Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (32)

Глава трийсет и първа

След завръщането си в мансардния офис Макдърмид се чувстваше зле, последователно го мъчеха ту гняв, ту опасения и безпокойства. Опита се да поработи върху нов договор за покупка на закъсала азиатска инвестиционна фирма в Хонконг, но го болеше главата от нанесените му удари, а в съзнанието му неизменно изплаваха образите на Смит и онази жена. Беше го яд на самия него, че й позволи да го изиграе така елементарно. Тя определено не беше рускиня, още по-малко търсеща делови връзки бизнесменка. А пък онзи тип Фен Дун — така да подцени Смит! Върхът на безобразието!

И все пак ситуацията не бе чак толкова лоша. Нищо особено важно не бе загубено. Вярно, че онези двамата избягаха, вярно, че Джон Смит е определено опасен, но пък неспасяема беля не е станала, нали? Няма начин да докажат, че „Императрицата“ е пренасяла незаконни или забранени химикали. По-неприятно бе за самия него, ако Смит докладва във Вашингтон за собствената му роля. Можеше да се забърка някоя каша, но пък междувременно Фен ще направи всичко възможно да се докопа до тях тук — в Хонконг — и да им види сметката. Разполагаше с нужните ресурси, че и повече.

Тези мисли ту го успокояваха, ту отново го измъчваха. По едно време иззвъня телефонът. Вдигна слушалката и заговори с обичайната си, добре усвоена учтивост:

— Да, Лорънс?

— Търси ви една дама, сър. На втора линия. Гласът й звучи определено атрактивно, очевидно жената е млада…

— Дама? Привлекателна, казваш? И млада? Е, добре, добре — позасмя се Макдърмид и новината го изпълни с определен оптимизъм.

— Прехвърли я, Лорънс, хайде — давай.

Позатегна възела на вратовръзката, сякаш обаждащата се дама можеше да го види, и тогава чу гласа й — възпитан, английският — стилизиран:

— С Ралф Макдърмид ли говоря?

— Съшият, мадам. Дали имам честта да ви познавам?

— Може би. Вие сте председател и изпълнителен директор на „Олтмън Груп“, нали?

— О, да. Именно.

— Вашата корпорация пък притежава „Донк & Лапиер“, нали?

— Ние сме финансова група и холдинг с много компании. Но пък…

— Досега не сме се запознавали, г-н Макдърмид, но вярвам, че скоро ще имаме случай да го направим. Най-малкото фигуративно казано.

Сега Макдърмид усети, че отново се ядосва. В думите на онази отсреща нещо не звучеше както трябва, едва ли идеше реч за някакъв си флирт.

— Ако имате предвид делова работа, госпожо, ще се наложи да се обадите в моя офис, да изложите същността й и да си уредите среща. А в случай на интерес от ваша страна към „Донк & Лапиер“, препоръчвам ви да ги потърсите пряко. Желая ви приятен ден и…

— Нашата работа е с „Императрица майка“, г-н Макдърмид. Повярвайте ми, много разумно ще постъпите да разговаряте пряко с нас.

— Моля? — повдигна вежди американецът и нещо го бодна отвътре.

— Ако случайно сте забравили, то „Императрицата“ е кораб. Китайски товарен кораб на път за Басра. Смятаме, че товарът му би заинтересувал американците извънредно много. А също и китайците.

— Кажете ми, моля, какво целите и вероятно ще стигнем до нещо конкретно. Може би полезно и за двете страни.

— Радваме се, че заговаряте за двустранна полза.

Сега Макдърмид направо си изпусна нервите.

— Стига сте ми подмятали гатанки! Имате ли нещо наистина сериозно да ми кажете или само ми губите времето?

От дългогодишен опит бе разбрал, че понякога атаката е най-добрата защита.

— „Императрицата“ отплава от Шанхай в началото на септември на път за Басра. В трюмовете си носи множество тонове тиодигликол и тионилхлорид за Ирак, който ще ги използва за направа на нервнопаралитични и кожнопоразяващи оръжия — изрече жената и гласът й, досега тих и вежлив, придоби нова, злокобна нотка. — Това достатъчно ли ви е, г-н изпълнителен директор и председател на „Олтмън Груп“?

Макдърмид чак се задъха и усети, че говори с мъка. Натисна записващия бутон на телефона, давайки сигнал на Лорънс, и внимателно запита:

— От чие име говорите и какво точно желаете?

— Ние представляваме само нас самите, от наше име говорим. Готов ли сте да чуете нашата цена и условия?

В този миг Лорънс влезе в офиса. Макдърмид му даде знак да проследи източника на разговора. И отново изгубил търпение, избухна:

— Коя сте вие, по дяволите, и защо не взема да ви пратя при тях?

