Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (28)

Глава двайсет и седма

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Срещата с правителството мина, Конгресът бе също уведомен за задаващата се криза с Китай. Сега понесъл в ръка голяма чаша с кафе, Кастила се запъти към стола си начело на конферентната маса в ситуационната зала за спешни заседания. Прозорци нямаше, тук бе контролният център за светкавични действия на правителството в кризисни ситуации. Съветът на началник-щабовете присъстваше в пълен състав, някой от министрите, както и всичките цивилни президентски съветници, вече се бяха настанили по местата си, прелиствайки документи, разговаряйки тихичко със съветници и помощници.

Президентът почти не ги забелязваше, а продължаваше да размишлява за може би неизбежната криза. За милионите американци, които вършат ежедневните си задължения и работа, без изобщо да се досещат, че е напълно възможно да ги сполети голяма беда. Като напълно реална война с Китай. Да, защото ако информацията изтече точно сега, както подозираше, че ще стане, току-виж медиите раздухали новината по типичния си начин, разпалвайки неизбежна истерия. Не за някакво оспорвано спортно събитие, не и за секретни операции срещу опасни терористи или дребен локален конфликт в някоя държавица, където има риск за шепа американци — по-малко на брой от загиващите в пътни инциденти през уикенда. Не, не за каквато и да е угроза. Не и за каквато и да е война, а за война истинска — мащабна… която ще изригне като огромен вулкан и ще продължи денонощно, без край и перспективи. А мъртвите ще бъдат стотици хиляди, милиони — синове и дъщери, деца, възрастни. Ще бъдат пометени общество и институции, държавата като цялост. Войници ще пристигат у дома в чували ежедневно, безспирно. Китай…

— Сър? — обади се глас до него.

Беше Чарлс Аурей.

Президентът примига и излезе от унеса. Веднага забеляза погледите на присъстващите — сериозни или строги, ядовити или загрижени. Всички го гледаха очаквателно, напрегнато.

— Извинете ме — рече той. — Привидяха ми се ужасите и призраците на една война в миналото, а може би и в бъдещето. Но не и в настоящето. Някой от вас в състояние ли е да я види?

Множеството лица реагираха според собствените си виждания, вярвания, природа. Някои шокирани, че техният президент и практически главнокомандващ току-виж се оказал пораженец… Да се бои от онова, което може да ги сполети? Други видимо вярваха в решимостта му, не го намираха нито за уплашен, нито за истерично зовящ за кръвопролития, просто виждаха в него лидер волеви, спокоен, подготвен… Сериозен и спокоен в навечерието на неизвестното, днес или утре… Очите на неколцина пък блестяха с тих възторг за предстоящите събития, замечтани за големи подвизи, награди и чест, място в историята.

— Не, сър, всъщност едва ли — тихо отвърна адмирал Броуз, надявайки се, че говори от името на всички. — Никой не може. И се надявам, че няма и да се наложи.

— Амин — побърза да добави министърът на отбраната Стантън с блеснали очи. — Но така или иначе, трябва да се подготвим. Може би ни очаква война с Китай. Е, ще се справим ли?

Последва тишина оглушителна, отговор, в чийто смисъл никой не би могъл да се усъмни. Президентът погледна чашата с кафето, но вече не му се пиеше, а в устата му горчеше.

— Ако разрешите да заявя също и от името на колегите от ВМС и ВВС — осмели се началник-щабът на сухопътните сили Томас Гереро, — отговорът е не. Не сме готови… Практически не сме. Планирали сме, подготвяли сме се, обучавали сме персонала точно за обратното. Нуждаем се от…

Междувременно се изправи генералът от ВВС Брус Кели и го прекъсна:

— Позволете ми, при цялото си уважение, да изразя противното мнение. С дребни изключения, бомбардировъчните ни подразделения са на ниво за всякакъв вид война. Смятам, че се налага да преосмислим някои идеи за тактиката на изтребителните звена, но то по-скоро важи за бъдещето. При нас проблемите са дребни.

