Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приют Едно (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Altman Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканирал
Violeta_63 (2014)
Корекция
VaCo (2016)

Издание:

Робърт Лъдлъм

Аферата Олтмън

 

Американска. Първо издание

 

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Боян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

 

ИК „Прозорец“, София, 2004 г

ISBN 954-733-378-x

История

  1. — Добавяне

Глава трийсета

Тъкмо влизаха в едно от вътрешните помещения, когато иззвъня клетъчният телефон на Макдърмид. Отсреща прозвуча шлифован глас. Бе на видимо образован, добре възпитан човек:

— Какво става?

Макдърмид затули слушалката с длан и се обърна към Фен Дун:

— Виж, налага се важен разговор…

— Добре. Тъкмо да си нахраня хората.

Макдърмид кимна.

— Наистина, дълга нощ… донеси нещо и за мен — предпочитам препечен хляб — бял и кафе. Сметана и захар. После ще решим за рускинята.

Стъпките на Фен заглъхнаха в коридора, а Макдърмид се настани на голям кашон. Съдържаше сексиграчки за възрастни; продаваха ги в магазин на уличното ниво.

— Имам добри новини — поднови разговора той.

— Например?

Макдърмид разказа за залавянето на Смит и руската агентка.

— Този успех бележи и края на най-големия ни проблем. Всички копия на митническата декларация са унищожени — до едно.

Гласът отсреща въздъхна с облекчение.

— Отлично. Информацията ми за тюлените отиде ли където трябваше?

— Незабавно. Фен Дун я предаде на свой контакт, а той — директно на капитана на подводницата. Няма ли новини вече?

— Все още не. Ще бъде голямо удоволствие да се направя на изненадан. Сега, като научи, че китайците са наясно с картинката, Белият дом няма да прави повече опити. Разкажи за рускинята. Казваш, че те следяла, а това не ми харесва.

Макдърмид предаде подробностите, не пропусна и личните си очаквания.

— Много е възможно да излезе нещо… тогава ще я използваме. Но повече ще знам малко по-късно.

— Звучи интересно, но нека се съсредоточим върху приоритетите. Особено ми е напрегнато. Дай първо да свършим главното.

На теб ли ти е напрегнато!? Я помисли за мен. И след като аз не съм обезпокоен на дадения етап, значи и ти нямаш основания…

— Какво ще правите със Смит?

— Каквото трябва. В компетентността на Фен е. Но първо искам да разбера за кого работи.

— И знай: стане ли нещо, аз не съм бил в течение!

— Естествено. И аз също.

Облекчен от разговора, Макдърмид изключи телефона и остана седнал на същото място. Замисли се за евентуалните перспективи около рускинята. Като нищо могат да спечелят още някой и друг милиард. Зависи как ще се развият нещата.

* * *

Затвори ли се вратата зад двамата, Ранди се наведе да си обуе сандалите. И тогава зашепна, отправяйки думите към Джон така, че звукът да не стига по-далеч от съседния стол.

— Джон? Джон? Ще те измъкна оттук. Чуваш ли ме, Джон?

— Чувам. Все още не са ме оглушили.

Говореше едвам, през подути, посинели устни, болката си личеше зад иначе приветливия тон. Но изправи глава и се усмихна.

— Страшно работиш, впечатлен съм.

Ранди въздъхна облекчено, сетне изведнъж се разгневи.

— Значи през цялото време си слушал, дявол те взел?

— Хайде, хайде — само накрая чух…

Ранди постави пръст на устни, поклати глава и му даде знак отново да отпусне глава. Изправи се и бавно обходи заключената стая. Огледа пода, стените, тавана, сякаш търси изход. Всъщност очакваше да открие подслушвателни устройства и камери за вътрешно наблюдение. Но камери наистина нямаше, не успя да забележи и нищо друго подозрително, столовете бяха единствените мебели. Върна се при него и добави тихо:

— Е, не виждам бръмбари или маймунки, но за всеки случай… ти какво чу?