— Името ми е Ли Куони, г-н Макдърмид. Съпругът ми е Юй Юнфу, директор и президент на „Летящият дракон“. Интелигентен човек, знаете. Толкова интелигентен и предвидлив, че си запази копието от митническата декларация на „Императрицата“. И сега то е у нас.

В тайната квартира на ЦРУ застаналият пред лаптопа Джон не можа да се сдържи и изтърси:

— Мамка му!

Всички извърнаха лица към него.

— Какво има, Джон? — попита Ранди. — Знаеш ли за какво и за какъв кораб става дума?

— По-късно — махна с ръка той. — Сега слушай!

* * *

Макдърмид замълча, напълно шокиран от чутото, сетне отново изпусна нервите:

— Няма такова нещо! Съпругът ви изгори декларацията и се самоуби. Истинска трагедия, нали? Не разбирам каква игра въртите в момента, но…

— На вас са ви докладвали, че съпругът ми се е самоубил, за да спаси честта на семейството. Под натиска на баща ми и онези, които са над него в политическата йерархия. Докладвали са ви още, че изгорил документа и се застрелял в главата, сетне паднал в една река. Това е невярно, просто лъжи. Той изгори напълно ненужен лист хартия и натисна спусъка на пистолета си, да. Ето, това е вярно. И в реката падна също. Само че патроните бяха халосни. Вашият Фен е видял единствено добре изпълнена пиеска. Зная, защото аз я режисирах.

— Невъзможно!

— Някой намери ли трупа на съпруга ми?

— В онази делта телата никога не ги намират.

— А познат ли ви е гласът на мъжа ми?

— Не.

— Но Фен Дун го познава.

— Него го няма тук.

— Но пък вие записвате разговора, нали?

След няколко секунди мълчание Макдърмид призна:

— Записвам го.

— Тогава слушайте.

Сега заговори мъжки глас.

— Говори ти Юй Юнфу, Макдърмид. Припомни на онзи предател Фен, че последния път му предложих награда. Той ме информира за смъртта на американския шпионин Мондрагон и за друг американец, който избягал след сблъсък с Фен, а по-късно го забелязали в Шанхай. И още му кажи: за негово нещастие съпругата ми е делови партньор и от нея никога не крия нищо. Никога. Именно тя ме посъветва да скрия декларацията, тя оркестрира самоубийството. Той смяташе, че от нас двамата тя е по-умната, но това не е много точно, пиесата я разиграхме с общи усилия.

След секунда отново заговори жената.

— Пуснете му на Фен този запис. А сега нека да поговорим делово.

— Защо не преговаря съпругът ви, госпожо?

— Така решихме.

Макдърмид потисна гнева и се замисли.

— Или пък си е мъртъв, а вие ми пуснахте запис.

— Господине, не сте толкова наивен, нали? И все пак в края на краищата какво значение има, помислете. Аз разполагам с декларацията, а тя ви е ужасно нужна.

— Какво искате от мен, госпожо Ли?

— Достатъчно пари за нов живот далеч от Китай — за децата, съпруга ми и мен самата. Не говорим за чудовищна сума, от която да ви заболи. Движа се в рамките на разумното. Два милиона щатски долара ще ни свършат работа. Все едно комар ви ухапал.

— И това е всичко, така ли? — рече Макдърмид, без да крие сарказма си.

Тя не обърна внимание на подигравателния тон.

— Нуждаем се още от нови документи, изходни визи и всичко нужно за пътуване. От най-доброто качество, най-вече документите.

Сега Макдърмид се замисли истински.

— И срещу тези неща ми давате декларацията, така ли?

— Да, вече го казах.

— Но ако не получите исканото?

— Тогава документът отива при американците и китайците. Лично ще се погрижа да им го доставя на ръка. По същия начин, както уредих „самоубийството“ на Юй. Оригиналът — във Вашингтон, в Пекин — копие.

Макдърмид се изсмя.

— Ако мъжът ви наистина е жив, сам ще ви каже, че тази идея е безперспективна. Няма да се получи. И ако по някакъв начин пък действително заработи, първо ще си отиде лично той. Сетне и вие.

Жената заговори пак и в гласа й нямаше и сянка от хумор.

— Риск винаги има, готови сме да го поемем. А вие готов ли сте да посрещнете гнева на Белия дом и на Чжуннанхай, след като получат декларацията и научат всичко, което знаем за вашата роля?

Макдърмид въздъхна, поколеба се. Животът е пълен с изненади и повечето от тях са неприятни. Сега случаят бе именно такъв, при това наситен с толкова много опасни вероятности, че просто нямаше право да пренебрегва предложението на тази жена, която и да бе тя в действителност.

— Как предлагате да процедираме?

