Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (14)

Глава тринайсета

Магистрала Хухан, Китай

 

Под мрачното, тъмнеещо небе сред околната природа витаеха леки призрачни сенки, лазеха тънки мъгли. В предградието сателит Губей спряха, Джон слезе и използва обществен телефон, за да позвъни на определен номер в Хонконг. Когато отсреща се обадиха, Смит заговори на френски, темата бе делово предложение, напълно истинско и законно, наложи ли се някой да го проверява. В разговора предаде кодиран сигнал за помощ и извеждане по море, като в невинни на пръв поглед фрази включи времето и координатите. Знаеше, че информацията ще бъде незабавно препредадена на Фред Клайн.

— Линията ми се стори чиста, не усетих типичните за подслушване шумове — каза на Ашгар, след като се върна в колата.

Отново поеха по виещото се сред скалистата, насечена местност шосе.

— Бъдете сигурни, че се подслушва — възрази Махмут. — Следят всички международни, често и междуградските разговори, за Хонконг въобще да не говорим. Хубавото е, че тази дейност я вършат служители на ниско ниво и често пристъпват към нея формално като към рутинно задължение. Много рядко залавят нещо или някого, и то само когато има съвсем очебийна нередност или предварителни сигнали. От друга страна, предполагам, че сега от ДОБ са издали нареждане за повишено внимание. Но ако отсрещният ви контакт е с качествено, още повече отдавнашно прикритие, вероятно номерът ще мине.

— Вероятно — сви лице в гримаса Джон.

На два пъти ги спираха за рутинни проверки в рамките на големия град, но полицаите бяха разсеяни и по-скоро се забавляваха с намиращите се извън постоянното си обкръжение „дървеняци уйгурци“. На Смит му поолекна малко. Трийсетина минути по-късно излязоха на голямата магистрала, все още ненатоварена поради ранния час. Малко по-късно бяха вече на половината път до Хуанчжоу. Сетне отбиха в двупосочен местен път с две платна. Вече бяха близо до Цзиншан, движеха се в югоизточна посока и към крайбрежието на Източнокитайско море.

От време на време се разминаваха с други превозни средства, по някой лек автомобил или обичайните фермерски пикали, максимално натоварени с овошки и зеленчуци, забързани към най-близкия селски пазар. Срещаха и вездесъщите колоездачи, теглещи малки двуколки с най-различни стоки за шанхайските пазари.

Ашгар шофираше отлично — с постоянно темпо и средна скорост. Стараеше се да не привлича излишно внимание, спазваше и най-маловажните пътни знаци.

— Ако тайните служби ни следят, при всички случаи ще предпочетат да изчакат излизането ни на плажните ивици и евентуалното започване на операцията. Стопроцентово ще им се иска да заловят и извеждащия екип — обясняваше той. — Сега обаче разполагаме с време, няма смисъл да рискуваме, затова и карам по-бавно. А извадим ли малко късмет, може и изобщо да не ни засекат.

Джон бе напълно съгласен с оценките. Отпуснат на пода, той се опитваше да поспи, да поразтовари напрежението. Всъщност всички, освен Ашгар, дремеха, като понякога се стряскаха. Миришеше на солено, на море, на пясък и прясна кал.

Някъде преди Чжапу свиха на северозапад и стъпиха на крайбрежно шосе. Тук трафикът бе вече доста наситен — пикапи и велосипеди с двуколки в двете посоки: Шанхай и Хуанчжоу. Минаха и няколко полицейски коли, но служителите не се заглеждаха или само се хилеха на селяците уйгури.

По едно време Ашгар спря и отби. Извади картата и със сестра си заровиха лица в нея. Алани се извърна и рече нещо на уйгурски. Токтуфан ловко се измъкна от групата и се намести по средата между тях двамата. Заговориха припряно, новодошлият тупаше с пръст по картата и сочеше напред, докато Алани търпеливо задаваше въпроси. Очевидно се опитваха да уточнят мястото, защото тя му подаде писалка, но той сви рамене и продължи да сочи напред. Ясно стана, че не умее да чете карти, а пък визуално знае къде трябва да отидат, защото бе ходил там, но само с помощта на запомнени места и характерни особености на терена. Това не се хареса на Джон и той отново се напрегна. Ами ако закъснеят за срещата или изобщо не се доберат до уговорения пункт? Интуитивно усети, че и Ашгар, и Алани са също обезпокоени.

