Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (26)

Глава двайсет и пета

Точно в осем часа вечерта госпожица Дайън Кер се появи пред заключения параден вход на „Донк & Лапиер“, облечена неофициално в черни джинси, черен пуловер с поло яка, черни памучни чорапи, сини маратонки и кафеникаво кожено яке. В ръка носеше куфарче. Охраната на вратата я огледа и на тромав английски с тежък датски акцент запита:

— Добър вечер. Вие госпожица Кер ли?

— Същата — усмихна му се Кер и извади писмото и пропуска.

— Моля, закача пропуск на шия и отваря куфар.

Тя побърза да изпълни искането. В куфарчето имаше сноп листа, тефтери, бележници, френски речник, датско-фламандски речник, нов световен алманах и химикалки.

— За писане ja? — кимна пазачът.

— Ами да, за какво друго? — отвърна госпожицата.

Влезе и се изкачи на най-горния етаж, както й бяха обяснили. Архивното помещение бе в съседство със заместникдиректорския кабинет, където Лапиер все още работеше. Бе голямо, пълно с метални шкафове, намирисващо леко на антисептични препарати. Тихо пърпореха няколко системи: вентилационната, температурният контрол, за пречистване на въздуха. Архиварът й бе обяснил, че последната има специални въздушни филтри и играе важна роля за съхраняване на документацията.

Кер извади бележник и извади от шкафа първата автентична папка с ръкописна документация от зората на „Жан Донк Импортърс“. Отнесе я на дълга тясна маса, пред която бяха подредени множество дървени столове с високи облегалки. Настани се на един от тях и се зачете в оръфаните, изтънели листа. Прелистваше ги извънредно внимателно и си водеше бележки.

Четири часа по-късно г-н Лапиер си тръгна, охраната направи последната си среднощна обиколка и сградата притихна, заключена, стаена, същинска гробница. Кер отново отвори куфарчето и натисна скрита пружина. Зейна малък тайник, откъдето извади плосък миниатюрен фотоапарат и чифт фини латексни ръкавици. Нахлузи ги и се запъти към другия край на архивното — към шкафа, където съхраняваха най-новата и текущата кореспонденция, доклади, документи.

Той обаче бе същински сейф със секретна цифрова ключалка. Притисна ухо към вратичката и бавно завъртя диска с цифрите. Биваше я за тази работа, бе я изучавала при най-добрите майстори. Заслуша се внимателно и ето — по едно време първото цилиндърче изщрака… сетне второ… и трето… Сърцето й заби силно — вървеше й. Още малко усилия: бравата изщрака и се отвори. Грижливо прерови папките, но не й отне много време да намери досието на „Летящия дракон“ — Шанхай. Огледа се напълно ненужно и го извади. Запрелиства документите, а всеки най-незначителен и далечен шум в сградата я стряскаше.

Намери търсеното — митническа декларация на някакъв си кораб и си позволи лека усмивка на облекчение. Не й бяха обяснили защо трябва да търси именно този документ, но от стар опит знаеше, че с известно закъснение винаги разкрива причините и мотивите зад дадена задача. Може би и този случай ще й даде храна за нов трилър? Снима декларацията няколко пъти, върна я на място, отново грижливо намести папката в абсолютно същия ред, както я бе намерила. Заключи, свали ръкавиците, прибра всичко в куфарчето.

Още веднъж огледа архивното помещение, за да бъде сигурна, че не е оставила ненужни следи. Накрая изгаси осветлението и закрачи към вратата.

На първия етаж вдигна достатъчно шум, за да разбуди задрямалия на една скамейка нощен пазач.

— Вие свършвате ли, госпожице? — сънено запита той.

— О, да, за тази нощ, да. Човек се изморява, знаете. Писане, писане и пак писане — пък и досажда, нали?

Охранителят се усмихна и вежливо посочи куфарчето с пръст. Кер любезно го отвори и с дебелите си пръсти той прерови множеството бележници и други пособия. Извади един, два тефтера и бавно ги прелисти. Проверяваше за всеки случай — да няма оригинални документи. Накрая, доволен от проверката, кимна и тя затвори капака.

— Сега отива у дома ли?

— О, да, но първо на едно място ще опитам една много вкусна бира. Сетне се прибирам.

— Ja, goede nacht.