— Е, за Бога, казвам ви истината — не сме готови — рязко се противопостави Гереро. — Казвал съм го и преди, повтарям ви го и сега! Армията е съсипана — фигуративно казано, й липсва костно-мускулната система — онези компоненти, от които тя има нужда за продължителна, опасна война лице в лице с противника, и то над безбрежна по мащаби територия с огромно население. Нужна ни е армия гигантска, нужна ни е и национална воля за борба!

— ВМС… — започна адмирал Броуз.

— Господа, господа! — прекъсна го Пауъл-Хил, съветничката по въпросите на националната сигурност, от мястото си срещу президента. — Сега не е време да спорим за по-маловажни неща. Първата ни задача е да стегнем бойната готовност в онова й състояние, в което я имаме. Втората е да задвижим светкавични мерки във всяко отношение, където има нужда.

— Първата ни задача, господа, — обади се Кастила и авторитетният му глас респектира пълно мълчание, — е да предотвратим конфронтацията. Да възпрем сблъсъка, да не го допускаме!

Огледа последователно масата и хората покрай нея един по един със стоманено твърд поглед и продължи:

— Война няма да има. И точка. Ще минем без война. Това е главният ни девиз. С Китай няма да се бием. Убеден съм, че трезвомислещите хора в тази страна също не желаят война. Убеден съм, че и тук не я желаем, затова ще трябва да помогнем именно на трезвомислещите глави.

И отново обиколи масата с очи, сякаш внушаваше на всички присъстващи — един по един, — че в подробности познава мислите им. И намеренията, и мераците на някои от стоящите зад тях икономически и други сили, които не биха желали нищо повече от това тутакси да разпалят скъпоструващ сблъсък, който да развърти милиардни печалби. Е, няма да стане, забравете! — казваше твърдият му поглед.

— От създадената конфронтационна ситуация изход има! — подчерта той и тонът му не оставяше никакво място за спорове.

Някои строги лица в залата му напомниха стара като Съединените щати история. Упоритите каменни физиономии на голяма група поземлени „барони“ от Ню Мексико, на които току-що Конгресът е наредил да удвоят по площ полагаемите се за резерватите на индианците навахо и хопи водни райони.

— Няма ли да успеем да организираме двустранна тайна среща на върха и да обсъдим въпросите лице в лице? — попита Държавният секретар Паджет.

— Среща с кого, Абнър? — поклати глава президентът. — Елитът в Чжуннанхай едва ли ще се съгласи да признае, че има за какво да разговаряме. Или най-малкото няма да се съгласи, преди да е поставил въпроса на обсъждане в Централния комитет. А сетне пък ще трябва да си осигури мнозинство най-малкото осем на едно в Постоянния комитет, което да утвърди решението на ЦК.

— Тогава — обади се отново Гереро с настоятелен глас — нека им изпратим конкретно послание, което ще разберат абсолютно всички там. Нека да гласуваме отпускане на средства за ВВС — за новия изтребител, за новия вид бомбардировач с по-далечен обсег на действие, за армейската артилерийска система „Протектор“. Мигом ще им приковем вниманието. Така ще ги стреснем, че чак гащите ще изцапат. И веднага ще се съгласят на среща на високо равнище. О, да, с подобна надвиснала над главите им заплаха направо ще дотичат на форума, при това за единица време.

В залата се понесе одобрителен шепот. Дори и министърът на отбраната си замълча, видимо съгласен. И все пак изглеждаше загрижен, лицето му побеля, като че бе загубил решимостта си да работи за създаването на по-малка, но далеч по-мобилна и гъвкава бърза армия.

Обади се вицепрезидентът Ериксън:

— Не съм убеден, че именно това е посланието, което би трябвало да изпратим на китайците, генерале. То би имало точно обратен ефект — би ескалирало конфронтацията, вместо да заработи за омиротворяване.