— Достатъчно. Майсторски ме „издаде“ — отлична идея, единственото, на което биха ти повярвали. А „руският“ номер беше направо гениален. Не знаех, че си толкова добра актриса — само как скимтеше и лазеше — няма да го забравя. Неустоим талант имаш като ревла.

— Брей, мерси за топлите думи, сгряват ми душата — иронично рече тя. — Но не променят ситуацията. Затова мисли бързо, ако не искаш да ти опекат краката… вероятно скоро ще се върнат.

— Напрягам си главата вече доста време… какво знаеш за едрия тип с червената коса?

— Фен Дун ли?

— Да, и аз го познавам под това име.

— Шанхайски наемник. Бивш военен, партизанин, авантюрист. Все под прикритие работи. Сега изпълнява силови поръчки на бизнесмени от върховия ешелон.

— Защо му е такава косата?

— Е, и други червенокоси китайци има. Възможно да е от отдавна асимилирано малцинство. Но е поодъртял, тези бели кичури издават възрастта му. Да не губим време. Казвай какво измисли, докато лазех по земята и ревях, за да ти спася задника?

— Моя или твоя? Но както и да е — обезвреждаме ги и изчезваме поотделно. Първо ме развързваш…

Абсурдът в думите му я порази.

— Будалкаш ме…

— Досещаш ли се за нещо по-добро? — подхвърли той и болката в гласа му отново пролича. — Просто нямаме друг изход. Колко души са общо?

— Въведоха ме със завързани очи. Вероятно са повече от трима, а дори и не знаем къде точно се намираме.

— О, не, аз зная. Подслушвах ги, макар че и на мен ми завързаха очите, стигнах до някои заключения. Вече е утрин, дори напреднала. Чувах гласове — на улични продавачи, шум от отваряне на магазини, сирени и свирки откъм пристанището. Дочу ми се и подземно бучене, значи сме над метрото. Май че пак сме във Ванчай, в сграда на някоя от задните улички и не много далеч от пристанището.

— Съдейки по стаята, изглежда, че сградата е стара — обади се Ранди. — Евентуално само с едно стълбище — значи единствен изход.

Джон внимателно кимна.

— Така, значи най-добрата опция е да ги нападнем неочаквано. Ти с Макдърмид можеш ли да се оправиш?

— С една ръка.

— По-добре използвай и двете. За всеки случай.

— Смятай, че е готов. Но ти не си във форма. Изглеждаш сериозно травмиран.

— Нищо не ми е счупено, сега се чувствам значително по-добре, напълно достоен за теб. Смъртта като алтернатива е чудесна мотивация, нали?

Ранди го изгледа със съмнение, но премълча. Имаше вид на отчаяно решен боец, но пък познаваше възможностите му още отпреди.

— Е, добре, ти си доктор, ти ще кажеш.

— Досега трябваше да си ме развързала — укорно отвърна Смит. — И внимавай — да изглежда както си беше.

Тя мигом се захвана за задачата, но не бе чак толкова лесно. А докато пръстите й сръчно действаха, Джон добави:

— Като се върнат, ще ти зададат куп трудни въпроси за руските ти контакти. Най-вече за какво си тук. Твоите хора какво продават, какво търсят. Трябва да говориш бързо и непрекъснато интересни за Фен Дун неща, иначе…

Ранди развърза въжетата, сетне имитира стегнати възли.

— Благодаря за съвета — рече му кисело. — Аз нали нямаше да се сетя…

Смит не отвърна, пренебрегна сарказма и замислено рече:

— Фен е въоръжен и най-опасен, ще трябва първо него да…

— И от първия удар — добави Ранди.

В същия миг се завъртя ключът и вратата се отвори. Джон бе вече в старата си отпусната поза, Ранди седеше на стола, загледана към прага, готова за пазарлъци с Макдърмид.

