Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (36)

Глава трийсет и пета

Понеделник, 18 септември

Дацзу

 

Джон набързо разказа за сблъсъка и бягството от Фен Дун и главорезите му, а Ашгар кимаше с глава с искрено възхищение. Групата наброяваше 20 души с него самия. Както и в Шанхай, носеха същите колоритни, торбести уйгурски дрехи, тук-таме по някоя и друга западна дреха като джинсово яке. Повечето се бяха избръснали, неколцина имаха дълги, провиснали мустаци както Ашгаровите. Мълчаха, само очите им неспокойно шареха по околната местност. Ашгар обясни, че от тях никой не говори английски.

Джон също се огледа.

— Може би е най-добре да се махаме оттук, а?

Ашгар заговори, хората му образуваха кръг около двамата и потеглиха. Отляво се ширеха оризища, водната им повърхност мътно проблясваше, същински черни огледала в мрака. Отвъд тях започваха ниски хълмове, преминаващи в планини — невисоките масиви наподобяваха подредени на небесния фон мастилени шишета. Някъде там се намираха различни будистки реликви и храмове, изваяни в скатовете, изсечени в скалите. И Спящия Буда, където бе срещата на Куони с Фен Дун.

— За тези древни планини се носят легенди — обади се вървящият до Смит Махмут. — Китайците вярват, че техните върхове са слезли от небесата божества. Дошли и дълбоко обикнали Земята, отказали да се върнат обратно. Знаеш ли, американецо, понякога ми се струва, че в дадени мигове китайците не са толкова лоши хора. Само че не казвай никъде, че това си го чул от мен.

— А ти откъде познаваш Клайн? — смени темата Смит.

— Не аз лично, приятелю, по-скоро мои познати се знаят с него. Те ми предадоха молбата му, плюс значителен финансов подарък в кеш срещу вече споменатата помощ.

— Кажи името на един от тях?

— Руски инженер на име Виктор.

— И той ти се обади от името на Клайн ли?

— В началото да. Но последната задачка я уговорихме след като му препратих съобщение от капитан Киавели, от затвора.

Сега Джон разбра връзките.

— Значи поддържате контакти със затворниците уйгури?

— Китайците ги наричат престъпници. За нас обаче те са политически затворници. В същото време — дори наистина да бяха криминално проявени хора — присъдите им пак са несъразмерни с онези на китайските престъпници — много са по-големи и тежки. Нали разбираш?

— За едни дадена личност е патриот, за други — терорист.

— Тц, не е толкова просто — възрази Ашгар. — Същността на въпроса е далеч по-сложна. Помисли: кому служат делата на един борец за свобода, респективно терорист, както казваш? На неговия народ или на „каузата“? Ако служат на народа, добре. Но ако ли не, то значи, че този човек е егоманиак, фанатик, за когото „каузата“ е по-важна, отколкото истинските народни въжделения. Често си задавам този въпрос и невинаги съм толкова сигурен в отговора. Особено относно онези, които през целия си живот са работили отвъд границата за истински свободен Източен Туркестан…

— Според мен тези неща винаги са били пречупвани през егоистичните интереси на могъщите държави.

— О, така ли? Е, вярно е, съгласен съм.

Смит го погледна и пред ума му мина същата мисъл, както и на първата им среща: от устата на този човек с лице на тюркски бандит излиза толкова чист и стилизиран английски език.

Продължаваха да вървят, приближавайки следващата гориста местност, по-гъста и по-обширна от първия пояс. Стигнаха я и свиха вляво, покрай едно от оризищата. Някои от уйгурите запалиха ръчни фенерчета, Джон внимателно огледа местността с бинокъла и се стресна. Сред по-отдалечените дървета стърчаха странни конусовидни образувания, подобни на гигантски пчелни кошери.

— Какви са онези купи? — попита той Ашгар.

— Снопи неовършан ориз. Селяните го складират по този начин, за да го опазват от мишките и плъховете.

Скоро излязоха на лек склон недалеч от края на гора. Тук растяха борове, брези и множество храсти, упорито избуяли под гъстия таван от надвиснали клони с листа и игли.

Навлязоха в тази тунелоподобна на места горска обител. Ашгар даде команди шепнешком, трима от хората му се върнаха към склона. Смит разбра — Махмут оставя външни часови. Останалите се настаниха на осеяна със скали поляна, всеки си намери подходящо място, сякаш бяха идвали тук и преди. След малко още трима се плъзнаха като сенки в мрака и изчезнаха между дърветата. Бе време за почивка и уйгурите затвориха очи. Ашгар покани Джон да се настанят до останките на стар огън и нахвърли накратко последвалите изтеглянето му от плажа събития.

— Успяхме да се измъкнем, но знаехме, че няма начин да не си спомнят за пълния с уйгури джип. Затова част от групата върнах в Шанхай да се укриват в лунтаните, с другите се насочихме на запад — към тукашните райони. Усещаш, че ги познаваме добре, нали? Налагаше се да се спотаим, докато премине бурята. Това е наша отдавнашна тактика.

— Значи сте били някъде тук, когато се е обадил Виктор?

