Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (43)

Глава четирийсет и втора

Дацзу

 

Ашгар яростно зашепна вляво и вдясно, възпирайки уйгурите от стрелба по Фен Дун и хората му, някои от които носеха китайски армейски униформи.

Смит бе зяпнал, изненадан и смутен от присъствието на войници, а Ашгар го стисна за лакътя.

— Какво правиш, Джон? Фен Дун ще се измъкне и с декларацията, и с парите!

Смит огорчено поклати глава, ядосан на себе си, че не бе анализирал възможностите достатъчно трезво. Но пък какво толкова? Нима Макдърмид или Фен Дун бяха на свой ред предвидили всички неизвестни в уравнението? Не, отговори си сам и това го поуспокои.

— Съмнявам се — отвърна на уйгура. — Тук има някакъв трик. Иначе не може да бъде.

Ашгар направи гримаса.

— Какъв трик виждаш? Какъв? Фен и онези с него избиха всички и сега ще се изтеглят с шибаната ти декларация, барабар и с двата милиона долара.

Джон упорито продължаваше да клати глава.

— Няма, Ашгар, ще видиш. Кажи на бойците да са готови за всичко. Нека изчакаме. Има неизвестни величини, интуицията няма да ме подведе.

Долу, в краката на гигантския Буда, Фен приклекна пред куфарчето, докато мъжете му застанаха в кръгова отбрана с напрегнати лица и насочени във всички посоки дула. Дун взе куфарчето в ръце, внимателно го завъртя и изведнъж се разсмя. Рече нещо на китайски и хората му също се засмяха.

Ашгар преведе на Смит.

— Казва, че никаква бомба нямало в него. Било леко, нищо не помръдвало. Поначало не повярвал, че вътре има експлозив. Ли Куони никога не би унищожила единственото си реално оръжие.

— Прав е за това.

Тогава Фен понечи да отвори капака, а групата му бързешком заотстъпва. Видимо никой не вярваше, че е стопроцентово безопасно. Но едрият китаец наистина разтвори куфарчето и почти завря лице в него. Сетне видимо ядосан, с разкривена физиономия ядно го захвърли в храстите и високо изруга.

— Но то е празно! — удивено прошепна Ашгар.

Джон кимна.

— Нали ти казах, че има номер. Ли Куони да не е толкова примитивна?

Къде ли бе декларацията? Фен гневно закрачи към трупа на Юй Юнфу и го отхвърли на гръб с мощен замах на крака. Клекна и потри лицето му с ръка. Погледна си пръстите и отново изруга.

— Какво, по дяволите, става пък сега? — запита Ашгар.

Фен скочи на крака и яростно прекрачи трупа към безжизненото тяло на Ли Куони. Наведе се над нея и направи същото, взря се в пръстите си и просто побеля. Този път замълча, нещо в него сякаш се пречупи. Бяха го изиграли, току-що го бе осъзнал. Обърна се към хората си и задавено обясни нещо.

— Значи ти беше прав! — възкликна Ашгар и погледна Джон с възхищение. — Измама е било! Онези там не са истинските Ли Куони и Юй Юнфу! Ли си е наела актьори да й разиграят номера. Бедните хорица, пожертвала ги е, за да… но пък…

— Да — мрачно потвърди Джон. — Както казваш: но пък…

В същото време Фен претърси женския труп. След минута се изправи, а в ръка държеше неголям предмет.

— Какво, по дяволите, намери?

— Мисля, че е портативен микрофон с приемник и говорител. Може би гласът й е бил истинският… така е разиграла сценката.

Долу Фен, изглежда, стигна до същото заключение. Вдигна глава и внимателно огледа склоновете над Спящия Буда, встрани и отсреща. Нищо не видя, но рязко се извърна и даде поредица остри нареждания.

— Казва им да… — започна Ашгар.

Но Джон не го слушаше, а внезапно заудря с юмрук по земята пред себе си и завика.