Първо влезе той, след него вървеше Фен с намръщена физиономия, в очите му — подозрение и недоволство. Никак не харесваше мераците на шефа си спрямо тази мазна рускиня. За Макдърмидовия бизнес така или иначе не даваше и пет пари, освен това тази жена му се виждаше фалшива, нещо в нея не беше точно. Прекалено бе гъвкава и бърза, интуицията му подсказваше да внимава двойно повече. При това какви доказателства бе дала за думите си? Бяха прибързали, сега възнамеряваше да поправи пропуска.

Изпод притворените си вежди Смит мигом улови съмненията на Фен Дун. Видимо бе решил да си поправи грешката, а мяташе бързи погледи и към него самия.

Макдърмид заговори направо с Ранди.

— Е, добре, да видим вашите връзки. Ще можем ли да…

— Почакайте — прекъсна го Фен Дун. — Нека да погледна американеца.

Хвана го за косата и рязко повдигна главата му. Смит изстена и от подутите устни протече слюнка. Фен го зашлеви силно и без предупреждение. Джон само изхъмка и съвсем се отпусна.

Ранди замря от страх да не би Фен да открие развързаните възли и с мъка се удържаше на стола. Но въжетата издържаха, Джон бе напълнил гърдите си с въздух, за да изглеждат опънати.

— Свърши ли? — нетърпеливо се обади Макдърмид и не изчака отговора, а отново заговори на Ранди: — Ние… о, да, как ви е името?

— Людмила Сакова — отвърна тя и кимна към Дун. — А неговото?

— Няма нужда да ми знаеш името, руска к… — пресече я Фен. — Ако изобщо си руска, нали?

Огледа я от глава до пети и заканително каза:

— Аз преди време съм работил за руснаците. Бих се в…

В този миг Джон скочи, мигом освободен от въжетата, а столът падна назад. Ударът му намери Фен в челюстта и отхвърли главата на китаеца назад и странично, опъна вратните прешлени, изви гръбначния стълб. Фен залитна в посоката, където преди секунди бе Макдърмид и щеше да го повлече, но американецът не бе вече там. Двоен саблен удар от страна на „рускинята“ бе повалил и него на пода, където лежеше в безсъзнание. Дун се препъна в неговите крака и се приземи на рамо.

— Джон! — остро извика Ранди, а в същото време китаецът разтърси глава, за да проясни зрението си, и посегна към оръжието под сакото.

Разстоянието не даваше възможност за удар с крак, а Фен вече вадеше пистолета с две ръце и трескаво търсеше с очи първата мишена. Отвън изтрещяха няколко изстрела, идваха и хората му.

— Прозорецът! — извика Джон и рязко се извъртя, като за малко не падна от усилието.

Всичко стана за части от секундата като на забавена кинолента: Джон премина трите крачки до прозореца, опита се да отметне пердето с ръка и плонжира като плувец. Чу се звън, хрущене на стъкла и тялото му излетя, понесло със себе си и пердето. Без да мисли и за миг, Ранди спринтира и скочи след него. Дун откри огън, но късно. Прозорецът се оказа на третия, последен етаж на строена през трийсетте години къща. Ранди полетя след Джон надолу, от устата й се изтръгна остър писък.

* * *

Земята се приближаваше светкавично, двамата отчаяно размахваха ръце и крака… и тогава дойде спасението. Паднаха с плясък върху дебелия брезент на широка тента пред магазина на уличното ниво. Спогледаха се полуужасено, поеха дъх, все още не съвсем на себе си. Чергилото обаче се огъна, подпорите му заскърцаха, нещо запращя, а двамата залазиха към рамката на края, опитвайки да се заловят за нещо достатъчно твърдо и здраво. Във всеки случай стоманените подпори отдолу издържаха, макар че изгнилото от годините платнище поддаде и започна да се разкъсва. Но встрани имаше още една, доста по-малка тента, точно пред прозорците на съседния магазин. Плъзнаха се по нея, накрая и върху чадъра на продавач на омлети. Чадърът се счупи и те се изтърсиха на тротоара, за щастие не върху количката с огъня и вече изцяло омекотили падането.

