Метаданни
Данни
- Серия
- Приют Едно (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Altman Code, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлозар Николов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканирал
- Violeta_63 (2014)
- Корекция
- VaCo (2016)
Издание:
Робърт Лъдлъм
Аферата Олтмън
Американска. Първо издание
Редактор: Марта Владова
Художник на корицата: Боян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
ИК „Прозорец“, София, 2004 г
ISBN 954-733-378-x
История
- — Добавяне
Глава десета
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Завърнали се в сградата на Пентагона, заместник-министърът Кот и генерал Гереро продължиха да обсъждат още известно време темите на заседанието. Не след много се разделиха и всеки пое към кабинета си.
Кот обаче първо надникна в мъжката тоалетна. Оказа се празна. Тогава побърза да се заключи в една от кабинките, седна на седалката, извади клетъчния телефон. Набра номер и зачака, докато мрежата прехвърляше сигналите през сложния електронен лабиринт. След малко чу енергичен глас:
— Е?
— Смятам, че потръгна. Президентът се колебае.
— Нетипично за нашия лидер, а? Какво точно става?
— Знаеш му нрава, упорит като булдог. Само че почти не участва в дискусията. Стантън се развихри, обаче соло. Е, като не смятаме Броуз и Ода, разбира се. Но това го очаквахме.
— Опиши по-подробно.
Кот предаде главните гледни точки, изразени на заседанието.
— Никой не знае защо президентът е толкова загрижен, тъжен, някак си несигурен. Може би Броуз е в течение на игрите. На няколко пъти многозначително се споглеждаха.
Отсреща се изсмяха горчиво.
— О, стопроцентово вярвам, че е било така. Само че с теб трябва да поговорим доста по-подробно.
— Разбира се, когато кажеш. Да се разберем кога да ти се обадя?
— О, не. Не така. Налага се да говорим на четири очи, на живо. Нещата са много важни.
Кот се замисли.
— Аз и без това трябва да инспектирам азиатските ни бази.
— Точно така. Ще те чакам — рече гласът и прекъсна линията.
Кот прибра телефона, пусна водата и излезе.
* * *
Президентът отдавна имаше усещането, че Фред Клайн работи в постоянна, безкрайна нощ. И сега пердетата на офиса в яхтклуба бяха спуснати, макар че бе късна утрин и навън грееше приятно слънчице, от пристаните долитаха всевъзможни звуци, пърпореха двигатели, откъм реката звучеше птичи крясък. Кастила седна срещу Клайн, а той се облегна на стола, извън пряката светлина на настолната лампа.
Шефът на Приют едно изброи основните пунктове в доклада на Джон Смит.
— Може да се наложи светкавично да го извеждаме от Китай — замислено заключи Клайн, описвайки обстоятелствата, при които бе завършил разговорът им с двете кодови думи: Потъс — президентът, зъболекарски услуги — бързо ексфилтриране.
— О, в никакъв случай не бива да губим и Смит — загрижено коментира Кастила. — Още по-лошо, че все така не разполагаме с декларацията, дори не знаем у кого е тя сега.
— Смит допуска, че копие може да има и белгийското акционерно дружество.
— Може ли?
— В Китай наши хора вече са по следите на нападателите на Смит, в Ирак търсим второто копие на документа. Ще завъртим колелото и в Антверпен с надежда третото пък да е там. И ако не намерим нищо в Шанхай, Басра или Антверпен, тогава остава само Хонконг.
Президентът кимна.
— Добре. Вярвам в преценките ти. Имаме още няколко дни на разположение, докато товарният кораб пристигне на мястото.
Поколеба се, направи гримаса и добави:
— Вече е време да взема решение какво ще правим в случай, че не открием декларацията. Не мога да допусна съдът да разтовари химикалите в Ирак. В края на краищата ще се наложи наши сили да се качват на борда, а това означава да се подготвя за поемане на отговорността за последствията.
— Означава ли това военен сблъсък с Китай?
— Сблъсъкът е съвсем реална — и доста тревожна — вероятност.
— Сами ли ще действаме, или ще се обърнем към съюзниците?