— Огън! Огън! Заповядай да стрелят, дявол го взел…

Ашгар не загуби нито секунда, бойците му откриха стрелба като един. Общо двайсет и два щурмови автомата зачаткаха смъртоносна песен, обсипвайки с олово Фен, неколцината му другари и войниците долу.

 

 

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Отвън грееше слънце, а зад дебелите пердета в кабинета на Фред Клайн цареше почти полумрак. Тежките завеси закриваха отвъдния свят, но все пак не бяха в състояние да притъпят отзвука на далечните му събития. Клайн не се бе бръснал почти седмица, избилата по бузите му четина сивееше, на места бе почти бяла. Очите му бяха зачервени от безсъние, стомахът му куркаше полупразен и напрегнат от спорадични и незначителни количества храна. Очите му почти не се отделяха от големия корабен часовник, само от време на време отместваше поглед към синия телефон.

Да би могъл някой външен случайно да надникне в тази светая светих на разузнаването, вероятно би го помислил за парализиран. Защото само гърдите му леко се повдигаха и очите му шаваха, иначе вече доста време не бе помръдвал.

И ето — изведнъж синият телефон иззвъня. Клайн се стресна и подскочи, за малко да падне от стола. Сграбчи слушалката и викна:

— Джон?!

— Не се ли е обаждал? — запита президентският глас отсреща, осезателно натоварен с разочарование и напрежение.

— Не е, сър.

— Два часа остават. Дори и по-малко.

— Или повече. В открито море корабите стават непредсказуеми.

— Времето в района на Арабско море е спокойно и ясно чак до Персийския залив и оттам до Басра.

— Времето не е единствената променлива, господин президент.

— Ето това ме плаши, Фред.

— И мен, сър.

Клайн ясно чуваше дишането на президента. По линията имаше леко ехо. Откъдето и да се обаждаше Кастила, в момента бе сам.

— Какво става според теб? В… тоест къде е полковник Смит?

— В Дацзу, Съчуан — напомни му Клайн. — При статуя на име Спящия Буда.

— Веднъж съм бил на това място, преди години беше. Китайците ме заведоха. Прекрасни статуи, релефи…

— Аз пък не ги зная.

— Великолепни са. Някои са на хилядолетна възраст, изсечени от големи майстори. Тъкмо се питам какво ли ще остане от днешната ни цивилизация за поколенията след едно хиляда години?

Настъпи пауза, след малко я наруши Кастила.

— Колко е часът сега там? При Спящия Буда?

— Също както в Пекин. Китайците премахнаха часовите пояси на цялата си територия. Времето е уеднаквено, общонационално. Така им е по-удобно. Значи сега трябва да е около 4 часа преди разсъмване.

— Не е ли време вече всичко да е приключило? Защо нямаме новини? Поне една дума за баща ми…

— Не зная, господин президент. Смит отлично познава ситуацията, знае с какво време разполагаме…

Клайн почти си представи как старият му приятел отсреща замислено поклаща глава.

— О, да, знае човекът. Сигурно прави каквото трябва.

— Най-доброто от себе си ще даде. Той е най-опитният ми изпълнител.

Настъпи нова пауза и отново Клайн си представи кимащия някъде в Белия дом Кастила, убеден, че човекът е читав, но продължаващ да се опасява от най-лошото развитие на нещата.

— Декларацията трябваше да е у мен досега… при това непременно ще трябва да бъде изпратена и на Ню Цзянсин в Пекин, а това ще отнеме още време. Вече ми се струва прекалено късно, нали, Фред? Длъжни сме да им изпратим автентично изглеждащо копие, не факс или лесен за компютърна фалшификация интернетски формат. Иначе хардлайнерите там ще се зарадват — все едно че работим за тях… А пък ако сме прави и в Чжуннанхай наистина някой желае военна конфронтация, то нищо, освен оригиналния документ не е в състояние да го накара да повярва.

— Джон ще измисли нещо — убедително рече Клайн, но и сам не знаеше какво би могло да е то.

Нито пък президентът.