Вече навън, Дайън Кер се усмихна самодоволно. Естествено, ще поработи още няколко пъти, за да не си издъни легендата прекалено лесно. Не посети никакво барче, нито пи бира. Прибра се с такси, независимо от краткото разстояние, и незабавно отиде в тъмната стаичка, за да се заеме с микрофилма. Проми го, направи снимките, изпрати ги по факса във Вашингтон. Легна си доволна. За кабинетен писател на шпионски трилърчета бе свършила чудесна нощна работа. Утре я очакваше ново приключение: възможността да замени оригиналния документ с изкусно направено от най-добрите световни специалисти копие. Така щяха да го изработят, че години наред никой нямаше дори и да заподозре подмяната.

 

 

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Както обикновено, Фред Клайн влезе откъм западното крило, и то през входа за кухненския персонал. Агентите от Сикрет Сървис го поздравиха учтиво и го препратиха нагоре — към президентския апартамент.

Кастила бе в една от гостните, седнал на канапе, тъжно взрян в чашата с кафе. Вдигна очи към влезлия си гост и в тях блесна надежда, но и тя бързо умря.

— Изглеждаш по-тревожен и от мен. Не дойде ли факсът?

— По-лошо. Дойде, но документът не е истинският. В антверпенската архива са завели фалшификата.

Кастила изруга и наведе глава.

— Толкова се надявах… нищо — и от Багдад нищо, и от Басра, сега и Антверпен. Да няма някаква грешка? Твоят агент защо ще ти изпраща фалшификат?

— Агентка. Не, сър, тя просто не познава цялата ситуация. Не можех да й обяснявам как точно стоят нещата в голямата си цялост. Или защо ни е нужен еди-кой си документ. Тя е европеец, действащ в европейски град. Заловят ли я по една или друга причина, тя просто няма какво да им каже. Знаете колко голям е рискът кризата около „Императрицата“ да се разчуе. В Ирак положението е по-различно. Онези вече знаят, че търсим документа, и няма да разгласят нищо, защото химикалите са им нужни.

Президентът въздъхна.

— Новините стават все по-лоши и по-лоши. Седни, Фред, пийни кафе с мен.

Клайн се намести на отсрещно кресло, Кастила наля вряло кафе от каничката и му го подаде.

— Знаеш ли, лекарите онзи ден ме предупредиха да намаля кафето. На всичкото отгоре и Каси ми пее същата песен. Ама да вървят по… На тях им е лесно. Работата я върша аз, нали?

— Така е — тъжно се усмихна Клайн и захапа мундщука на празната лула. — Вие носите цялата тежест. Но какво е станало? По телефона не искахте да ми кажете.

Кастила отпи голяма глътка, сякаш напук на забраните.

— Китайците се включиха в играта и веднага вдигнаха мизата. Прескочиха вербалните закани, направо изпратиха подводница — подир „Кроу“.

Клайн повдигна вежди.

— Нападнаха ли?

— О, не, не. Засега и ние си траем.

Клайн извади лулата от устата си и неспокойно я завъртя в ръце.

— Откъде са я взели тази подводница, сър? Как така се появи изневиделица? „Кроу“ е доста надалеч и от Тайванския проток, и от Хонконг, дори и от остров Хайнан. Което означава, че техни подводници патрулират в Индийския океан. Може би дори и в Арабско море?

Президентът се изправи и отново изруга.

— Прав си. На всичкото отгоре вероятно следят движенията на Пети флот.

Клайн кимна с глава в знак на съгласие.

— Според мен, г-н президент, това е знак, че някой в Пекин желае да ескалира конфронтацията, да раздуха нова заплаха.

— Май че ще се съглася. Освен това в Чжуннанхай вероятно е започнала борба за власт.

— Логично е. Дали е обхванала целия Постоянен комитет? Може би дори и Политбюро?

— Би било хубаво, ако знаехме, Фред.

— Засега нямам сведения в такъв смисъл от тамошната агентура. Но пък китайците са спецове по потулване на тези неща. Ето, и в печата им няма и дума относно „Императрицата“.

— Е, какъв съвет ще ми дадеш, Фред? Да изчакваме, да внимаваме, да се зъбим по малко, а? Да запазим „Кроу“ на място и да се правим, че не виждаме подводницата им?