— Ако е необходимо. А помолим ли съюзниците за помощ, те ще поискат доказателства и документи. Пък ние такива нямаме, поне засега…
— Отлично ви разбирам. Ще направим всичко възможно да открием декларацията.
— Изобщо не искам да мисля за възможността Китай да избере пътя на предизвикателството и да предприеме крайни стъпки.
Кастила наведе глава, широкото му лице потъмня и сякаш се сбръчка.
— Само като си помисля, че така силно желаех президентския пост. Работих като луд, за да го получа, дадох всичко от себе си…
Наведе се към бюрото на Клайн и тихо запита:
— Кажи ми докъде стигнахте с онзи човек — Дейвид Тейър?
— Работим по местонахождението на полевия затвор. Засечем ли го, изпращам човек да провери достоверността на твърденията.
Президентът отново кимна.
— Опасявам се, че може да се провали подписването на договора за човешките права. А това не бива да става.
— Ако се стигне до такава ситуация, можем да изпратим група със специална мисия на място.
— За каква група ми говориш?
— За малка, специално обучена. Броят на хората и нужната им екипировка ще зависят от мястото и степента на охрана и сигурност на затвора.
— Е, добре, ще получиш всичко, от каквото имаш нужда.
Сега Клайн погледна стария си приятел право в очите:
— Да разбирам ли, сър, че ще разрешите подобна мисия?
— Засега нека да кажем, че съм готов да обсъдя всяка опция — рече Кастила и за миг затвори очи.
Лицето му отново се сбръчка и по него се изписа тежка мъка. Но цялото това изражение мина като движеща се сянка, Кастила разтърси глава и се изправи.
— Е, дръж ме в течение. По всяко време — ден, нощ, няма значение.
— Разбира се. Науча ли нещо…
— Добре, довиждане.
Отвори си вратата сам и тръгна, с приведени широки рамене, с тихо достойнство. Агентите от охраната мигом го обкръжиха като човешки щит. Групичката закрачи към следващата врата, оттам към колата.
Клайн стана и се заслуша. След десетина секунди моторът на линкълна тихо запърпори, а чакълът заскърца под тежката машина. Пристъпи към стената вдясно и замислено застана пред голям екран. В съзнанието му се въртяха десетки идеи и варианти. Докосна нужния бутон, екранът сякаш пламна, показа се голяма, много подробна карта на Китай. Сложи ръце на гърба, внимателно се загледа в нея.
Шанхай
В хотелската стая беретата оставаше насочена в стомашната област на новодошлия.
— Какъв Мондрагон? И за какъв възрастен става дума? — нетърпеливо попита Смит.
— Едва ли е време сега за такива шегички, полковник — отвърна мъжът и бързо смъкна бялото сако.
Под него се показа типичната бяла риза и свободни, торбести панталони.
— Изпратихме човек след Мондрагон, за да сме сигурни, че ще ви предаде информацията. Не помните ли остров Саолючу? И засадата? Там, където Мондрагон предаде Богу дух. А вие се измъкнахте и се върнахте обратно. През цялото време сме подир вас. Сега разбираме ли се?
Оръжието на Смит не помръдна.
— Защо ще ме търси Дирекция обществена безопасност?
— Ох, дявол го взел! Хайде, забравете тази пуста упоритост. Дейвид Тейър е може би най-красноречивото доказателство за пред световното обществено мнение какво се върши в Китай. А ДОБ е по петите ви по техни си причини, не наши.
— Вие ли бяхте в онзи ландроувър?
Ашгар Махмут въздъхна тежко, пресилено.
— Е, бил съм, не съм бил! Вземайте дрехите и се обличайте. Казвам ви пак, че време няма! Побързайте, защото хванат ли ни, и двамата ще ни увесят за топките, добре да го знаете!