Стантън сякаш възвърна поне част от обичайната си самоувереност и се обади:

— Каквото и да направим, Брандън, най-вероятно само ще налеем масло в огъня. Дори и нищо да не правим, пак такъв ще бъде резултатът. Евентуално по-умерените мерки ще бъдат изтълкувани като слабост, по-мащабните — като заплаха. Затова смятам, че по-скоро демонстрацията на сила, решимост и готовност ще разколебае в тях желанието да упражняват натиск.

Ериксън се поразколеба.

— Възможно е и да си прав, Хари… Но дали утвърждаването на вече съществуващи бойни системи ще бъде възприето като прекалено мащабна мярка…

— Слушайте, всъщност наистина ли желаем да се възвърнем към политиката на взаимното възпиране? И отново да се влачим години и години наред, задържайки статуквото за сметка на огромни субсидии за армията и източване на националната икономика? — обади се Кастила остро. — Да принудим Китай отново да залегне зад Великата си китайска стена и оттам да насочи срещу нас дулата на всички свои оръжия, ракети и прочие? И то тъкмо когато ни е бил даден шанс да направим нещо за подобряване на световните отношения и сътрудничество?

В геополитическия дебат се намеси и адмирал Броуз.

— Господа, смятам, че онова, което президентът може би намира за най-ефективно, е по-лекото решение на непосредствения тактически проблем. Как ще докажем какво носи „Императрицата“?

По лицата на военните и цивилните в залата отново се изписа колебание.

— Добре би било да го докажем — тихо откликна Кастила. — Ти имаш ли предложение как да го направим, а, Стивънс?

— Изпращаме елитен екип тюлени от „Кроу“ да направят таен светкавичен оглед на товара на „Императрицата“ и готово.

— Възможна ли е подобна операция? — веднага запита вицепрезидентът Ериксън. — В открито море? От един кораб на друг?

— Възможна е — увери го Броуз. — Имаме обучени хора, имаме и нужната екипировка.

— Но безопасно ли е? — отново запита Ериксън.

— Е, без риск не може…

— Аз ще попитам за риска от провал? И за човешки жертви? — намеси се и държавният секретар Паджет.

— Е, да, има такъв.

— А да бъдат разкрити? — настоя Ериксън.

— Също.

Паджет енергично поклати глава.

— Това ще бъде изтълкувано като открит акт на нахлуване, дори на агресия, на китайска територия в открито море. Не, не става. Все едно, че сами си търсим повод за война.

Всички закимаха — кой с готовност, кой против, а президентът свали очилата и разтри основата на носа си.

— За какъв процент риск от разкриване става дума, адмирале?

— Минимален, бих казал. Ако изпратим най-добрите с подходящ, изпитан лидер, който разбира, че хората му не бива да бъдат разкрити, каквито и да са обстоятелствата. Но наложи ли се, ще трябва да отстъпи пръв, без да се съобразява с опасността.

Загледан нейде надалеч, президентът отново се замисли за милионите американци от всички краища на страната. Току-виж не след дълго застанали пред телевизори и радиоапарати, ужасено заслушани в новини за кризата и за обявената заплаха с висока степен на опасност. За отиващото по дяволите мирно ежедневие, което никой от тях не би пожелал да пожертва в името на една напълно ненужна война. Отново усетили президентското състояние, военните и цивилните съветници като по обща команда извърнаха лица към Аурей, сякаш той можеше да чете какво става в съзнанието на Кастила.

— Сър? — предпазливо се обади президентският помощник.

Кастила трепна, кимна с глава, но то бе повече на себе си, отколкото на околните. Във всеки случай не бе изпуснал нишката на разговора.

— Ще помисля по твоето предложение, Стивънс. То съдържа възможно решение на проблема. Междувременно искам да уведомя всички вас, че от известно време провеждаме разузнавателна операция, която може би ще помогне да избегнем кризата.