— След час, може би и по-малко ще наредя на Броуз да даде заповед — „Кроу“ да задържи „Императрицата“. Вече няма абсолютно никакъв друг начин да избегнем сблъсъка. Но ти, Фред, ти направи всичко, което можеше да се направи. Всички работиха отлично. Сега само можем да се надяваме и отправяме молитви китайците сами да се откажат… но как ще стане това, сам не виждам.

— Да, сър. И аз също.

Тишината натежа изведнъж. След още малко мълчание гласът отсреща добави с още по-мрачни, трагични нотки:

— Отново се повтарят трагедията и крайностите на студената война. Само че този път оръжията са доста по-страшни и резултатът може да бъде… Е, след два часа ще видим.

 

 

Вторник, 19 септември

Дацзу

 

Не много далеч от Спящия Буда, в подножието на планините, откъдето започва пътят към статуите, Дейвид Тейър спеше в очуканата лимузина, преуморен от необичайното за него движение и напрежението на бягството. В тъмната вътрешност на автомобила Киавели будуваше, поставил дадения му от Махмут калашник на колене, и от време на време хвърляше коси погледи към стария мъж. Капитанът бе силно впечатлен от Тейъровата воля и характер и смяташе, че умората му се дължи повече на напрежението, отколкото на пътя.

Същото това напрежение за жалост вече си казваше думата и в неговия случай, още повече, че го потискаше и неспокойното изчакване тук — сред околните храсталаци и под гъстите листа, които сякаш отнемаха част от въздуха. От време на време неволно задрямваше, но тутакси се стряскаше сякаш от тупането на собственото си сърце. За жалост и неговата умора се натрупваше и постепенно интервалите между заспиването зачестиха, а събуждането стана по-трудно. И ето, този последен път се събуди тежко, сякаш някой болезнено го плесна по врата. Минаха десетина секунди и той разбра, че никой не го е удрял, нито пък сърдечният ритъм е причина за пробуждането. Шумът в ушите му бе натрапчив, някак си ритмичен. Приглушено тупуркане на множество крака. Някъде по пътя недалеч от тях вървеше група хора.

Тежки боти, стъпка в крак, познат ритъм — какво друго, освен войници? И то идващи в посока към тях.

И Дейвид Тейър безсъмнено ги бе чул, защото в следващата секунда Киавели чу гласа му да казва:

— Войници. Познат ми е звукът. Китайски войници, вървят в крак.

Киавели наостри уши:

— Колко са? Изглежда, повечко, но все пак? Десетима, взвод или отделение?

— Горе-долу толкова — отвърна Тейър и гласът му потрепна.

— На пътя са, не по-далеч от 400–500 метра, кажи-речи четвърт миля.

— Ние… ние сме по-встрани — леко заекна старият мъж. — Скрити сме в растителността, нали?

— Да, така е, но какво правят военни тук и по това време? Четири часа е. Едва ли е защото са разкрили нашата липса, тогава щеше да се вдигне голям вой, цяла армия щеше да дойде. И нямаше да вървят по този начин, в строй. Не, тези хора са по друга задача… имам лошо предчувствие…

Сега Тейър, изглежда, се изплаши, но по-късно се оказа, че просто се е вълнувал.

— Мислите, че е във връзка с полковник Смит и неговата мисия с уйгурите? Обаче откъде ще знаят? Не, струва ми се, че нямат отношение към онова, което става при Спящия Буда.

— Не бива да пасуваме — нервно рече Киавели. — Нещо трябва да се направи!

Но знаеше, че е неразумно да подлага президентския баща на риск, и сам си отговори:

— Не, нищо не можем да направим. Но ако отиват към мястото на срещата, ще минат флангово на Джон и Ашгар и вероятно ще ги изненадат.

— Трябва да помогнем!

— Но как? Дали да не се опитам някак си да ги задържа тук? Поне да ги забавя…

— Ами аз?

— Стойте тук, кротувайте.

Тейър поклати глава.