Ашгар Махмут не бе китайско име, още по-малко бяха китайски очите и тъмната кожа. Използваше множествено число — „ние“, „наши“. Може би са някаква нелегална дисидентска група? Явно, че го бяха следили, съответно не е било трудно да го засекат в хотела… нито пък бе далече от логиката хора на ДОБ да са тръгнали да го търсят. В следващия миг взе решение — свали си костюма и бързо навлече донесените от посетителя дрехи — стар, типично син китайски костюм от Маово време, войнишка шапка, пастелно синя риза с позацапана яка и сандали.
— Вземете само най-ценното — предупреди Махмут и забута количката обратно към вратата.
Смит прибра беретата в джоба, взе раницата. Излязоха в коридора. За щастие бе съвсем пуст. Махмут бързо закрачи към сервизния асансьор, който бе встрани от тези за гостите, бутайки пред себе си количката. Кабинката се оказа на етажа.
— Извадихме малко късмет — коментира Махмут и двамата влязоха.
Още вратата не се бе затворила докрай, когато чуха на етажа да пристига асансьор. Отвори се със съсък, неколцина изтичаха на етажа. Сервизният асансьор потегли, но Смит ясно чу резките заповеди и блъскането по нечия врата. Май беше неговата.
— Ето ги и онези, за които ви предупредих — многозначително кимна Махмут.
Смит кимна в знак на съгласие и си каза, че е бил просто на ръба на пропастта. И сега не беше много по-различно. Колко ли време ще отнеме, докато им подушат дирите и ги подгонят?
Махмут спря на първия етаж, избута количката.
— Оттук има изход към кухнята — обади се Смит.
— Аха, днес минахте оттам с онзи, младия китаец. Кой е той? И къде е сега?
— Преводач ми беше — отвърна американецът. — Убиха го.
Другият поклати глава с ирония.
— Вие носите „късмет“, полковник. Май с вас ще трябва да внимавам двойно. Кой го уби?
— Подозирам, че човек на име Фен Дун или някой от неговите хора.
— Не го познавам — рече Махмут и забърза към кухните.
Изоставиха количката на подходящо място и се насочиха към служебния изход. На тъмната алея отвън се спряха за миг — отляво бе голямата улица, отдясно малка уличка, минаваща зад гърба на хотела.
— Тук някъде ли е ландроувърът? — попита Смит.
— Глупости! Да не съм луд.
Сега чуха крясъци, идваха отзад, от самия хотел. Хората от сигурността не са чак такива глупаци, рече си Смит.
— Хайде! — прошепна Махмут и полетя като газела.
Смит хукна подире му, някъде отдясно долетяха други викове. Опитваха се да им отрежат пътя. Махмут сви рязко вляво, поведе американеца по лабиринт от тесни алеи. Смит бързо загуби посоките, усети само, че Бунд и реката остават зад гърба им. Влизаха и излизаха от тесните улички, бързи като хрътки, Махмут водеше, поддържайки темпото на спортен спринтьор. Задъхан здраво и изпотен още повече, Смит се опитваше да не изостава. Прескачаха храсти и плетове, скамейки и бордюри, пресякоха и по-голяма улица, където с мъка избягнаха пешеходците и десетките колоездачи. Пробягаха през някаква строителна площадка, сред разпръснати материали и греди, излязоха на друга улица, където и вляво, и вдясно имаше автомобили — в движение, но и паркирани. Как успяха да минат непокътнати, и самите те не разбраха.
Здраво задъхани, профучаха през място, където усетиха миризма на готвено, сетне воня на застояли боклуци, някъде трещеше музика, набутаха се в простряно на въжета безкрайно пране, което рязко смали скоростта им и ги забави. Минаха покрай поредица гаражи, пред които горяха огньове, после отново полетяха по нова улица: тук, освен велосипедисти, имаше и мотоциклети. Вече не усещаха почти нищо, освен собствените си горящи от задух гърди. През цялото време по петите си чуваха викове и топуркане на бягащи хора — понякога по-близо, но и по-надалеч. Като кошмарен сън, от който излизане няма…
На два пъти рязко променяха посоките, дори се върнаха назад, защото отпред се явяваха нови и нови преследвачи. Изглежда, гонитбата бе вече координирано, ръководено с радиовръзка усилие с участието на много хора. По едно време току пред тях със злокобно скърцане на гуми закова кола, но двамата успяха да влязат във входа на жилищна сграда, а за късмет тя имаше и заден изход.