Изправи се и добави:

— Благодаря на всички. Скоро ще се съберем пак. Дотогава настоявам: моля, огледайте си секторите, приведете ги в максимална готовност. И още: очаквам спешни доклади относно вашите виждания — как да действаме спрямо Китай, от една страна. От друга: кога и как ще бъдете напълно готови за евентуален мащабен конфликт.

 

 

Неделя, 17 септември

Шанхай

 

Вей Гаофан бе в личния си мерцедес, наслаждаваше се на кубинска пура — истинска „Коиба“, и на неотдавнашния си триумф над Ню Цзянсин. Ха-ха, ситуацията си бе дошла точно на мястото — китайската подводница „Чжоу Енлай“ отдолу, подготвила торпедата, отгоре — американската фрегата „Джон Кроу“ със смешните си ракети. Сега този „реформатор“ Ню ще види колцина от ЦК ще се отзоват на призивите му да подпишат унизителния договор за т.нар. човешки права и да следват разрушителния курс, по който той иска да поведе Китай. За Вей думата реформатор означаваше нещо много грозно: подлизурко, изобщо ревизионист и капиталист!

Мерцедесът бе спрял в странична пряка в района Чаннин. Отделен от предната седалка и охранителя там с непробиваема от куршуми стъклена преграда, Вей внимателно оглеждаше осветената единствено от къщните прозорци улица. Чакаше шофьора и втория бодигард да се върнат от задачата си.

Гаофан не обичаше да оставя проблемите нерешени или висящи, дето има една дума. Ето, както в случая с Ли Аожун и дъщеря му. Никакви такива! Просто трябва да ги измъкне от скривалищата и да се отърве от тях. Иначе няма да бъде спокоен, още по-малко сигурен. Планът му съдържа рискове, вярно е, а и Ню не е глупак. Най-малкото глупак — може би множество други неща, не и това.

Веднъж да затвори устата на Бухала, пък сетне останалите от Постоянния комитет ще се вслушат в думите му…

Ето! Стъпките се приближаваха. От края на уличката се зададоха шофьорът и бодигардът, наближиха, влязоха в колата, първият вдигна слушалката за вътрешна връзка.

Докладът му прозвуча ясно от говорителя:

— Другарят Ли си е у дома, както бе казал, но никъде не забелязахме признаци за присъствието на дъщеря му, господарю. Поне не и скорошни. А децата й са в съседна, по-малка къща, заспали с бавачката.

— Навсякъде ли претърсихте?

— След като му дадох лекарството, Ли мигом заспа дълбоко, другите вече спяха. В околния двор и прилежащите постройки няма никой друг. Навсякъде прегледахме най-внимателно. Както наредихте.

Шофьорът се извърна и погледна началника си през стъклото.

— Но има нещо друго…

— Какво? — стресна се Вей.

— Хора от ДОБ. Лично майор Пан Айту и негов екип.

— Къде са?

— Навсякъде, без дома. Установили са пълно наблюдение, изцяло дискретно. Някои на улицата, други в коли.

— Наблюдават къщите, а?

— И Ли Аожун, сър.

Наблюдение значи, замисли се Гаофан и се размърда неспокойно. Но Пан никога няма да се осмели да действа срещу неговите интереси… освен ако, разбира се, някой не го е изпратил с изрична задача. Като Ню например. Ню, а? Много бе възможно Бухала вече да е разбрал, че той — Вей — е понатиснал тук и там, за да пуснат Ли Аожун от следственото. Гневно разтърси глава и се ядоса. Ами да, то цялата работа на това смърди! Този либерал Ню отново си е пъхал носа в неговите дела.

Изведнъж клетъчният телефон иззвъня. Стори му се така силно, че се стресна и чак залегна на седалката, сякаш някой стреля отвън. Бързо се усети и се разгневи още повече, сега на себе си. Много се е изнервил напоследък, това не е на хубаво. Пък нали и лимузината е бронирана, дявол го взел! Натисна бутона и изръмжа:

— Кой!?