Тихичко ругаейки под нос, Махмут върна колата на шосето и подкара напред, докато Токтуфан напрегнато се взираше в пейзажа.

— Сигурни ли сте, че ще намери въпросния плаж? — попита Джон.

— Ще го намери — отвърна Алани. — Проблемът е ще успее ли навреме.

— След около два часа се съмва…

Тя се извърна и отправи към американеца лека, добродушно насмешлива усмивчица.

— Ех и вие, полковник, не търпите скучното, а? Възбуда, вълнения, приключения — това търсите. Затова сте приели такава работа, затова сте и агент, нали? Апропо, щом като не сте от ЦРУ, откъде сте тогава?

Джон се изруга мислено за изпуснатите по-рано непредпазливи думи.

— Държавният департамент.

— Така ли? — тя го изгледа с критичен поглед, сякаш знае как изглеждат въпросните хора.

Пък може би наистина знаеше?

Мислите му прекъсна резкият глас на Ашгар.

— Внимание!

Джон тутакси зърна униформите. Напряко на пътя бе застанала полицейска кола. Бяха се натъкнали на импровизиран контролно-проверовъчен пункт.

— Токтуфан, хайде отзад! — нареди Махмут.

Мъжът сръчно се изплъзна, връщайки се на старото място във вече бавно лазещия по пътя ландроувър. Намираха се в извита като змия колона чакащи проверката пикапи, велосипеди и всякакви други стари возила. Придвижваха се бавно, полицаите отпред се прозяваха и безгрижно хвърляха по някой поглед върху подаваните им от минаващите документи. От време на време обаче се оживяваха, очите им ставаха бдителни, езикът — остър.

Иначе работа имаше — хората бяха доста, освен разрешителни, паспорти и лични карти трябваше да проверяват и стоката в каросерии, багажници, ремаркета, колички. По усмотрение, разбира се. Накрая дойде и редът на ландроувъра. Прозяващият се отдясно полицай внезапно се разсъни и каза нещо. Партньорът подскочи и завря лице в прозорчето. Сега и двамата се захилиха, поемайки подадените от двете страни от Ашгар и Алани документи. Десният се зазяпа в Алани, а тя му се усмихна изкусително, обещаващо. Флиртаджийски, помисли Смит отзад. Ченгето примига и зяпна още повече.

Американецът се присви, в опит да изглежда по-дребен, околните се притиснаха към него. Вторият полицай отляво освети лицата им с фенерче и каза нещо на китайски, Джон различи дума, фонетично близка до „уйгурци“.

Първият кимна и все така фиксиращ Алани, отвърна нещо. Върнаха документите, махнаха с ръце и преминаха на застаналите зад ландроувъра двойка велосипедисти.

Ашгар потегли, Смит с мъка потисна желанието да се извърне и погледне към полицаите. Наоколо се чуха дълбоки въздишки на облекчение. Тъмата отпред сякаш се разтвори, за да обгърне в обятията си автомобила, а хората в него се пораздвижиха и зашепнаха, обнадеждени.

Но Джон не бе спокоен и запита:

— Тези проверки типични ли са тук?

— По-често в града, не и в извънградски условия — отвърна Алани.

— Значи са били уведомени от ДОБ да търсят някого.

— Сигурно, но не и уйгури — обади се Ашгар.

— Естествено, че не, казали са им да очакват американец.

— Не разбирате ли? Засега това означава, че не знаят къде се намирате, с кого сте се свързали, какво се каните да правите. Защото досещаха ли се, щяха да завардят крайбрежието. Досега тук щеше да има тълпи полицаи, сигурно и военни.

— Няма начин да не заключат, че ще се опитам да се измъкна. Иначе защо са алармирали полицията толкова далеч от Шанхай? И как да завардят цялото крайбрежие?

— Така е, все още не знаем какво ни чака… но искам да съм оптимист.

Оптимизъм или не, на Смит цялата работа не му харесваше. Някой в ДОБ се е досетил, че вероятно ще повика външна помощ, затова са и тези крайбрежни проверки, а може би отпред ги чакат още такива? Може би са вдигнали по тревога бреговата охрана с катери и друга поддръжка, току-виж докарали и изтребители или разузнавателни самолети. И все пак патрулните катери не го безпокояха чак толкова много. Съвсем друго нещо обаче бяха реактивните самолети с ракети и модерни картечници.