— Мисля, че засега това е правилният подход, г-н президент. По-късно или ще разполагате с доказателства, или с моята оставка.

Очите на Кастила охладняха.

— Това не е изход, Фред. Я по-добре кажи дали твоите хора са отбелязали някакъв напредък?

— Съжалявам, г-н президент. Изглежда, остарявам, тази работа ме изтощава до крайност. Прекалено много неизвестни, но ето — първо: сигурни сме — белгийските съсобственици на „Императрицата“ знаят, че в товара има контрабандни материали; второ и може би още по-важно: белгийската компания се притежава изцяло от „Олтмън Груп“. Изглежда също, че върховният шеф на групировката Ралф Макдърмид е главен играч в цялата тази афера…

Клайн замълча, кръстоса ръце със стисната в юмрук лула и погледна президента — искаше да подчертае важността на последните си думи.

— Пак ли Макдърмид? — изпъшка президентът. — Той не е просто шеф на „Олтмън Груп“, този човек е всъщност самата институция, самата групировка. Той я основа, разви я, превърна я в една от най-могъщите финансови централи в световен мащаб. И го постигна за по-малко от две десетилетия. За Бога, при него работят сума ти важни личности — един от предшествениците ми, министри от последните четири правителства, бивши директори на ФБР и ЦРУ, конгресмени, сенатори, щатски губернатори и прочие, и прочие.

Клайн знаеше фактите, но си премълча. Опита се да се овладее и да бъде максимално търпелив. Нека президентът излее гнева си.

— Точно така, г-н президент. Но казахте „пак ли“, затова да попитам — в какво друго е замесен Макдърмид?

Кастила свали очилата и разтри основата на носа си, сякаш се опитва да прогони наченките на главоболие.

— Ами от Белия дом информацията изтича здравата… — почти избухна той.

Сетне нетърпеливо разказа на Клайн за краткия доклад на Арлийн Дебоу относно срещата между Кот и Макдърмид в Манила.

— Е, какво мислиш сега? Има ли връзка между тези „пробойни“ и „Императрицата“?

— Незабавно ще започна проверка в тази насока. Но честно казано, не разбирам защо Макдърмид ще се замесва в такива нечисти неща като товара на „Императрицата“. Той и без това си е чудовищно богат. Компанията му е от просперираща по-просперираща. Защо да рискува с някаква си пратка химикали с двойна употреба? Защо? Няма логика… Още малко пари ли? Не му трябват. Няма никакъв смисъл…

— Наистина няма смисъл да се хаби за еднократен товар — рече Кастила. — Обаче може би ръководи цяла поредица незаконни операции от този характер и общата печалба е доста голяма, дори и за неговите мащаби? Възможно е също това да му доставя удоволствие, да си играе адреналиново-емоционални игрички със закона и държавата. Има такива случаи, знаеш. Описани са такива хора.

— Има и друга възможност — напоследък дъщерните му предприятия и централи да са позагазили с печалбите и да им е нужна финансова инжекция. И той се е навил да подкрепи незаконни операции като „Императрицата“. За тях няма да плаща и данъци… и все пак?

Замълчаха, в помещението се възцари неспокойна тишина. Пръв се обади президентът:

— Не мога да си припомня друга компания, съперничеща по успех на „Олтмън“ в умението да приобщиш бивши ръководители от всички сфери на живота и да превърнеш в гигантски печалби колективните им умения. Но пък бизнесът и политиката винаги са вървели ръка за ръка. Прибави и военната машина… и какво? Не ти ли напомня за Айзенхауеровото предупреждение да не позволяваме на военнопромишления комплекс да придобива прекалено голямо влияние? Това вече би било рискова опасност и за държавната институция, и за всичко останало… защото ВПК може да стане неуправляем.

— Напомня ми, да, и то само в черна светлина — съгласи се Клайн. — Бивш служител на „Олтмън Груп“ споделил с мой агент, че девизът на компанията е: „Смесвай бизнеса с политиката в нужното съотношение, то ще донесе максимални печалби“.

— Меко казано — кисело откликна Кастила. — Обаче може би именно в това мото се крие и нашият отговор. Изглежда, Макдърмид се движи по този път. За него таван за печалба или богатство не съществува. Парите никога няма да му стигнат. Изглежда е решил да направи бърз финансов удар с „Императрицата“ и да тръгне да гони следващата печалба.