— Хванахме Джон Смит — каза гласът на Фен Дун.

— А! Къде? — Гаофановият гняв мигом се изпари.

— В Хонконг.

— За кого работи?

— Все още не си е казал.

— Намерил ли е доказателства за товара? И най-важното — изпратил ли ги е във Вашингтон?

— Доказателства вече изобщо няма. Следователно няма какво да изпраща — учтиво разясни Фен и разказа как е заловил американеца, как Макдърмид лично унищожил декларацията, а в сейфа оставил бележка за Смит.

Настроението на партийния ръководител се подобри драматично. Не че одобряваше мелодраматичните дивотии на онзи Макдърмид, ама пък какво му пука на него самия, я! В крайна сметка нещата се движат именно в негова полза.

— Побързай с разпита — нареди Вей. — Разбери какво знаят на този етап американците, а онзи го ликвидирай.

— Естествено.

Гаофан си представи усмивката на Фен Дун. Познаваше я отлично — не бе човешка, а като боядисана на лицето на дървена кукла. Фен бе негов човек, ама… Потисна неволното потрепване и изключи телефона, сетне се замисли върху току-що наученото. Сега вече няма начин Бухала да получи доказателства за товара на „Императрицата“. Сътрудничеството му с американците ще се окаже безплодно, а и пред Постоянния комитет няма да може да докаже нищо.

Отлично се подреждат нещата. О, да! Дори повече от отлично. „Императрицата“ ще достави товара, Вей ще си получи печалбата… както бе ставало много пъти и в миналото, с други съдове, с други видове незаконен товар. А пък ситуацията може и да се самовзриви… е, тогава ще се получи още по-добре — в такъв случай той самият печели още повече. Поглади се по търбуха със задоволство, сякаш току-що бе пирувал с печени в мед фазани.

 

 

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Кастила и Клайн си шушукаха в една от гостните при заключени врати, почти допрели глави. Стояха пред прозорците, точно над моравите на Белия дом. Президентът му описваше срещата в ситуационната зала с министри, военни и цивилни съветници, Съвета на началник-щабовете.

— Може би ще се стигне до съвета на Броуз за тюлените, сър — каза накрая Клайн с наведена глава.

Кастила се сепна, лицето му потъмня.

— Случило ли се е нещо междувременно? — запита, а думите му увиснаха тежки, уморени и нищо чудно — вече дни наред почти сам носеше цялата тежест на ситуацията.

Сега заприлича на човек обречен, очакващ най-лошото, готов почти за всичко.

— Изглежда, загубихме полковник Смит.

— О, не! — дълбоко пое дъх президентът. — Какво е станало?

— Нямам точна идея. При последния разговор той тъкмо отиваше в „Донк & Лапиер“ с намерение да проникне и разбие сейфа…

Наложи се да се връща назад и да разкаже на Кастила по-ранните действия на Смит около проследяването на Макдърмид, капана в онази сграда, намесата на Ранди Ръсел.

— Агент Ръсел, а?

— Не помните ли? Тя е изпратеният от Арлийн заедно с Кот агент в Манила, където той се срещнал тайно с Макдърмид в скъп публичен дом. И Смит докладва за нея.

— О, да, сега си спомням. Сетне какво стана?

— Смит поиска специални материали за проникването и отварянето на сейфа. Цялата тази операция едва ли му е отнела повече от час. Максимум 90 минути. А сетне изчезна.

— Значи дори и да е имало още едно копие в сейфа на „Донк & Лапиер“, вече и то е унищожено?

— При положение, че Смит е убит или заловен, смятайте, че е точно така.

Кастила си погледна часовника.

— Колко време можеш да му дадеш още?

— Алармирал съм всичките си местни хора да търсят. Час, два… три, сетне ще взема крайни мерки. Винаги е възможно да е заловен, все още да го разпитват. Да издържи на разпит с мъчения. А местните да го намерят и освободят. Обаче…

— Обаче декларацията така или иначе няма да получим?