В същия миг насоката на мислите му се промени, защото Токтуфан оживено заговори в скоропоговорка и размаха ръка, сочейки вляво. Надигна се от мястото си и през главите на съседите зърна силуета на тясна постройка на върха на невисок хълм с извит както на всички пагоди покрив. Околните оживено зашепнаха.

Ашгар ловко завъртя волана и насочи колата към океана. Роувърът затропа по камънаци и скали и заслиза към скрита за очи от пътя падинка. Влязоха в нея, Махмут прикри колата, доколкото това бе възможно, зад двойка върбови дървета и угаси двигателя. Внезапно настъпи дълбока, някак си застрашителна тишина, хората в джипа се умълчаха. Сетне се изнизаха навън един по един, разстъпвайки се, протягайки схванати крайници след дългото, неудобно пътуване. След малко наклякаха в полукръг около Ашгар и Токтуфан, прикрити от околни храсталаци и дръвчета.

Ашгар заговори на уйгурски, Токтуфан се намесваше от време на време и сочеше с ръце към различни слабо осветени от белезникавата луна предмети. По едно време Ашгар нареди нещо, една от жените се изправи и приведена се насочи към пътя над тях.

Алани обясни на Джон:

— Ашгар изпрати Фатима в пагодата. Тя носи електрически фенер с маскировъчен екраниращ кожух. Ще го закачи на възможно най-високия прозорец в постройката. Кожухът насочва лъча само към морето и прикрива светлината в другите посоки, най-вече към вътрешността.

Алани махна с ръка към водата и продължи:

— Плажната ивица е на около петстотин метра по права линия от пагодата. По това време обичайно там няма никой, обаче се намират мераклии риболовци, стават нощем да ловят раци. Има и друга опасност — полицаи или агенти да следят ивицата с бинокли за нощно виждане.

— В такъв случай трябва да избягваме движение там за възможно най-дълго време.

Тя кимна.

— Да. Щом видим светлината в пагодата, веднага тръгваме с вас. Въоръжени сме.

Останаха така, скупчени и приклекнали, прикрити от плътния гъсталак сред протегналите корони сякаш към въображаем таван дървета. Секундите минаваха бавно, минутите се точеха като часове. Уйгурите обменяха по някоя дума помежду си в едвам доловим шепот. Алани клечеше до Джон, потънала в мисли.

Внезапно лъчът като че прободе тъмнеещото високо над тях небе. Ашгар се появи откъм пътя, прошепна слова на техния си език, после се обърна към американеца.

— Време е, Джон. Струва ми се, че чух нещо преди малко — възможно е някой да ни е проследил. Дано да бъркам, но… Така или иначе няма смисъл да рискуваме. Дай Боже вашите хора да са по-близо до брега. Ако изобщо са тук. И все пак най-добре е да побързаме.

— Тук са, щом е дошло времето — убедено се обади Смит.

Групата поведе Токтуфан, промъквайки се като фантом сред скали и храсти. Останалите го последваха с готови за стрелба оръжия. Джон извади беретата, провери пълнителя. Зад него бяха само Ашгар и Алани. Движеха се като сенки, безшумно, същински плъзгащи се в мъглата призраци.

Мина известно време, вече се чуваше шумът на прибоя. В лицата им задуха соленият бриз, защипа кожата, замириса на море. Тук теренът бе наклонен — ниски дървета, храсталаци, затревена земя, спускаща се на около метър и половина надолу — към неголям каменист плаж. Приклекнаха около дърветата и зачакаха. Луната висеше ниско над водата, протегнала по повърхността й към тях широк сребърен лъч. Вятърът поклащаше дървесните клони, листата тихичко шумоляха, сякаш споделят тихи слова.

Откъм морето проблесна светлина. Един път, два пъти, три…

Наоколо тъмнина и тишина — напрегната, наситена. Изведнъж се чу гневно изсумтяване. Някой сякаш се подхлъзна и, изглежда, падна. Задавен глас ядно изруга.

— Давай надолу! — прошепна Джон и се свлече по късия склон към плажа, като ловко се претъркаляше.

Алани извика нещо на уйгурски.

Почти всички успяха да се смъкнат ниско долу под прикритието на ската, колкото и малко да бе то. Над главите им зачаткаха откоси, идваха откъм дърветата по-нагоре. Куршуми засъскаха наоколо, разравяха ръба на склона, шумяха сред ситния пясък, плющяха във водата отвъд.