— Не е реалистично. Вече петдесет години бездействам, капитане. При това нека си кажем истината — две оръжия са подобри от едно. Винаги си е било така. Оставите ли ме сам, как ще ме охранявате? Значи по-доброто решение е и на мен да дадете оръжие. Отдавна не съм стрелял, но това не значи, че не зная как.

Киавели изгледа бялата коса и изпълненото с решимост лице.

— Убеден ли сте? Намерят ли ви тук — в колата — най-лошото, което ще се случи, е да ви върнат обратно в лагерния затвор. В същото време екипите на Клайн за извеждане са вече готови, стопроцентово съм сигурен. Най-разумното е да останете тук и да се опитате да не привличате внимание. А следващия път Клайн ще ви изведе…

Тейър поклати глава, протегна ръка и за пръв път му заговори на ти.

— Знаеш, Денис, имам докторска научна степен. По мое време беше доста трудно човек да я получи. Означаваше, че пипето ти щрака. Я ми дай твоя пистолет.

Киавели се втрещи. Тейър изглеждаше напълно спокоен, разсъдлив. През прозореца проникна тъничък лунен лъч и под тази светлина успя добре да види очите му. Усмихваха се и сякаш говореха. Казваха, че тленността и смъртта са отдавнашни другари. И Киавели кимна — така си беше, напълно го разбираше този старец. Прав е, по дяволите.

Извади деветмилиметровата берета и я постави върху протегнатата длан. Този път Тейъровата ръка не потрепна. Удивително му се стори, но беше истина. Тогава отвори вратата откъм гъсталака и тихо се измъкна. Поставяйки пръст на устата си, махна на Тейър да го последва. Измъкнаха се изпод камуфлажната мрежа и залегнаха под лимузината. Отпред луната осветяваше терена достатъчно добре. Надигнаха глави и веднага забелязаха приближаващата група — на брой по-малка от очакваното, само десет войници от НОА — Народната освободителна армия. Водеше ги пехотен капитан.

— Колко хора правят отделение в НОА? — прошепна Киавели.

— Не зная.

Но за подобни мисли нямаше и време. Киавели премести лостчето на калашника на единична стрелба и грижливо се прицели, сетне пусна изстрел. Първият в строя изрева и падна на земята, хвана се за крака и се сгърчи.

В същото време стреля и Тейър. Куршумът попадна на пътя току пред групата и вдигна гейзерче прах. Останалите девет души се изпокриха в околните гъсталаци, като извлякоха и ранения си другар. Секунди по-късно организирано отвърнаха на огъня.

— Не знаят къде сме точно — стрелят наслуки.

Нечий глас крясна остро, огънят секна.

Киавели и Тейър изчакваха, наострили уши. Рано или късно войниците ще направят опит да ги нападнат — това бе повече от сигурно. Значи колкото по-дълго ги задържат, толкова по-добре. Капитанът погледна другаря си — Тейъровото лице бе зачервено, възбудено. И той самият изпитваше типичната за бойна ситуация еуфория, а лицето му бе леко запотено.

След малко същият глас крясна отново и войниците скочиха като един, за да атакуват. Стреляха напосоки, лицата им бяха разкривени, очите се белееха под лунните лъчи. Тейър се измъкна изпод автомобила, приклекна край калника и стреля три пъти. Този път с подобрен мерник — отсреща някой изрева от болка.

— Може би ще ги отблъснем — рече той задъхано, развълнувано, сякаш отново преживява близо половинвековното си пленничество.

Нападащите потърсиха прикрития и залегнаха в паника, като този път зарязаха втория ранен да лази сам по пътя. Не са добре обучени, помисли Киавели, но всъщност това му го бяха казвали колеги множество пъти в миналото. При това нямат и боен опит. Едва ли офицерът ще ги вдигне бързо отново, колкото и да си крещи.

Двамата с Тейър лежаха, забили лица в земята, брояха минутите. Изнизаха се двайсетина минути, отсреща все така мълчаха. Изведнъж Киавели зърна кратко сребристо проблясване — нещо лъсна под лунната светлина и се скри… Не бе ли часовников циферблат? Със свито сърце, наострил уши, капитанът имаше неприятното усещане, че някой се движи към тях. Изведнъж се досети: насреща им пълзят храсти — бавно, но сигурно.