— Да, Сам — Клайн изостави официалността и заговори с приятеля си от млади години. — За съжаление вероятно са я унищожили.

— А Смит е мъртъв.

Клайн сведе очи и отвърна с напрегнат глас:

— Виж, за Бога, надявам се да не е така. Но е много вероятно.

Президентът закима, раменете му сякаш увиснаха.

— Добре, но не унивай, Фред. Винаги има начин. Ще намерим друг изход.

— О, да, разбира се.

Известно време мълчаха и тишината отлично издаваше фалша на изразения и от двамата оптимизъм.

След малко Клайн тихо настоя:

— Моля за пълен достъп до информацията на ЦРУ, получена от агент Ръсел и нейния екип.

— Ще говоря с Арлийн.

Клайн кимна, сякаш повече на себе си.

— Изглежда, ще има смисъл да опитаме операцията с тюлените. Разкрият ли химикалите, май е най-добре да превземат кораба и да ги изхвърлят зад борда, преди подводницата да ги е усетила… така радикално разрешаваме проблема и няма да има значение…

— Че декларацията е унищожена и че Смит е мъртъв ли? Винаги ли е такава съдбата на хората, които ти вършат работата?

Клайн наведе глава, но бързо вдигна очи и твърдо възрази:

— Имах предвид окончателната загуба на декларацията, не и смъртта на Джон, Сам. Но в крайна сметка да, Сам, така е — рано или късно това се случва на повечето от нас.

— Шпионаж… сигурно е ужасна работа — подметна президентът.

— Донесох ти лоши новини, Сам, съжалявам.

— И аз, Фред. И аз. Но ти благодаря, стари приятелю. Е, довиждане.

Клайн излезе, Кастила остана още дълго време, загледан в зелената трева отвън, смълчан. Знаеше какво трябва да нареди, но не му се искаше, нито му бе комфортно да го направи. Мразеше Да издава заповеди на когото и да било да рискува живота си за родината, както се казва в старото патриотично клише, макар и да знаеше, че именно това се очаква и от него, и от останалите длъжностни лица. Всеки с дълга си — за каквото е бил избран, каквото е поел да върши. И той бе участвал във война и знаеше, че никой не отива доброволно или с радост на смърт. Но имаше още нещо: надеждата умира последна.

Въздъхна дълбоко. Всъщност въздъхна ли или си пое въздух? И пак се хвана за телефона.

— Свържете ме с адмирал Броуз!

След половин минута телефонът иззвъня и адмиралският глас избумтя в ухото му:

— Слушам ви, господин президент.

— Колко време ти е нужно да качиш екипа тюлени на „Кроу“?

— Но те са си там, сър. Позволих си тази свобода.

— Така ли? Е, добре тогава. Предполагам, че не си първият командир, направил подобно нещо зад гърба на неспособния си да вземе бързо решение президент.

— Не, сър, не мисля така. Мога ли да попитам сега взел ли сте решение?

— Затова ти се обаждам.

— Ще действаме ли, сър?

— Да. Ще действаме.

— Ще предам заповедта ви.

— Не искаш ли да знаеш защо, Стивънс?

— Не ми е това работата, г-н президент.

— Добре… и, адмирале… — поколеба се за миг Кастила. — Дръж ме в течение.

— Слушам, сър. Каквото науча, на секундата ще го знаете и вие.

Затвори телефона и неочаквано в паметта му се завъртя спомен за четен преди доста години в биография на Ото фон Бисмарк цитат. Само че как беше точно? Нещо в смисъл, че… една личност придобива морална стойност в мига, когато реши, че е способна да умре за принципите си… Е, той поне не си рискува живота за принципите си, но пък рискува бъдещето си, което не е чак толкова важно, много по-важно е бъдещето на страната му. Това може би не е достатъчен ангажимент в очите на онези строги и старомодно взискателни прусаци, но пък на него тежи достатъчно.