— Изкачайте да се покажат — обърна се Смит към другарите си, а Ашгар повтори думите на техния език.

Уйгурите се оказаха стабилни бойци. Никой не изпадна в паника, никой не се опита да бяга. Обърнати с гръб към морето, спокойни и твърди, с изписана по лицата им хладна неизбежност, търпеливо изчакваха да се появи врагът.

Огънят спря за миг, след малко се поднови. Джон реши, че долавя движение сред дърветата отляво и пусна няколко куршума натам. Някой извика — улучил бе, независимо кого. Чуха се още няколко изстрела. Сетне настъпи тишина.

Ашгар изруга на уйгурски и изрева нещо с гневен глас. Отсреща отвърнаха с огън, появиха се и фигури, затичаха приведени към левия им фланг.

— Опитват се да ни обкръжат!

Това бе Ашгар — на уйгурски, сетне и на английски, но Джон виждаше какво става и без неговото предупреждение.

Алани повтори думите, а Смит вече се питаше дали онези отсреща не са същите, които нападнаха него и Мондрагон на острова, по-късно и в дома на Юнфу. Отново приличаше на типичната за Фен Дун тактика.

Но не му остана повече време за размишления. Които и да бяха, на брой доста надвишаваха уйгурите. И си разбираха от работата — приближаваха се плътно, постепенно. Вече се виждаха по-ясно, сиви сенки към тяхната линия дървета. Уйгурите стреляха рядко, точно, смъртоносно. Отдясно му се появи Ашгар и приклекна. Усети горещия му дъх в ухото:

— За малко можем да ги задържим — говоря за тези срещу нас, обаче другата група, която ни обкръжава, скоро ще ни затвори в капан… може би трябва да се измитаме оттук?

— Вярно — потвърди Джон. — Помогнахте ми много. Ужасно съм ви благодарен, знаеш го, нали? Когато решиш, че моментът е настъпил, измъквай си хората.

— А вие?

— Те мен търсят. Които и да са.

— Допускате, че не са от сигурността ли?

— Може би, но не е сигурно… няма значение, така или иначе.

— Да, но за нас има.

Джон разбра.

— Ако са от ДОБ, ще ги задържа, докато успеете да…

Отляво зачаткаха бързи поредици, заваляха куршуми. Уйгурите се развърнаха в нова конфигурация, за да отвърнат на огъня. В същия миг обаче позицията отпред остана оголена и нападателите атакуваха в това направление. Каузата изглеждаше загубена — видимо ги обкръжаваха, напредваха бавно, но сигурно.

— Изчезвайте! — извика Джон. — Аз ще се предам.

Ашгар се поколеба. Обади се Алани:

— Не можем да го оставим!

— Хайде с нас! — настоя Ашгар.

Но не остана време за решение, отвсякъде запищяха куршуми, вече се стреляше отблизо, боят, изглежда, отиваше към фаталния си край. Тогава откъм морето се чу смразяващ рев.

Тримата се извърнаха навреме, за да видят излизащите от пенестите вълни осем едри тъмни фигури в дълга верига, същински древни викинги с черни оръжия в ръце. Тежките скорострелни автомати заплюха огън, над главите на залегналите уйгури куршумите здраво забрулиха незнайните нападатели.

Джон се усмихна.

— Е, дявол ме взел… това са нашите. Тюлени, най-добрите бойци на ВМС!

Настроението на групата мигом се подобри, уйгурите отново отвърнаха на огъня, а нападащите заотстъпваха с крясъци и ругатни. Широкоплещест гигант с почернено лице от новодошлите, се отдели от веригата и клекна до Джон с думата:

— Орхидея!

— Е, благодаря — топло отвърна Смит. — Много мило от ваша страна да се отбиете тъкмо сега.

— Лейтенант Гордън Уелън, на вашите услуги, сър. Радвам се, че успяхме навреме. Незабавно трябва да се изтегляме, сър. По крайбрежието снове патрулен катер, вероятно има и други. Надушили са нещо. Вашите приятели могат ли да се оправят сами?

— Ако попритиснете онези още малко с по-здрава стрелба — мигом се обади Ашгар.

— Дадено. Изтегляйте се.

Ашгар издаде няколко приглушени команди, групата потегли мигом, без сбогуване, без прощални церемонии. Запълзяха на четири крака, гигантски раци по плажната ивица, изтеглящи се от полесражението. Тюлените откриха масиран огън и го задържаха, докато уйгурите потънаха в мрака.