Преследвачите не се отказваха, примката постепенно и здраво се затягаше. Нямаха нито време, нито възможност да разменят дори и дума, та камо ли да поспрат да починат дори и за секунди. Смит отдавна не знаеше къде се намират, бе сигурен само в едно — че е бягал като луд километри наред. Всички мускули го боляха, белите дробове свистяха и умоляваха за малко отдих. В стар Шанхай ли се бяха озовали, или някъде около Френската концесия? Изведнъж съвсем неочаквано излязоха на познатата на Смит „Нанцзин Дун“. Улицата бе буквално задръстена с пазаруващи или тръгнали да се почерпят хора, стотици туристи и неотклонно вървящите подир тях джебчии, продавачи и леки жени, появили се в изобилие след като „свободните пазари и инициативи“ бяха станали цел номер едно на социализма.
— Към метрото! Хайде! — успя да подвикне Махмут тук и показа с ръка посоката.
Добре че имаше предварително купени билети, та успяха да влязат. Затопуркаха с последни сили надолу по стълбите към добре осветен перон под голям надпис „Хъ Нан Лу“, където в очакване на влака стояха сравнително малко хора. Облени в пот, с неспокойно играещи очи, задъхани, двамата се дръпнаха встрани и бързо потърсиха с поглед възможните входове и изходи. За щастие влакът не закъсня, качиха се, без да гледат в каква посока отива.
Смит въздъхна с облекчение и огледа почти празния вагон.
— Добра работа свърши — рече с бегла усмивка. — Само че от теб гид няма да стане, не оставяш човека поне да зърне забележителностите.
Махмут го изгледа мрачно и избърса потта от чело. Изведнъж се ухили и в очите му заиграха весели искрици.
— Очевидно, полковник, не разбирате за какво става дума — отвърна той все така на „вие“.
Смит не бе привикнал с толкова точен, неподправено британски акцент и с интерес погледна човека още веднъж. Определено не бе китаец.
— Аз туристите си ги подбирам, търся по-специални хора. Най-вече привикнали на физическо натоварване. А и друго — човек тук трябва да има разрешително. Пък на мен то просто ми е противопоказано.
— Защо?
— Защото трябва да ида да го извадя в полицията. А техните хора обичайно ме търсят или гонят, както и днес.
— Значи често се получават такива сценки, а?
— Откъде иначе ще съм в така блестяща атлетична форма? Вярно, в Китай живеем, но аз пък си имам навика да плямпам доста свободно на тема партия, правителство и малцинства. Затова и не ме обичат особено онези, дето вършат мръсната работа на боклуците начело на властта.
Влакът се движеше достатъчно бързо, вагонът бе чист и удобен. На следващата спирка Махмут подаде нос навън и бързо огледа перона, сетне се дръпна навътре и загрижено поклати глава.
— Лошо, а?
— Градската полиция е завардила изходите, което ми говори, че ДОБ знае къде сме.
— Но откъде ще знаят посоката?
— Не я знаят. Ако беше така, досега на пероните щяхме да видим агентите с костюмите. Оставили са първо полицията да ни засече, сетне ще ни заковат.
— Хм, кофти работа.
— Така си е — усмихна се невесело Махмут. — Но имаме мъничко преимущество. На ченгетата е наредено да не ни задържат — тази работа искат да си я свършат органите сами.
Влакът отново потегли. Махмут изчака да минат две спирки и тогава заговори отново:
— Следващата спирка е „Храм Цзин Ан“. Там слизаме. Онези наскоро не са ме виждали отблизо в подобни дрехи, може и да се размина. Вас вероятно няма да ви спрат, поне не и в метрото, но не мога да го гарантирам със сигурност. Ще ви покажа по кой изход да хванете и ще вървя непосредствено след вас. Смесваме се с колкото хора има и излизаме спокойно. Ако ви забележат… е, ще ги ударим заедно.
— А после?
— После пак ще бягаме.
