виновно въздъхна Мондрагон, — ясно, че не съм се измъкнал от проследяването…

— Къде са? Виждаш ли ги? — запита Смит, без да губи време в напразни укори.

— Нищо не виждам, мамка му!

Смит измъкна очилата за нощно виждане, през тях нощта придоби бледозелен оттенък, но пък тъмните коралови формации в морето и на брега се избистриха съвсем, видимостта се подобри значително. И веднага забеляза ниския, гол до кръста мъж, нагазил до колене във водата недалеч от острозъбите коралови форми. Държеше стар калашник и гледаше точно към тях двамата.

— Засякох го единия — тихо рече Смит. — Покажи за миг рамо или ръка, сякаш се каниш да излезеш от прикритието.

Мондрагон се понадигна, внимателно подаде лакът. Мъжът с калашника незабавно откри огън.

Смит натисна спусъка два пъти, премерено, без да бърза, онзи цопна по лице в морето, водата незабавно се обагри в тъмни краски.

Мондрагон също стреля, някой някъде в нощта изрева от болка.

— Там са — вдясно — изсъска той, — ей ги там!

Беретата в ръката на Смит описа дъга. Към тях тичаха четири зеленикави фигури, току-що излезли от морето. Пети лежеше проснат по гръб на плажа зад тях. Групата се опитваше да ги обкръжи, това бе ясно. Смит стреля във водача. Видя го, че се хваща за крака и пада, но двамата непосредствено зад него го заловиха за ръцете и го изтеглиха зад близките скали.

— Обкръжават ни! Давай назад! — изръмжа Смит и лицето му се ороси със ситна пот.

Скочиха и хукнаха сред коралите към хълмистия гребен, оформящ южния край на заливчето. Последва ги дъжд от куршуми. Смит се задъхваше от препускащия в кръвта му адреналин и в същия миг усети опарване, куршумът проби якето, но само докосна кожата. Междувременно стигна билото на ниския хълм, мушна се в храстите и направо се строполи под едно дърво.

Мондрагон го последва, но значително по-бавно. Влачеше единия крак, бяха го ранили. И той залегна зад дърво. Стрелбата продължи, гневни оси засвистяха над главите им, куршумите чупеха клончета и ронеха листата върху тях. Вдигна се и пушилка. Двамата притиснаха лица в земята — нямаше как. Мондрагон измъкна нож от колана на кръста и ловко сряза единия крачол на панталона, за да огледа раната.

— Лошо ли е положението? — шепнешком попита Смит.

— Не… не е много сериозно, но как ще обяснявам случилото се… Ще се наложи да симулирам автоинцидент или да си взема „отпуска“ — отвърна Мондрагон и се усмихна, но усмивката бе насилена, лицето му силно пребледняло.

— Но първо трябва оттук да се измъкнем, а като гледам… онези са се разделили на две групи и се мъчат да ни обкръжат… пътят, изглежда, е свободен само на юг.

Смит кимна в знак на съгласие и запълзя сред храсталака. Земята бе корава като камък, стъблата на храстите — силни и жилави като стоманена тел, резултат от постоянната жестока битка с природните стихии, вятъра и морето. Напредваха извънредно бавно, Смит разчистваше пътя и помагаше на Мондрагон доколкото, разбира се, можеше. Движеха се само с помощта на краката, колената и лактите, грижливо пазеха оръжията. Гъсталакът всячески пречеше, безбройните разклонени клончета сякаш нарочно отказваха да се прегъват, трънаците дяволски деряха дрехите и кожата, скубеха косата им. Скоро лицата им започнаха да кървят, одраскани, нарязани на десетки места.

Не след дълго излязоха от храсталаците някъде южно от залива, на малко по-висок и почти изцяло открит към морето бряг. Насочиха се към пътя и веднага чуха гласовете — звучаха високо в нощта и чистия въздух. И тогава изведнъж зад тях сякаш от нищото се материализираха четири тъмни фигури и още две — до колене във водата. Едната отпред, по-едра от другите, даде знак на останалите — а те бързо се развърнаха във ветрилообразна верига. Сега бледата луна освети преследвачите — злокобни фигури в черни дрехи, с качулки. Едрият отпред поднесе ръка с черно апаратче към ухото и двамата агенти ясно чуха гърлен глас в скоропоговорка, вероятно поредната заповед по радиото. Бе на китайски и Мондрагон прошепна с осезаема болка в гласа:

— Шанхайски диалект — което значи, че чак оттам са ме проследили. Мамка му!