— Да. Контактът ми в лагерния затвор доложи, че руският инженер Виктор организирал внедряването на американски асент на име Киавели в затвора, за да установи връзка с Дейвид Тейър.

Джон кимна.

— Клайн планира светкавично нападение с цел извеждане на Тейър.

— Да, ама не — мрачно възрази Ашгар. — Внедрихме Киавели с помощта на фантастични подкупи. Първият доклад за ситуацията и здравословното състояние на Тейър беше благоприятен. Само че Тейър утре го местят — не знаем дали е просто случайност или някак си е научил самият директор. Киавели е предал на нашите хора и те ме уведомиха. Веднага съобщих на Виктор, той докладвал на Клайн. Зная всичко това, защото Виктор ми предаде отговора на Клайн.

— Да ме посрещнете, нали? Значи затова се е наложила и внезапната промяна на плановете.

— Именно. Нарежда и ти да участваш в операцията за измъкване на Тейър и Киавели. Много рискова работа ни се отваря, десетки фактори и обстоятелства могат да ни създадат пречки. Изглежда, смята, че уменията ти могат да бъдат много полезни в затвора.

— Аз? В затвора?

— Точно така. Наложи ли се, всички влизаме заедно, за да измъкнем Тейър с общи усилия. А загрубеят ли нещата, ще трябва да си пробиваш път с бой. Във всеки случай ти си помощният ни боец.

— Супер — рече Смит. — Кои са главните рискови фактори?

— На първо място един-двама от тъмничарите могат да забравят, че са взели подкуп.

— Е, браво — въздъхна Смит.

— О, я горе главата. Твоята работа е фасулска в сравнение със задачите на неколцина от моите хора. Защото то трудното започва едва след извеждането на Киавели и Тейър от затвора. При това да се надяваме, че няма да усетят измъкването им поне до сутрешната проверка.

— Намекваш, че сетне ще прехвърлите Тейър и Киавели отвъд границата ли?

— Да, това ни е задачата — нищо работа, просто песен. Китайците имат една стара приказка: „Затваряш очи, завърташ се като пумпал, преброяваш до десет, а отвориш ли ги — накъдето и да погледнеш, все китаец ще видиш“. Илюстрира чудовищния брой на народонаселението им. А всеки западняк изпъква като черна котка на снежен килим.

— Виж, така или иначе се налага да работим меко — без стрелба. Иначе може да отиде на кино и главната ми задача.

— Клайн е наясно с тази възможност. Наредил е също: подушиш ли опасност за шансовете на главната мисия, мигом да изчезваш.

— Но и в нея ще помагате, нали?

— Обещали сме. Пълно силово съдействие — вдигна рамене Ашгар. — Но първо трябва да измъкнем Тейър от Китай…

— Ще ми намериш ли скривалище за утре?

— Ух. Ще те маскираме като черковна мишка.

— Кога ще ни чакат в затвора?

— Нашите там вече трябва да са се подготвили. Иначе времето и часа го решаваме ние. С тях сме си уговорили сигнал, те ще чакат.

— Какво е разстоянието дотам?

— Около десет мили.

— Клайн даде ли други указания?

— Нищо друго, освен че главната ти мисия е да бъде спасен договорът за човешките права. О, и че във Вашингтон можем да разчитаме на пари и влияние…

Махмутовото лице на истински стоик изведнъж потъмня.

— Значи онези в Белия ви дом са като коне с наочници — само в едната посока виждат — да си осигурят сътрудничеството на Чжуннанхай за договора. А сетне за нас… нищо. Просто нищо няма да получим. Ние сме като консумативи, използват ни, захвърлят ни. Кажи ми честно, виждаш ли истински стимул за нас да ви помагаме? Твоят Клайн смята, че трябва да помагаме, защото интересите ни били в една и съща насока.

— Не бих казал, че на Клайн му липсва добра воля или почтеност. Никога няма да забрави услугата, пък и геополитиката се променя.

Ашгар кимна, но не изглеждаше убеден.

— Ще видим. Къде ни искаш за втората операция?

— При Спящия Буда.

Махмут се поколеба.

— Там е лудница всеки Божи ден след разсъмване. Стотици туристи, продавачи, всякакви хора, знаеш го, нали?

— С малко късмет, ще свършим работа светкавично и ще сме се изтеглили достатъчно навреме и преди навалицата.

— Можеш ли да ми дадеш малко повече информация в смисъл за какво трябва да сме готови?

— Засада и по-различен вариант на спасителна мисия.

— Кого ще спасяваме?

— Един документ. Същия, който изпуснах в Шанхай.

— И е важен за договора за човешките права?

— Да, доволно — отвърна Джон. — Сега и аз имам въпрос: имаш ли наум безопасен маршрут за излизане от Китай с прехвърляне през границата? Не за Тейър питам, а за документа.

— Повече от един. Човек никога не знае какво може да му се случи. Глупаци са дисидентите и революционерите, които не разполагат винаги с резервни варианти и планове за бягство. Имаме добри връзки в съпротивата. Ще има ли нужда от светкавично придвижване?

— Вероятно да.

— Ще се обадя на контактите си.