— Хайде да се изтегляме, сър — подкани го лейтенантът и Смит затича към големия черен гумен сал, измъкнат от вълните на пясъка.

Двамина вече го тикаха обратно в морето, четирима други застанаха с гръб към водната шир и отново откриха баражен огън. Останалите наскачаха в съда и грабнаха греблата. Уелън обаче бе в четворката, която остана да ги прикрива.

Сърцето на Смит туптеше лудешки от остатъчния адреналин. На брега стрелбата не секваше. Постепенно се отдалечаваха, четиримата тюлени мълчаха и здраво налягаха греблата. Брегът бавно се смаляваше. В един миг зърна застаналите на плажа фигури, отпуснали оръжие. Стори му се, че гледат към стопяващия се в далечината съд. Смит се притесни жестоко, нали заради него бяха дошли…

Но не мина много време, бяха на разстояние може би няколкостотин метра от крайбрежната ивица, когато от водата изскочиха четири лъскави силуета, лицата под маските щастливо усмихнати. Силни другарски ръце мигом ги измъкнаха и качиха на сала. Лейтенантът стъпи на сала последен. Свали маската, преброи хората с поглед и рече:

— Всички са тук. Добра работа, момчета.

Повече думи не бяха изречени, нито някой му отвърна нещо. Внезапно някъде от север лумна ослепителен сноп светлина. Бе лъчът на прожектор, той упорито полази по водата, жаден да надникне навсякъде. Вече ги търсеха. Патрулният кораб бе на около две мили от тях и бързо наближаваше.

— Скоро ще ни засекат — рече Уелън. — Запали двигателя, механик.

Седналият до мотора тюлен сръчно прехвърли корпуса с перката извън борда и го запали. Салът просто литна напред, грациозно устремен върху пенещата се водна повърхност. Джон неволно стисна скобата до седалката, солената пяна върху изпотеното му лице го освежаваше приятно. В същото време не изпускаше от поглед китайския кораб с прожектора, който постоянно скъсяваше разстоянието, а тежката бордова картечница отпред злокобно проблясваше под нощното небе. Търсеше си жертви, досущ гладен звяр, вече почти надушил плячката. Палавият прожекторен лъч все още не ги бе докоснал, но засечеше ли ги веднъж…

Внезапно зърна тъмната маса, подала се над водата като туловището на исполинско морско чудовище. Беше американската подводница и слава Богу! Вече бяха на броени метри до съда, когато прожекторът ги намери и картечницата на носа запя смъртоносна песен. Куршумите засегнаха задния десен край на сала в мига, когато тюлените се качваха на борда, повлекли със себе си Смит.

Глас от високоговорителя на надстройката властно изкомандва:

— Всички долу! Всички долу!

Сега патрулният съд ги освети изцяло, а сирената му зарева ожесточено, истерично. Екипажът вече потопяваше подводната лодка, докато Джон и тюлените стремглаво се бутаха един в друг надолу по тесните стълбички под люковете. Последните побързаха да ги затворят, а морето жадно нахлу през бързо стесняващите се отвори. Картечните куршуми зачаткаха като ситни чукчета по тежкия корпус, вече напълно безвредни. Подводницата бавно потъна, последна се скри кулата, а патрулният кораб направи няколко безсилни кръга отгоре, стрелците за последен път обсипаха водата с картеч.

Долу заведоха Джон в малка кабина и го оставиха да се почисти и почине. Първата мисъл, която се завъртя в главата му под душа, бе, че преследвачите им на брега едва ли бяха от ДОБ. Защото ако бяха, едва ли съдът щеше да бъде само един. Не, които и да бяха онези, господарят им видимо бе частно лице.

 

 

Пекин

 

Както и подобава на старши член на Постоянния комитет, Вей Гаофан разполагаше със заобиколен с висока ограда дом — неголям комплекс постройки — в рамките на Чжуннанхай. Намираше се на подбрано място, недалеч от покритото с лотосови листа Южно езеро, наричано още Нанхай. В двора се кипреха върбови дръвчета с боядисани стволове, грациозно разлюлени от ранните утринни бризове, морно надвесили масленозелени листа над килима тучна трева. Сред него се виеха застлани с плочки алеи, а около тях бяха подредени отлично поддържани цветни лехи и декоративни храсти. Покрити като пагоди, оградени с дървени колони с изваяни по тях дракони, облаци и жерави — символи на благосъстояние и дълголетие — четирите сгради на комплекса бяха предостатъчни за нуждите на Гаофановото семейство. В едната живееше Вей и съпругата му, във втората — дъщеря им със своето дете и бавачката му, в третата бе кабинетът с допиращи се офиси, а в четвъртата се канеха гостите.