 

 

Хонконг

 

Ранди Ръсел нареди на таксиметровия шофьор да направи пълен кръг по карето между четирите непосредствени пресечки и да спре, когато отново се изравнят с главния вход на „Конрад Интернешънъл“.

Джон Смит тъкмо бе направил „санитарна“ разходка нагоре и надолу по улицата с цел проверка дали вече не го чакат пред хотела. Сега бе застанал на входа и отново се оглеждаше, сетне задоволен от проверката, влезе в хотела. Ранди обаче направи свой, собствен оглед и незабавно забеляза уличния продавач зад количката в сянката. Бе китаец с клетъчен телефон в ръка. И вече бързо говореше в него.

Именно това бе и очаквала — хората на Макдърмид продължаваха да следят Джон. Естествено, не бе повярвала на всичките му измислици, но поне го бе махнала от главата си най-малкото за през нощта. Даде на шофьора адреса на сградата с офисите на „Олтмън Груп“. Сетне набра номер по клетъчния си телефон.

— Савидж — обади се глас отсреща.

— Закова ли Макдърмид?

— Разбира се. Проследих го по цялата верига и обратно до Централата. Качи се на мансардния етаж.

— Екипът на място ли е?

— Да.

— Идвам.

Когато стигнаха на място, Ранди плати на шофьора и се запъти към нисък черен буик, като в ръка носеше коничната си шапка. Отвори вратата и се настани на мястото до шофьора.

— Оттук аз поемам, Алън. Ти влез и се оглеждай за главната Макдърмидова акула. Видиш ли го, просто го следи. Давай.

Нисък и масивен, Алън Савидж едва ли приличаше на оперативен работник на ЦРУ, поне не и на онези, дето ги показват по филмите. Този факт обаче работеше само в негова полза. Сега кимна, излезе от колата и прекоси улицата на път към високото здание. Ранди прескочи скоростния лост и се намести на шофьорското място. И тъкмо в този миг забипка телефонът. Беше Алън.

— Вече? — запита тя.

— Изглежда, Макдърмид е забравил нещо. Тъкмо излиза.

Ранди затвори и проследи с очи фигурата на входа. Запъти се към очакващата го черна лимузина, а от нея изскочи униформен шофьор и му отвори вратата. След малко лимузината потегли, буикът с Ранди — след нея.

Пътуваха в посока към тъмнеещите хълмове под Виктория Пийк. Тук — на по-високото — сградите бяха големи и впечатляващи, градът под тях трептеше в разноцветни светлинки, сякаш помръдва в прекрасен, бавен менует. Отвъд бяха пристанището, съседните острови и целият добре осветен полуостров на Каулон. Светлееха и по-нататъшните нови територии.

Лимузината влезе в алеята на стар, видимо добре поддържан дом в китайски стил, точно над залива Рипълз. Ранди спря на съответното разстояние и изчака Ралф Макдърмид да освободи автомобила. В същия миг от дома изтича висока, стройна жена. Хванати ръка за ръка, двамата потънаха във входа.

Ранди натисна бутона на предварително запомнен номер.

— Май се прибра в топлото домашно гнезденце. Извадим ли късмет, разполагаме поне с два часа. Дай ми Бъргър. Хам, носиш ли нужното?

— Естествено, чудни черни чантички, ей туканка са — приветливо откликна електронният вълшебник Хамилтън Бъргър. — Само да се разкара онзи — асистентът на баровеца — и започваме да си споделяме тайните.

— Само че внимавай. Този път не сме в някое си шибано посолство. Тези тук са повече от експерти.

— Няма да намерят нищичко, обещавам ти.

— Добре. Аз оставам при Макдърмид. Той сега е много зает.

— Ще позвъня, след като сложим гадинките и излезем.

— Трептя от нетърпение — усмихна се Ранди и от китайските си дрехи измъкна напълно американски сандвич с пуешка шунка и сирене.

Похапна, замислено загледана в движението на любовните сенки зад щорите на дома отсреща. Натрапчиво я мъчеше друга мисъл: всъщност Джон защо следи Макдърмид?