Отгоре се носеха викове, околните ранни минувачи и приготвящите се за деня търговци ги гледаха удивено, а продавачът на омлети ги засипа с ругатни и хули. По тясната уличка минаваха широки товарни коли, разносвачи на най-различни стоки паркираха кой къде завари и разтоварваха поръчките, изобщо трафикът бе затруднен и практически действаше само едното платно. Пешеходци се събраха да зяпат в двойката чуждоземци, още повече че русокосата носеше селски дрехи. Звучаха различни диалекти, някои сочеха нагоре към третия етаж и обясняваха как е станал необичайният инцидент, а любопитството край нямаше.

От лицето и устата на Джон течеше кръв, панталоните му бяха разпрани, кракът му също кървеше. Навсякъде го болеше, но движеше ръцете и краката, значи счупени кости нямаше, а то си беше повече от късмет.

Ранди се изтърси по гръб. С мъка пое въздух и трескаво се опипа — за счупени кости, за кървящи рани. Забележително, но не бе ранена. Пълна небивалица, рече си тя и в следващия миг се огледа.

Оглеждаше се и Джон. Изправиха се едновременно сред кръга зяпачи, спогледаха се облекчено и уморено. Всъщност бяха направо изчерпани. Да, но играта съвсем не бе завършена. Фен Дун и хората му сигурно летяха надолу по стълбището. В същия миг Ранди посочи с ръка:

— Виж, там се отваря странична алея…

Джон само кимна, направо не можеше да говори. Закуцаха в същата посока, като с мъка избутваха любопитните.

— Ранди, Ранди! Тук! — високо извика нечий глас.

Беше Алън Савидж, застанал до черен буик с отворени врати и работещ двигател. Лицето му бе уморено, изражението загрижено. Двамина други от екипа на Ранди се появиха от две противоположни страни на малката тълпа.

— Кой е този човек? — запита агент Бакстър и още преди да е получил отговор, подкрепи леко залитащия Смит и го поведе към колата.

— Не питай, давай в колата. По-бързо, давай! — викна получилата внезапно самочувствие Ранди.

С периферното си зрение Джон засече Фен Дун. Китаецът се появи напълно логично съвсем близо до магазина с разкъсаната тента, а очите му се въртяха на всички посоки. Зад него се появиха още трима. Всички държаха готово за стрелба оръжие, а тълпата се разбяга с крясъци и шум.

Краката на Джон вече не го държаха, но с помощта на Ранди здравенякът Бакстър го напъха почти силом в буика.

Загърмя се отвсякъде. Пешеходците заврещяха и залегнаха кой където завари. От шофьорското място Савидж и една агентка отзад откриха огън с портативни автомати.

Фен Дун и главорезите му се прикриха в околните входове Савидж включи на скорост и със свирещи гуми подгони автомобила по улицата. Извадиха късмет, че в момента нямаше насрещно движение, затова Савидж стигна ъгъла за секунди и стремглаво зави.

* * *

ЦРУ имаше тайна квартира в четириетажна сграда на „Лоуър Албърт Роуд“ в Сентръл. Буикът се мушна в тясна алея зад нея, бетонната стена отсреща се отвори мигом в двете посоки и автомобилът влезе. Първи етаж просто нямаше, преустроен бе в таен гараж, а откъм улицата съществуваше напълно законен офис на застрахователна компания, където клиентите влизаха и излизаха по цял ден. Фирмата реализираше неголеми печалби, което пък радваше директорското тяло в Ленгли, а не по-малко и разни конгресмени и сенатори от наблюдаващите управлението комисии.

На втория етаж имаха кабинет за първа помощ с всичко необходимо. Там работеше хонконгски лекар, наполовина американец и на служба във Фирмата. Той санира раните на Джон, обстойно прегледа двамата и на рентген. За Ранди каза само:

— Късметлия момиче.

Савидж и другите забелязаха появилата се на лицето на шефката ядовита гримаса и решиха, че докторът здравата ще си изпати. Последният пък очакваше поне едно потупване по гърба за работата си, затова се озадачи и обърка. Но всичко се размина само с гневното изражение на Ранди.