Слънцето току-що изгряваше, когато въведоха Фен Дун в украсения с безценни реликви от кажи-речи всички китайски династии чак от времето на великия Хан кабинет на Вей. Познавач и ценител на чая, домакинът тъкмо отпиваше лонжин от фина порцеланова чашка, а богатото ухание изпълваше помещението. За разлика от виното, което с отлежаването става все по-хубаво и ароматно, чаят е най-благоуханен — а и най-скъп — именно в годината, в която е бран. Сегашният бе един от най-изисканите китайски видове, може би с най-деликатния букет, скорошна реколта от Ханчжоу, едва ли на повече от шест месеца.

Издул едрия си гръден кош над смешно тънички крака, плешивият Вей не си направи труда да почерпи Фен, нито го покани да седне, нито се постара да прикрива гнева си.

— Значи американският военен ти избяга, а? — крясна той.

— Избяга и на хората от ДОБ — тихо възрази Дун и остана прав пред разгневения Вей, впил в него присвити очи.

— За твой късмет — отряза го Вей.

— За наш късмет… — кротко го поправи Фен, като гледаше всемогъщия член на Постоянния комитет спокойно и без да трепне.

Вей отпи от чая, потисна гнева.

— Обаче генерал Чу и майор Пан подозират нещо.

— Подозират, но нищо не знаят и никога няма да научат.

Вей се намръщи и изгледа посетителя си изпитателно.

— Ами съпругата на Юй Юнфу? Чувам, че и тя изчезнала…

Фен сви рамене.

— Какво би могла да стори тя? Нищо. С баща й е свършено, тя е достатъчно интелигентна, знае го и няма да гъкне. Отлично разбира, че зависи от личното ви благоволение — само то може да направи живота й приятен. Или обратно. Също и този на децата й.

— Вярно е — поукроти се Вей, но съмнението остана в очите му. — Я кажи, много ли е печен този американец? И как успя да избяга?

— Добре е подготвен, но не чак и толкова, че да се докопа до декларацията. Иначе извади късмет, оказаха му и помощ.

— Кой?

— Първо един преводач и агент на ЦРУ, вече покойник. По-късно му помогна нелегална група уйгури. Те го отведоха на мястото, откъдето го измъкнаха неговите хора. А онези тъпанари от полицията така и нищо не загряха. Само се хилеха и подиграваха уйгурите, които ги изиграха под самия им нос. При това ги пропуснаха да минат граничната зона. Същински безмозъчници.

— Можеш ли да разпознаеш уйгурите?

— Не бяхме достатъчно близо, че да ги огледам добре, но са хора стопроцентово опитни — познават града и околностите, изобщо обстановката им е ясна. А сетне се появиха американските специални части — тюлените — и им помогнаха да се измъкнат.

Вей Гаофан кимна, информацията му хареса.

— Подводничари, а? Това значи, че янките са достатъчно загрижени, дори готови да рискуват международен инцидент и скандал. Значи засега ние печелим. Ти си свършил добра работа.

Фен Дун кимна с глава учтиво, приемайки комплимента. Но вътрешно кипеше — с него се бяха отнесли зле, с неуважение, стоеше прав, не му предложиха чай. В същото време знаеше, че ще дойде мигът, когато ще си получи заслуженото. И хонорара, и други изгоди. Когато Вей Гаофан заеме съответния пост и заиграе още по-важна роля в съдбата на Китай.

— А декларацията унищожена ли е? — продължи Вей.

— Изгорена е.

— Сигурен ли си?

— Бях там, при Юй Юнфу, когато той я изгори, взе си пистолета и тръгна. Аз след него.

— Полицията не е откривала никакво тяло.

— Няма и да го намерят.

— Но ти присъства на самоубийството? Видя с очите си, че се застреля?

— Нали затова тръгнах след него. Трупът му падна в Яндзъ. Той сам си бе решил така.

Гаофан се усмихна отново.

— Значи ние няма за какво да се тревожим. Американците да му мислят. Е, Фен, ще пийнеш ли чашка чай?