— Огън! — прошепна остро. — Стреляйте, г-н Тейър!

Този път се изправи, прикрит зад автомобила, и пусна дълъг откос. До него застана Тейър и се включи в стрелбата. Трудно им бе поради високата кола, налагаше се да се изправят на пръсти, ъгълът на огъня не бе сполучлив.

Чу се трясък и едно от стъклата на лимузината се пръсна, в нея попаднаха и още куршуми. Замириса на горещ метал. Изведнъж изтрещяха изстрели и отзад. Обграждаха ги. Някой закрещя на китайски.

Пребледнял, Тейър преведе:

— Искат да се предадем, да хвърлим оръжията, иначе ще ни убият. Но можем да…

— О, не, не можем! Абсолютно не! — възрази Киавели.

Обещал бе да опази президентския баща жив, а завръщането в затвора бе по-добър вариант от смъртта. Докато бяха живи, имаше все някакъв шанс.

— Задържаме ги вече половин час… понякога и 30 минути имат огромно значение. Сваляйте оръжието! — задъхано рече той, сам захвърли калашника и високо вдигна ръце.

Целият разтреперан, Тейър също пусна беретата на земята, постави ръце на глава — върху маовската шапка, и горчиво си рече: ех, завършиха няколкото часа свобода. На глас каза само:

— Уви!

Отпред се появиха неколцина с насочени оръжия, двамата ранени бяха с тях, подкрепяни от другари. Отзад излязоха други двама, също с готови за стрелба автомати. Неволно, чисто механично, Киавели преброи войниците. Оказа се, че в пехотното отделение на НОА имало 12 войници. Значи двама са се движили отделно. Пред тях застана капитанът с изваден пистолет и занарежда гневни думи.

— Пита кои сме — преведе Тейър. — Усеща, че сме американци. Той… о, Боже…

Последните слова преведе почти заеквайки:

— Настоява да кажем дали сме част от шпионския екип на полковник Смит.

* * *

Пред статуята на Спящия Буда се търкаляха труповете на голяма част от групата на Фен Дун. Не всички бяха мъртви — неколцина, включително и предводителят, успяха да намерят прикритие и спорадично стреляха, макар и немощно.

— Прекрати огъня — нареди Джон на Ашгар.

— Сигурен ли си, друже? Нали виждаш, че има живи? По-добре да слезем и приключим с тях веднъж завинаги — най-вече с Фен Дун. Сигурен съм, че го улучих.

— Не! Разпръсни хората във верига да тръгнат да претърсват скатовете: там някъде трябва да се е скрила Ли Куони. Тя ни е нужна, а оцелелите нека си бягат.

— Мислиш, че…

— Да. Тя и Юй са някъде тук наблизо с декларацията. Давай да ги намерим!

Ашгар даде нужните нареждания, претърсването започна на бегом. До разсъмване оставаше по-малко от час.

— И да знаеш — стрелбата се е чула чак до районния център — загрижено поклати глава Ашгар.

— Така е — призна Джон, следейки уйгурите с очи.

Усещаше, че шансът започва да му се изплъзва, още повече изтичаше им времето и това бе най-ужасяващото. Кога да търсят Юй и Ли Куони, кога да вземат декларацията, кога и най-вече как да я изпращат във Вашингтон?

Така или иначе събитията се развиха доста бързо, без особено логична връзка между множеството участници във финалната битка за този документ.

Внезапно някъде на стотина метра отсреща някой откри огън. Смит рязко завъртя глава нагоре и вляво от статуята на Буда. Първо зачатка автомат, отговори му пистолет.

— Задръж хората — нареди Джон и клекна в храстите.

Ашгар вдигна ръка и махна с длан надолу — знак за уйгурите да залегнат.

— Какво смяташ, Джон?

— Да не е пък Фен?

Ашгар укорно поклати глава.