— Чудесно — засмя се Смит. — Просто нямам търпение отново да хукна.
Доволен от отговора, Махмут се ухили тънко и под черните мустачки се показаха равни бели зъби. Влакът влезе в следващата спирка, забави ход и бавно спря. Махмут надникна през прозореца.
— Тръгвайте с другите, вляво и към по-далечния край на перона. По пътя натам има три изхода. Хванете предпоследния.
В същия миг се отвориха вратите на вагона.
— Разбрах — рече Смит и слезе заедно с други пътници.
Последва указанията, тръгна вляво, а за късмет натам се насочиха повечето слезли хора. Предпоследния изход избраха поне половината от тях. Американецът остана плътно в неголямата групичка, вървеше с наведена глава, страхуваше се да се извърне, но вярваше, че Махмут го следва.
На изхода двама шанхайски униформени полицаи внимателно заглеждаха минаващите. Погледът на първия се плъзна по лицето на Смит и мина на следващия излизащ, но вторият полицай го фиксира с интерес, макар че запази мълчание.
Смит ускори крачки с наведени надолу очи, а служителят извади уоки-токи и бързо заговори в него. Почти бе стигнал стълбището, когато отзад отекна вик, първо на китайски, сетне и на английски:
— Ей, европеецо, да — ти, високия! Спри на място!
Силна ръка го тласна в гърба и познат глас изсъска:
— Хайде сега, беж да ни няма!
Смит побягна като елен, изкачи стълбището за секунди и излетя в тъмната улица. Махмут го застигна и викна в движение:
— След мен!
Отзад отекнаха още викове.
— Стой! Полковник Смит, спри или ще стреляме!
Този път вече безсъмнено бяха хората на ДОБ. Отнякъде блеснаха фарове, чу се рев на автомобилен двигател и отново отекна заповеден глас на английски:
— Спрете ги, бе, идиоти!
Смит и Махмут хукнаха като антилопи по южноафриканска степ. Никъде не се виждаше укритие, улицата бе открита, широка и права.
— Няма да успеем — извика Смит в един момент, когато бяха рамо до рамо.
— Няма и нужда — отвърна Махмут и рязко сви в тъмна странична уличка.
Профучаха покрай красива къща европейски тип от началото на XIX век. Не бяха ли в района на Френската концесия? Но фаровете пак блеснаха отзад, преследвачите с колата свиваха в същата уличка. Махмут отново смени посоката на 90 градуса — сега влязоха в друга тъмна и доста по-тясна алейка. Тичаха покрай допрени една до друга еднакви къщи, подредени като войници и подобни на вили с безкрайна ограда, чийто архитектурен стил видимо не отговаряше на постройките. И внезапно, преди фаровете на колата отзад да ги осветят за пореден път, Махмут отвори врата в нея и двамата се мушнаха бързо. Затвориха, поеха в дворното пространство между тухлените постройки, свиваха на няколко пъти по междинни алеи и се озоваха в подобно на лабиринт пространство. Навсякъде висеше пране, включително и по прозорците на дву- и триетажните къщи. По стените бяха опрени очукани велосипеди, под прозорците като туморни образувания стърчаха решетъчните тенекии на ръждиви климатици. Навсякъде вонеше на претопляна храна и стара мазнина.
— Онази врата единственият изход ли е? — запита Смит, когато за секунда спряха да починат на едно място.
— Хм, обичайно да — неясно отвърна Махмут. — Хайде след мен.
Тогава влезе в близката къща и махна с ръка на американеца да върви подир него. Минаха през поредица стаи, където на столове, възглавници или къси килимчета седяха мъже с цвят на кожата като Махмутовия, до един с малки бели или мрежести шапчици. Повечето спяха, останалите ги гледаха с любопитство, но без страх.
Махмут крачеше леко, максимално безшумно. След малко стигнаха до дупка с наръбени краища в стената. Водачът пропълзя в нея и викна през рамо:
— Хайде, полковник, не се мотайте.
— Къде отиваме? — поколеба се Смит, но го последва в прохода.
— На безопасно място.