Ашгар обиколи хората и шепнешком поговори с няколко от тях. След малко всички станаха, идваше край на почивката. Прегледаха оръжието, извадиха резервни боеприпаси от скрити сред скалите сандъци. Върнаха се и шестимата часови.

Почти кръглата луна висеше сякаш досущ над върхарите на дърветата. Ашгар изпрати напред неколцина в разузнаване, подкани Джон, останалите се подредиха в колона по двама и потеглиха. След около десетина минути гората пооредя, излязоха на черен път, където ги чакаха три коли: ландроувър, доста остаряла лимузина линкълн континентал и очукано армейско хъмви.

Джон се засмя.

— Страхотна сбирка чуждестранни конски сили за провинциален Китай, а, Ашгар?

— Едната е дар от таджикски журналист, малко насила ни я подари, ама здраве да е — усмихна се в отговор Махмут. — Другите две сме ги „реквизирали“ нощем в Афганистан, досещаш се как. Ама да се чуди човек какви подаръци давате вие — янките — на разни военачалничета, било от Северния алианс, било не. И колко невнимателни са те понякога с незаслужено получената аванта. Да оседлаваме, а?

Бойците се разпределиха в трите автомобила и веднага потеглиха във верига по неравния път под звездното небе. Макар и външно да не даваха вид на добре обучено и дисциплинирано армейско подразделение, уйгурите се държаха точно така и това до голяма степен успокои Джон. Продължиха по сложна мрежа от стари пътища, минаха покрай ферми, нивя, животни. Срещнаха и хора, окъснели пътници, но те, изглежда, по принцип избягваха контактите с непознати. Ашгар подхвърли, че в тази дълбока китайска провинция дори и велосипедът е лукс. Повечето селяни вървят пеша на големи разстояния дори само да посетят близки и роднини или да разменят стоки, а превозните средства се броят на пръсти. Въпреки това зърнаха няколко автомобила пред различни сгради.

Навсякъде забелязаха следи от дейността на хора — множество подредени една след друга ферми, малки и по-големи села. Покрай пътя се мярнаха барачки — бръснарници, гостилници и чайни, но никой не излезе от тях да провери кой минава толкова късно. В Китай, било централен, градски или селски, важи стриктно правило: не е полезно да си любопитен.

— Дори и да ни видят, едва ли ще предупредят властите — рече Ашгар. — Тук хората знаят, че с тях е по-добре работа да си нямаш.

След около половин час в далечината пред тях се показа телена ограда, зад нея — две стражеви кули. Шофьорите загасиха фаровете, Ашгар тихо издаде заповед и колите излязоха от пътя, за да спрат в рядка горичка.

— Около затвора строителството е забранено. Поне на миля от него няма да видиш нито къща, нито каквато и да е друга постройка — обясни Махмут. — Най-добре е засега да останем за да не ни усети охраната.

— А сетне?

— Ще почакаме…

 

 

Неделя, 17 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Китайският посланик отново бе настоял за разговор с президента. Чарли Аурей предаде искането му — ставало дума за нещо важно и неотложно, бил много настойчив. Поставил очилата на върха на носа, Кастила тъкмо четеше наскоро предаден му проектозакон.

Аурей забеляза, че на масичката до президента край лампата стои поставена в рамка семейна снимка — вероятно Кастила току-що я бе разглеждал. Чарли я бе виждал и преди: президентът на тийнейджърски години — издължен момчурляк във футболен екип, застанал до родителите си, а те — Серж и Мариан Кастила — видимо се гордеят с него, усмихнати и тримата, хванати през кръста. Били са задружно семейство, рече си Аурей. Само че и Серж, и Мариан бяха вече покойници.

— Мога да кажа на посланика, че сте много зает, той отлично знае, че с натиск не става… или ще омекотя отказа, като обещая утре да намерите няколко минути да го вместите помежду по-важните дела. Да речем в късния следобед?

Кастила се замисли — преценяваше плюсовете и минусите.

— Не. Ще направим така: кажи му, че и аз искам да го видя. Както бърза, да се поизпоти какво ли може да означава това.

— Сигурен ли сте, сър?

— Няма да създадем прецедент, Чарли, не се безпокой. За друг път ще оставим да го печем на бавен огън. А сега предпочитам да го притисна за „Императрицата“, като в същото време сериозно намекна за готовността ни да работим с умерените в Чжуннанхай за намаляване на напрежението. Защото на всяка цена трябва да подпишем договора за човешките права. Нужен ни е.

— И все пак, г-н президент, не бива да му позволяваме да си мисли, че…

— Че се страхуваме от международен инцидент ли? И защо не? Ако предположенията ми са верни, в техния Постоянен комитет има поне неколцина, които мислят както нас. Може би ще измъкнем някаква информация от нашия високоуважаван гост, а?

— Добре тогава…

— Давай, Чарли, давай. Обади му се. Няма да се осмели да ми чете конско, не бой се. Освен това и аз имам предвид няколко нещица… Ако е вярно онова, което предполагаме — че при тях сега се води борба за власт, — той ще бъде неспокоен и ще внимава да не сбърка. И по някое време ще се издаде, ще видиш.