— Казах ти да слезем и да го довършим, но ти…

— Време нямаше и няма! Трябва ни Ли Куони, Ашгар — тя е най-важната.

— Но ако е Фен, значи сме се издънили.

— Може би, а може би не. Давай напред.

Отново тръгнаха във верига и не след дълго наближиха поляна. Тук спряха и огледаха обстановката. Откритият терен завършваше със скала, надвиснала над част от релефите. Оттук се откриваше добра гледка към цялата долина, както и към склоновете и пътеката пред Спящия Буда.

— Мисля си, че Ли Куони е видяла всичко — каза Джон.

Ашгар само кимна и въздъхна.

Отдясно автоматът отново зачатка, този път съвсем къс откос. Сега забелязаха откъде се стреля — огънят идваше от извисяваща се камениста грамада, нарязаните й скалисти зъбери стърчаха над дърветата. Бе на около 50 метра от ръба на надвисналата над долината скала.

На откоса отвърна единичен пистолетен изстрел от горичка, недалеч от ръба и точно пред мястото, където бяха залегнали Джон и уйгурите.

— Я виж — посочи Ашгар.

Нов кратък откос поръси паднало дърво на камениста тераса ниско долу сред релефите. Зад него безсъмнено се криеше някой. Изведнъж тих, хипнотичен глас рече на английски:

— В капан си, госпожо Ли, и от него измъкване няма. Твоите наемници очистиха повече от хората ми, но — за твое нещастие — не успяха мен да ликвидират.

Беше противният глас на Фен Дун, глас, който Смит се бе надявал никога повече да не чува. Отвърна Ли Куони, а тя говореше нежно и музикално, сякаш приветстваше гост в елегантния си шанхайски дом.

— И аз не успях да си получа парите. Те видимо са в теб, което пък ме кара да се чудя защо досега не си се измъкнал с тях?

— Защото и на мен ми трябва декларацията, госпожо, затова. Усещам, че патрони повече нямаш, нали? И така, и така трябваше вече да си мъртва, ако не беше твоят приятел там сред дърветата. Кой е той? Защо ли не се досещам?

— Защо говорят английски? — прошепна Ашгар.

— Дявол знае — отвърна Джон. — Сигурно Фен има още скрити на друго място хора и предпочита да не разбират за какво точно става дума.

— Ти още за много неща не се досещаш, Фен — кръшно се изсмя актрисата.

Тогава край нея заговори мъжки глас:

— Ти трябваше да си я пазиш декларацията, Фен, докато все още беше в тебе. Тогава тези неща нямаше да се случат. Никой нямаше да пострада.

— А, така ли? Много ми е приятно да те чуя отново, шефе. Глупаво бе да си мисля, че ще вземеш да се самоубиеш, дори и заради семейството. А то жена ти те спаси, нали? Грешката е моя. И без това си знаех кой е истинският мъж във вашата къща.

— Винаги дрънкаш ненужно, Фен — обади се Ли Куони. — Твърдиш, че декларацията ти трябвала, на нас пък са ни нужни парите.

— О, все така делова, а, госпожо? Добре, същата сделка: декларацията за двата милиона долара на Макдърмид.

— Готово.

— Значи се разбираме. Жената пак говори вместо теб, а, шефе! Е, добре де, то всички не можем да бъдем мъже, ха-ха.

Зад дървото се чу боричкане и Юй Юнфу се изправи в цял ръст със силно зачервено лице.

— Не се знае кой е по мъж от нас два…

Думите му секнаха, автоматен откос го разпра на две — от гърлото до слабините, бликнаха мощни фонтани кръв. От горичката някой стреля отново и почти заглуши болезнения вик на Ли Куони.

В отговор се чуха само две думи:

— Така било значи…

Бе гласът на Фен, видимо незасегнат от огъня, тонът обаче вече не бе предишният предизвикателно-самохвален:

— … виж, Ли, знаеш ми условията. Моите условия. Твоят приятел в онази гора скоро ще изпука и последната пачка, докато аз имам още доста пълнители. За теб пари няма да има. Предлагам ти живота срещу документа. Дай го и си върви по живо, по здраво.