Озоваха се в неголяма стая, обзаведена с легла, столове, масички и лампиони. Тук бяха сами.
— Някъде във Френската концесия сме, нали? — попита Смит.
Сърцето му все още тупаше бързо от усилията, целият бе облян в пот.
Лицето на Махмут бе също потно, силно зачервено.
— Това е лунтан — отвърна той и извади кърпа, за да се избърше.
— Какво каза?
— Лунтан — европейски тип тухлени домове близнаци — строени са в края на XVIII век на групи, допрени един до друг — както се подреждат фигурите на доминото. А понякога — нарочно — помещенията са строени лабиринтоподобно, без определена симетрия или ред. Отвън никога няма да кажете къде свършва едното и започва другото. Оградните стени около тях са типично китайски — приемат нужната форма около постройките и са градени по стария китайски дворен принцип: по много къщи в двор — напълно затворено, т.е. оградено пространство, понякога свързано със съседното и по съседното с „пътеки“.
— Искаш да кажеш проход като този, през който влязохме?
— Именно, поне в този случай. Навремето европейците разбрали, че губят пари, ако държат китайците извън териториите на своите концесии. Така се родила идеята за лунтана, а в началото го давали под наем само на богати китайци. Сетне, в течение на години наред, жителите на Шанхай постепенно се нанасяли в лунтани. В наше време поне 40 на сто от местните все още живеят в тях. А тукашните — в днешните рамки на Френската концесия — са може би най-добре запазените. В някои случаи в един двор се заселва голям род или преселници от едно и също село.
В същия миг Смит чу особен шум и се извърна. На мястото на назъбената дупка плавно се наместваше фрагмент с абсолютно същата форма.
— От другата страна вече не се забелязва нищо — усмихна се Махмут.
Смит бе впечатлен.
— Добре измислено, по дяволите… какво е това място всъщност?
— Скривалище, полковник, обикновено скривалище — тайна квартира, както го наричат някои разузнавачи. Гладен ли сте?
— Цял вол мога да изям — закани се американецът.
— Жалко за онези раци, дето ви ги носех в стаята — усмихна се другият и отвори врата.
Влязоха в съседна стая с дълга маса, микровълнова печка и хладилник. Махмут посегна към него, но в следващата секунда ръката му замръзна във въздуха. Нейде наблизо забумтяха тежки стъпки, закънтяха мъжки гласове, обсъждайки нещо на висок глас. Изглежда, хората на ДОБ бяха попаднали по следите им и се намираха в съседно помещение.
— Не се безпокойте, полковник, няма да намерят дупката в стената — прошепна Махмут. — Ще свикнете с тези шумове. Намираме се на друго място, в лунтан, различен от онзи, където са те…
Прекъсна го шумът на силни удари по дървена врата и гневни гласове. Звукът обаче идваше отвън, а не от допиращото се помещение. Сега хората бяха извън сградите.
— Какво става…? — заекна Смит.
Здрави юмруци блъскаха по дъски, които бяха само на метри разстояние от двамата.
Махмут се засмя беззвучно и отвори хладилника.
— Сядайте на масата, полковник. Няма да ни намерят, бъдете уверен.
Стъпките и вбесените гласове бумтяха обезпокояващо, на Смит му се струваше, че стените всеки миг ще се разтворят и китайските агенти ще влязат. А домакинът извади съдове с храна и ги постави в микровълновата печка, сетне със заразително спокойствие се настани на масата и с още по-широк жест отново подкани американеца.
— Повярвайте ми, полковник, няма от какво да се безпокоите.
Междувременно храната се затопли, Махмут я поднесе, от хладилника извади две бири, от шкаф — чаши. Шумотевицата продължаваше и Смит все още нервничеше, макар че бе гладен като вълк. Седна срещу Махмут и погледна пивото — кафяво, нюкасълско, налято в типични британски халби.
— Хайде наздраве и на добър час — вдигна чаша Махмут и подмигна.
Забавляваше го безпокойството на Смит.
— Е, какво пък, наздраве — примири се американецът и отпи голяма глътка.