* * *

През отворената врата зад гърба му светлината падаше върху елегантното, празно бюро в чакалнята на „Донк & Лапиер“, където бе седяла онази екзотично красива китайска секретарка. Джон се върна и заключи вратата, с леки стъпки закрачи към вътрешните помещения. Беше се измъкнал през задния вход на хотела веднага след раздялата с Ранди и влизането си във фоайето. Лесно бе намерил такси и то го бе довело до сградата. Сега бе в черните дрехи, с раничката на гърба, внимателно заслушан в шумовете. Но бе тихо, нямаше и светлини. Офисите изглеждаха напълно празни, както бе и очаквал. Обаче знае ли човек…

Вратата към офисите бе отключена. Влезе, пристъпвайки на пръсти по синия килим. Пред всяко поредно помещение спираше да се ослуша. Така стигна до абаносовата врата на Директора Шарл-Мари Кройф. Е, тук фирменото светилище бе оборудвано с две скъпи, професионални ключалки. След пет опита с най-различни инструменти и многоцелеви шперцове Джон накрая проникна в заветното помещение.

Вътре цареше белезникав мрак, затова запали джобното фенерче. Очите му минаха светкавично по канапето, махагоновото директорско бюро и корабните модели, стенния сейф отляво. Приближи сейфа с една и съща мисъл — по време на посещението му и когато Смит бе споменал евентуалните връзки с китайски компании, Кройф неволно бе отправил поглед именно към него. Интуицията му подаваше надежди, че може би в него има нещо важно във връзка с „Императрицата“.

Сейфът бе компактен, с несложна цифрово-шифрова ключалка. Точно както го бе и запомнил. Сред инструментите си имаше миниатюрна електродрелка. Тя тихичко и ритмично запърпори, докато видиа бургията — производство на спецотдела на Приют едно — безпрепятствено потъна в стоманата. Проби четири дупчици около ключалката, постави предварително подготвените фишечета пластичен експлозив във всяка една и ги свърза с мъничък детонатор. Работейки бързо и безшумно, покри сейфа с шумозаглушителна плоскост и приклекна зад бюрото, заслушан в буйно тупащото си сърце.

Натисна бутона на портативното устройство и взривът — макар и силно заглушен — поразтърси стаята, а звуковата вълна стигна най-малкото до чакалнята. Стиснал беретата в ръка, Смит се заслуша напрегнато. Минаха поне пет минути, прибра пистолета в кобура и се приближи до сейфа. Вратичката бе полуотворена. Извади всички документи, занесе ги на бюрото и бързо ги разгледа.

Спря се на петия — беше писмо, вероятно същото, предизвикало отговора, който бе намерил в сейфа на Юй Юнфу в шанхайския му дом. Адресирано не до Жан Донк, а до директора Кройф и подписано от шефа на „Летящия дракон“ Юй Юнфу. И още по-важно — с копие до Ралф Макдърмид, главата на „Олтмън Груп“.

Все пак заинтересуван, зачете към края. Нищо интересно… макар че към втората страница бе защипан плик. Разгледа го също внимателно — пликът носеше логото на „Донк & Лапиер“, а на него на ръка бе написано:

митническа декларация — Басра

„Императрица майка“

Толкова време му бе отнело… и безсмислени човешки жертви… но пък ето го резултата! С треперещи пръсти отвори плика, измъкна единствения лист хартия в него и го разгъна.

Не беше декларацията. Зачете се в написаната на ръка бележка, скръцна със зъби и остра вълна на ярост прониза гърдите му.

Губиш си времето, Смит. Смяташ ли, че бих оставил нещо толкова важно на място, където да го откриеш така лесно? Декларацията я унищожих. Иде твоят ред.

Подписана бе с инициали: Р.М. Ралф Макдърмид. Арогантно копеле! Знаеше си, нали! Ама пък как…

Замисли се и замръзна. Иде твоят ред…

— Добър вечер, полковник Смит — тихият, копринен глас дойде откъм вратата.

Светлината на тавана неочаквано лумна, обля помещението. Току до прага, но отвътре, стоеше Фен Дун, червеникавата му леко запотена коса мътно блестеше. Изражението му бе сериозно, почти тъжно — като на опечален, — но пък по ъгълчетата на устата му играеше тъничка усмивка на безкрайно и искрено задоволство. Държеше насочено в Джон миниузи. И докато се гледаха като котараци, Фен махна с ръка зад гърба си. В стаята нахлуха четирима въоръжени мъже и се разгънаха във ветрило.