Джон трескаво зашепна, надигайки се:

— Прикривай ме, човече. И не стреляйте, докато не викна или усетиш, че просто друг изход няма.

— Къде си тръгнал? — сопна се Ашгар.

— Ще обходя скалите и ще пипна Фен отзад.

— По-добре да го нападнем веднага — директно. Ние сме поне 20 души…

— Няма да го докопаме в онези зъбери. Виж, има прекрасна позиция, тежкокалибрено оръжие, достатъчно патрони. Ами ако извади още изненади? Оръжия, подкрепления — други войници. Времето ми изтича, Ашгар, помисли: изпадне ли Куони в паника, подплашим ли я, може да унищожи декларацията. Залогът е огромен…

И преди Ашгар да е реагирал, Джон грабна своя МР5К и се измъкна назад към скалите. Сърцето му биеше лудо. Двойна бе причината да се опита да неутрализира Фен. При последния изстрел от горичката стрелецът се бе подал достатъчно, за да го види Смит с бинокъла: беше Ранди Ръсел. Ранди, моля ти се!

И идея си нямаше откъде се е взела, иначе Фен бе абсолютно прав. Скоро ще си изпука патроните, с тях и шанса. А нападнат ли уйгурите, тя мигом попада под кръстосан огън.

 

 

В Арабско море

 

Гласът на адмирал Броуз проехтя съвсем ясно по високоговорителя в помещението на мостика.

— Дай координатите на „Императрицата“ в момента, капитане!

От мястото си пред широкия прозорец Джим Червенко отлично виждаше осветения силует на „Императрицата“ просто на две мили от носа на „Кроу“. Движеше се с максимална скорост по обляната в лунни лъчи морска повърхност, неотклонно по курс към Ормузкия проток, оттам Персийския залив и Басра, Ирак.

Кимна на Биенас, който обърна очи към навигатора. Младият офицер мигом подаде данните, Биенас ги прочете на адмирала.

— По нашите изчисления имате по-малко от 90 минути преди влизането в протока — откликна Броуз.

— И по нашите е така, сър — намеси се Червенко.

— Готови ли сте?

— Напълно, сър. Обектът е на две мили от носовия бакборд.

— Подводницата?

— Движи се в пакет с нас, със заредени торпедни отделения. Следва „Императрицата“, но отдясно и на половин миля, в отлична огнева позиция срещу „Кроу“.

— Вашите „Сийхоук“ екипирани ли са за борба с подводници?

— Тъй вярно, сър.

Адмиралът запази хладния делови тон, но въпросите, които не би задал и на абсолютно зелен младши офицер на първо плаване, камо ли на стар морски вълк като Червенко, издаваха напрежението, под което се намираше. Това си рече и Червенко, а Броуз сякаш прочете мислите му и подхвърли:

— Извинявай, капитане, ситуацията е повече от гадна.

— Не помня по-гадна, сър.

— Бойният ви план?

— Маневрираме към „Императрицата“, сигнализираме да спре, прехвърляме абордиращ екип, държим я между нас и подводницата, принуждавайки последната да мине откъм нашата страна, където я чакат хеликоптерите. Иначе според обстоятелствата — както се променят те.

— Добре, капитане — тук Броуз направи пауза. — … ще получите заповед за абордиране до час. „Шилох“ ще бъде при вас най-рано до три часа, плюс-минус някоя и друга минута. Ще се опитам да ви изпратя и въздушна помощ, но ми е трудно с времето. Дръжте се колкото можете…

Отново пауза, след малко сърдечно добави:

— …е, и късмет!

Връзката прекъсна, Червенко погледна часовника над командния пулт и отново насочи нощния бинокъл към „Императрицата“. Нощта си бе все така лунна, морето спокойно, повърхността му — в палаво разиграни светлосенки. Капитанското лице бе леко смръщено, наум вече броеше обратно.