— Вие или ваш представител ще ни донесе парите и документите. Получим ли ги, вие вземате декларацията.

Макдърмид се изсмя искрено.

— За глупак ли ме мислите, госпожо? Къде са гаранциите, че ще получа декларацията или дори, че тя все още съществува?

— Не, не мисля така, но и ние не сме глупаци, нали? Захванем ли се с подобна измама, рано или късно ще се доберете до нас. Докато получите ли декларацията, след като сме заминали, стимулът да ни гоните ще намалява с всеки изминал ден. Фактически няма да си струва нито загубените ресурси, нито времето и парите. Нещо за нищо, както казват някои хора от бизнеса.

— Обмислили сте го, така ли? Но и аз ще трябва да помисля.

— Но какво губите? Така или иначе ще трябва да го направите.

— Къде можем да направим размяната?

— При статуята на Спящия Буда край Дацзу. В провинция Съчуан.

— Кога?

— Утре на разсъмване.

— Вие сега в Дацзу ли сте?

— Хайде сега, г-н Макдърмид, очаквате да ви кажа къде сме ли? Този факт не е важен. Вие стопроцентово вече проследявате обаждането и скоро така или иначе ще знаете. Потърпете малко, упражнете си волята. Търпението е майка на всички добродетели, характеристика на Изтока, която Западът трябва да придобие.

Макдърмид отлично знаеше, че трябва да усуква и отлага. Първо да пусне записа на Фен, за да се убеди, че тези отсреща са истинските. И второ, при положение, че не го лъжат, да даде малко време на Дун с надеждата той да ги открие и ликвидира. Но пък дали ще се добере до документа?

— Вижте, госпожо, кое време е сега, знаете ли? Щом сте толкова интелигентна, а пък съпругът ви Юй Юнфу — такъв отракан бизнесмен, и двамата знаете, че не мога за нула време да набавя два милиона в наличност и да прескоча от Хонконг до Дацзу. И още: наистина ще трябва да пусна записа на Фен.

Отсреща замълчаха, чу се тих шепот — консултираха се. Значи не са толкова сигурни в играта.

— Но вие ще дойдете ли лично? В Китай? — попита жената след няколко секунди.

О, не, рече си Макдърмид, не! Това не влизаше в плановете му, но пък…

— Госпожо, изглежда не познавате Фен Дун достатъчно добре, ако смятате, че ще му поверя два милиона долара в кеш.

Жената помълча и отсече.

— Добре. Два милиона долара в кеш, нови документи за самоличност, всичко нужно за пътуване, изходни визи. При Спящия Буда на разсъмване — не утре, вдругиден.

И затвори.

Лорънс подаде глава през полуотворената врата, доволно ухилен.

— Пипнахме ги. Обаждат се от Урумчи^[1].

 

 

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Бе късна нощ, пристаните по Анакостия пустееха. В офиса си Фред Клайн често-често поглеждаше към големия корабен часовник. И за пореден път направи сметка: полунощ тук, значи в Хонконг е вече обед на следващия ден.

Къде, по дяволите, изчезна Джон? Отново се завъртя на стола, място не можеше да си намери въпреки умората. Дългогодишният опит му подсказваше, че за изчезването на Смит може да има хиляди напълно възможни обяснения. Като се започне с тежък трафик някъде по далечни магистрали, инцидент в метрото, загуба или повреда на специалния клетъчен телефон, върхово усилие по задачата или необичаен природен катаклизъм. И се стигне до най-злокобното: добрали са се до Джон и са го ликвидирали. Хич не му се мислеше в тази насока, но натрапчиво си го повтаряше все по-често.

Пак погледна часовника. Къде по…

Телефонът иззвъня. Беше синият апарат зад бюрото. Боже, той е! Клайн го грабна мигновено.

— Джон?!

— Не съм Джон. Обажда се Виктор.

— Извинявай, Викторе… — рече Клайн, като се насили да прикрие разочарованието в гласа си.

Наложи се бързо да се пренастройва. Бивш съветски хидравличен инженер, понастоящем арменски поданик, Виктор Агаджемян все още живееше и работеше в Москва. Негова фирма участваше в строежа на гигантски язовир на Яндзъ, затова разполагаше с нужните документи и можеше да пътува навсякъде в Китай. Бе също един от първите хора, които Клайн вербува за целите на Приют едно в азиатските райони и най-вече в Китай.

— Осъществи ли контакт? — запита Клайн.

— Да. Киавели каза, цитирам: „Старият затворник ми се струва напълно истински. Физическо състояние добро. Районът предимно селски, лоша инфраструктура, малко военни поделения, доста разпръснати, примитивни летища. Ниво на потенциална съпротива — средно към минимално. Възможности за извеждане — обещаващи. Приблизително време: десет до 20 минути общо.“ Това е, Фред. Каниш се да измъкнеш старчето, а?