— Някой ги е насочил, а?

— Вероятно е моя грешка. Може да са ме следили и от по-рано. Дни, седмици наред… Няма начин да зная със сигурност, тук е така — постоянно напрежение и неведомост относно бъдещето. Както и да е, ето — обкръжават ни…

Смит изгледа Мондрагон и помисли: смел човек, силен, не оставя болката да го победи.

— Виж, имаме някакъв избор — каза на глас, — да се опитаме да излезем на пътя или да ги посрещнем тук.

— Глупости! — възкликна другият. — Тук просто ще ни разстрелят.

Върнаха се назад — сега храсталаците и гъстата горичка им се видяха направо гостоприемни. След малко чуха преследвачите отзад — догонваха ги, обутите в гумирани боти крака се движеха с далеч по-голяма лекота сред трънака. А отпред се приближаваше другата група. Вече ги притискаха, макар и да не бяха чак толкова близо. То не е и трудно като обходна маневра, помисли със съжаление Смит. На глас изруга:

— По дяволите, давай, давай. Приближат ли онези откъм пътя, ще ги изненадам…

— Тц, има по-леко решение — прошепна Мондрагон и в гласа му имаше надежда, — виж ей там, коралите отляво. Добро укритие е, ще се скрием в тях, може и да ни подминат. Ако ли не, ще се защитаваме на място, пък каквото стане… доста шум вдигнахме с престрелката, все някой ще дойде…

— Заслужава си да опитаме — съгласи се Смит.

Скалното образувание тъмнееше сред храстите, островърхо, назъбено, наподобяващо древна развалина или антично чудовище от камбоджанските джунгли. Състоеше се от случайно обединени коралови групи, образували далечно подобие на отколешно укрепление. Бе затворено в неравен кръг, с ниско хлътнал център и цепнатини помежду отделните остри ръбове — естествени амбразури. През тях щяха да стрелят, в случай че нещата стигнат до фатален край.

Мушнаха се там, спотаени в сенките, с готови оръжия, заслушани в шумовете под бледата луна. Смит осезателно усещаше смъдящите от потта драскотини по лицето и ръцете, но си повтаряше, че Мондрагон страда многократно повече. Последният бе изпружил крак, за да облекчи болката и постоянно го местеше, търсейки най-удобното положение. Напрежението растеше, въздухът натежа, наелектризиран — двамата мълчаха, стаили дъх, загледани в мрака, заслушани в очакване може би на неизбежното.

Небето високо горе светлееше, там се отразяваха светлините на Каосюн. Нейде излая куче, обади се друго, трето. По далечния път мина автомобил. А от морето долетя ревът на моторница. Къде ли отива? Или се връща?

Сега чуха гласовете, говореха на вече познатия шанхайски диалект. Приближаваха се. Още по-близо. И още… Тежките стъпки пращяха в храсталака. Мярнаха се сенки, минаха. Някой спря.

Мондрагон насочи глока.

Ръката на Смит се стрелна, сграбчи го за китката, устните беззвучно прошепнаха — недей!

Спрелият бе онзи, едрият — водачът. Бе свалил качулката и на лунната светлина лицето му изглеждаше безцветно, сякаш избелено, но най-удивителна бе късата светлочервеникава коса. Очите му святкаха като на котка, докато внимателно и подозрително обхождаха контурите на скалното образувание, търсейки нещо необичайно, някакво движение. Смит и Мондрагон замръзнаха неподвижни.

Измина една цяла дълга като вечност минута, докато червенокосият бавно оглеждаше мястото.

Смит усети гъделичкащите капки пот по гърба и гърдите.

Сетне мъжът се извърна и продължи напред след хората си.

— Уфффф — въздъхна с облекчение Мондрагон. — За малко да ни…

Не успя да довърши изречението, адски звуци разкъсаха нощната тишина. Рояк куршуми засипа кораловото „укрепление“, разхвърчаха се остри като иглички отломки, рикошетите забръмчаха като разгневени стършели. Сякаш многоглава ламя се пръкна от околния мрак и забълва огън върху двамата: автоматни дула — мънички и зли, пламтящи в омраза червени очички, носители на смърт. Червенокосият ги бе забелязал, но се бе престорил, че не ги вижда, за да ги изненада секунди по-късно с огневата мощ на цялата си група.