Тогава лекарят отправи цялото си внимание към Джон, чието състояние бе доста по-различно.

— Лицето ви е доста пострадало, имате охлузвания и насинявания и по гърдите, и в ребрената област — рече медикът и продължи да мърмори под нос, докато разглеждаше рентгеновите снимки.

Сетне обяви, че въпреки очакванията му няма нищо наистина тревожно, освен силно ожулената кожа и травмирания повече повърхностно гръден кош.

— Външно изглеждате като пребит. Бих казал, че не бива да вършите физическа работа поне седмица… е, хайде да речем най-малкото три-четири дни. И да помните: лицевите рани и разкъсванията в устната област могат лесно да се инфектират.

— Съжалявам, докторе — рече Джон. — Работата не чака. Обработете ги, бийте ми антибиотици, пък ако има и обезболяващи, още по-добре.

Лекарят си свърши работата, екипът отведе Ранди и Джон на обяд, вторият получи само супа.

Разговорът започна с извинения към Ранди.

— Съжалявам за закъснението — каза Савидж, — но след като те закарали на онази улица, Томи изостанала и не видяла къде точно са те въвели. Затова проверявахме сградите една по една, а сетне ти излетя от онзи прозорец. Дяволски рисковано бягство, нали? Откъде знаехте на каква височина сте и какво има под прозореца?

— Изобщо не ме питай — заговори с пълна уста Ранди и кимна към Смит. — Идеята бе изцяло негова. Аз само го последвах.

Смит сви рамене.

— Ситуацията беше „или-или“. За сградата знаех само, че е стара, а те по принцип не са високи. Насреща ни бяха трима или четирима с пистолети и изобщо нямаше да ни пожалят. Изборът бе: скачай или умирай.

Хората на Ранди се спогледаха удивени, но и с уважение. Втората жена от екипа на име Томи Паркър се обърна към шефката:

— А този човек кой е?

— О, Боже, моля да ме извините. Запознайте се — полковник Джон Смит, лекар и учен — изследовател от АИМИИБ. За останалото историята мълчи, можете само да спекулирате. Нали, Джон?

— Тя, Ранди, навсякъде вижда конспирации — усмихна се невинно Смит.

Обезболяващите вече действаха и той се чувстваше далеч по-добре. Лицето му бе нашарено с лепенки и петна от дезинфектантите, устните му — все така подути, но вече говореше нормално. Но пък би могло да бъде и далеч по-лошо. Сега му бяха нужни няколко часа непрекъснат, здрав сън.

— О, и ние също — отвърна Савидж, без да сваля очи от него.

— Вижте — въздъхна Джон, — лекар съм, учен микробиолог, работя във Форд Дерик, там е АИМИИБ, знаете го, нали? Понякога ме изпращат със специални задачи. Особено в случаи, когато някъде може да избухне вирусна епидемия. Хайде да спрем дотук, а?

Томи се намуси, в черните й очи светна подозрение. Бе дългокоса хубавица с прелестно, дръзко и одухотворено лице. Джон незабавно усети на гърба си борбения й интелект.

— Какъв вирус открихте в Хонконг, полковник?

— Никакъв, но пък в Китай се е появил особено опасен щам и в медицинския клон на „Донк & Лапиер“ вече го изследват. Правителството се нуждае от спешна информация по въпроса.

— Нашето или някое друго? — захапа го отново Томи.

Тук се намеси Ранди.

— Вижте, хора, Джон работи за нашата страна — това е единственото нещо, в което съм абсолютно сигурна.

Смит вече се канеше също да каже нещо хапливо, когато вратата се отвори и надникна Бакстър:

— Вече се обажда маймунката, дето я пуснахме в офиса на Макдърмид снощи.

Групата наскача и вкупом прекоси коридора, хората влязоха в претъпкано с електроника и апарати помещение. Направиха място на Ранди да мине напред, след нея се промъкна и Смит. В същия момент от стоящия наблизо лаптоп се обади женски глас:

— С Ралф Макдърмид ли говоря?