— Какво ти е мнението за подобна операция?

— От онова, което видях с очите си, капитан Киавели изглежда прав. От друга страна, затворника не съм го виждал.

— Благодаря ти, Викторе.

— За нищо. Парите по обичайния начин ли ще пристигнат?

— При промяна ще бъдеш уведомен — разсеяно отвърна Клайн, защото отново мислеше за съдбата на Смит.

— Извинявам се за досадата, но пък времената в Русия, а и в Армения, едва ли са от най-добрите.

— Разбирам, Викторе, благодаря ти пак. Винаги си бил отличен професионалист.

Клайн остави слушалката, за миг се върна към доклада на Киавели. Пък може и да се получи… но къде, по дяволите, е Джон!

Пак погледна часовника. Накрая свали очилата, потри очите си и втренчи поглед в телефона, сякаш се опитваше да го хипнотизира. Да позвъни, дяволът!

 

 

Неделя, 17 септември

Хонконг

 

В тайната квартира на Фирмата Смит се завъртя на пети.

— Налага се да тръгвам.

— Хей, войнико, я се спри — сопна се Ранди. — Никъде няма да ходиш, докато не обясниш за какво ставаше дума.

Джон се поколеба. Затрае ли си, те ще се обадят в Ленгли и оттам ще наредят да се проверят неизвестните около него самия. Но колко да им каже, без да издънва операцията и изобщо всичко? Не можеше да им разкрие много, а и нямаше как да ги баламосва. Внезапно възкръсналият Юй Юнфу и най-вече съпругата му бяха подхвърлили прекалено много факти, включително и товара на кораба. Започнеше ли да обяснява, така или иначе щеше да разкрие собствената си мисия и роля.

— Добре, ще ви информирам — рече той. — Но нямам право да разкривам всичко. Имам изключително строги заповеди, познавате принципа на ограничената необходимост от достъп до държавната тайна. Но мога да разкрия следното: работя за Белия дом. Дадоха ми задачата, защото случайно се намирах на научна конференция в Тайван и имах възможността незабавно да се прехвърля в Китай. Така бе най-удобно за всички. Жената, чийто глас току-що чухте, е съпруга на човека, който също говори за малко, а той е жизненоважен в създалата се ситуация. И двамата бяха изчезнали, но аз не знаех, че той е предполагаемо мъртъв. И незабавно трябва да предам информацията на моя шеф.

— А какви бяха приказките за кораба, товара и декларацията, химически оръжия и прочие? — настоя Ранди.

— Е, това нямам право да разкрия.

Ранди се взря в очите му, търсеше лъжа. Но не я видя, усети само дълбоко безпокойство и голямо притеснение. Притесни се и тя, познаваше човека.

— Задачата ти има ли отношение към изтичането на информация от Белия дом?

— Изтичане ли? Значи това пък е твоята задача. Затова ли следите Макдърмид?

— Хм, да. Той се появи и в твоето поле на работа, нали?

— Да — потвърди Джон. — Само че незабавно трябва да докладвам.

— Това важи и за мен — поклати глава Ранди.

В помещението се върна Томи, която бе излязла да огледа района.

— Проследили са ни — кисело рече тя. — Ако ще излизаш, Джон, ще се наложи да използваш другия изход — страничния, към следващата сграда и по-следващата. Там ще стигнеш до едно кръстовище…

— Кой е отвън?

— Хора на онзи Фен. Наблюдават улицата и задната алея. Само че видимо не знаят къде точно се намираме ние.

— А въпросният изход чист ли е? — запита Джон.

Тайна квартира без осигурени поне два-три резервни изхода не бе тайна.

— Все още не. Ще почакаш малко.

— Тогава, моля, заведете ме в някоя осигурена стая, откъдето да докладвам.

Ранди изтърси хапливо:

— Откъде знаеш, че няма да те подслушваме? Ще рискуваш ли?

На самия Смит също не му харесваше тази безкрайна игра на надлъгване с работещи за същата кауза хора. Но рискът си бе огромен. Изгледа хората от ЦРУ в стаята и с обезоръжаваща усмивка рече:

— На всички ви вярвам. Хей, че вие ми спасихте задника. И наистина благодаря и за това, и за помощта и лечението. Обещавам, че ще си върна услугата с лихвите. Само мъничко късмет да извадя.

Ранди се нацупи и поклати глава, въздъхна драматично. Мразеше го този свой роднина, особено пък когато така шармантно ги водеше за носа.

— Добре, Джон, този път от мене да мине. От теб по-голяма болка — знаеш къде — не съм срещала. Ела, ще ти покажа откъде да говориш…