Смит и Мондрагон отвърнаха на огъня, трескаво взирайки се в мрака с надежда да различат неприятеля зад святкащите дула. Прикритието вече работеше против тях: бяха само двама, нямаха възможност да отбият седмина, може би и повече нападатели. А скоро и патроните им щяха да свършат.

Смит се наведе към ухото на Мондрагон:

— Трябва да пробием обръча, чуваш ли? Тичаме направо към пътя, там ми е мотоциклетът, има задна седалка…

— Добре, точно пред нас се стреля най-рядко, да притиснем които са там с масиран огън и минаваме през тях, става ли?

Смит кимна, и на него му бе хрумнала същата идея. Адреналинът бе така разиграл и двамата, че наложеше ли се, можеха да спринтират и до края на света.

Броиха заедно на глас до три и откриха енергичен огън, скочиха и хукнаха право напред, към пътя — безразсъдно и с надежда за чудо. Тичаха приведени, заобикаляха храсти и дървета, но в мрака всичко това си бе чист късмет. След броени секунди бяха извън обръча или поне така им се струваше, защото стрелбата остана отзад. Тогава Мондрагон внезапно изпъшка, залитна и се просна сред храстите. Смит се спря с мъка, наведе се и хвана ръката му. Напразно, беше отпусната, безжизнена.

— Ейвъри!

Мълчание. Смит опипа лицето, главата, усети топлата кръв на тила. Инстинктивно посегна да провери пулса на вратната вена. Не го намери. Въздъхна дълбоко, изруга и бързо прерови джобовете му, прибра намерените портфейл и тефтерче, тогава чу тропота на приближаващите се убийци. Опитваха се да се движат безшумно, не се получаваше.

Но пликът липсваше! Панически забърка по джобовете отново. Няма го! Опипа земята около тялото, пак не намери нищо. Беше изчезнал. А време нямаше.

Този път изпсува вулгарно, грабна глока и хукна в нощта.

Над Южнокитайско море се трупаха навъсени облаци, те пъплеха мудно, закривайки луната, но това му вършеше работа, защото всичко потъна в мрак точно когато пристигна на пътя. Мастилената тъма бе първото удачно нещо тази вечер, истински късмет. Зарадва се за миг, но смъртта на колегата и загубата на писмото не му даваха мира. Прекоси пътя и се хвърли в отсрещната канавка.

Задъхан, насочи и двата пистолета към дърветата и зачака, трескаво прехвърляйки различните възможности наум. Пликът бе във вътрешен джоб, отлично помнеше къде го прибра Мондрагон. Но агентът бе падал поне два пъти… вероятно тогава е изпаднал някъде, а може да се е изгубил и докато лазеха като змии из храсталаците… или докато тичаха лудо с развени дрехи.

Лошо. Инстинктивно стисна пистолетните дръжки и зачака, отново притеснен. Как ли ще се измъкне?

След няколко минути отсреща се зададе единствена фигура, леко приведена, с калашник в ръката, тя се огледа наляво и надясно. Смит насочи беретата, пусна леко глока на земята; движението привлече вниманието на китаеца и той пусна дълъг ред напосоки.

Агентът стреля бързо два пъти, човекът отсреща падна по очи и застина. Смит грабна глока и застреля наслуки към дърветата. Оттам се понесоха крясъци и викове на болка.

Скочи и с все сила хукна през гората към островния център, зад гърба му заехтяха още викове. Краката го боляха, белите дробове сякаш пламтяха, готови да се пръснат от напрежението. Пот закапа от лицето му, но той бягаше и бягаше, загубил представа за времето. По едно време прекомерното усилие го накара да спре и внезапно усети, че не чува преследвачите си. Отзад бе тихо — никакъв тропот, никакво пращене на клони, топуркане на крака, изстрели… Клекна зад едно дърво и затаи дъх. Така изминаха пет минути, а те му се сториха като пет часа. Кръвта шумеше, туптеше в слепоочията му. Дали са се отказали да го гонят? И защо? С бедния Мондрагон бяха ликвидирали поне трима от преследвачите, ранили най-малко двама, може би бяха убили и повече?

Но това не бе най-важното сега. Откажат ли се убийците от преследването, решението им би означавало само едно: намерили са онова, за което бяха дошли. Или: добрали са се до тайния документ за носения от „Императрица майка“ товар.