Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (38)

Глава трийсет и седма

Махмут и Смит се промъкваха покрай оградата; а полазеше ли по нея дългият прожекторен лъч, залягаха, замираха неподвижно. Сетне тичаха силно приведени, от време на време лазеха като змии, после пък се движеха на четири крака. Водеше Ашгар, той знаеше къде трябва да отидат, той усещаше кога и къде трябва да внимават двойно повече. Изведнъж се спря и приклекна, Джон го настигна и се отпусна до него. Проследи погледа му — Махмут се взираше през редовете тел към недалечна ниска и квадратна постройка. В задната й част имаше двойна врата, но прозорци не се виждаха. Пред вратата й започваше широка пътека, по-скоро черен път като коловоз, стигаше до оградата и продължаваше навън чак до съседния път.

— Ето, оттам трябва да излязат — прошепна Ашгар.

— Каква е постройката?

— Столова с кухня. Ще ги чакаме тук с надежда, че няма да се налага да влизаме по-навътре. Двойните врати са към склада — там товарят и разтоварват хранителни продукти. Сега имаме едно преимущество — между тях и оградата има сляпа точка за часовите на кулите, не я виждат, но не е по-широка от три-четири метра.

— Може да свърши добра работа.

Залегнаха с решение да чакат тук, почти прилепени към оградата, впили очи в двойната врата. Времето сякаш спря, а нощта като че стана по-тъмна. Изведнъж до ушите им долетя шумът на вървящи в крак хора с тежки обуща. Тежък звук, застрашителен.

— Какво ли означава това? — запита Смит.

— Част от охраната се придвижва откъм блоковете към комендантската сграда и караулното. Или е имало тревога, или са правили внезапна проверка. Не ми харесва тази работа, Джон.

— Само да не са обявили извънредно положение!

— Скоро ще научим — мрачно прошепна Ашгар, взе камъче от земята и го запокити навътре, целейки се в нещо, което Джон така и не различи.

Камъчето падна, чу се специфичен звук, като че чукна върху чакъл. Джон се взираше в мрака, но нищо не помръдваше. В следващата секунда нещо го перна по бузата. Беше камъче, подобно на хвърленото от Махмут.

— Ето ти и отговора — поклати глава уйгурът. — Позна, обявено е извънредно положение. Ще се наложи да чакаме. Ако извадим късмет, може би след 24 часа нещата ще се нормализират. Единственото хубаво нещо е, че на разсъмване няма да местят Тейър. В същото време може и да не го отменят, а да продължи по-дълго, че дори и седмица.

— Боже, надявам се, че не — въздъхна Смит. — Заради всички нас, особено заради Тейър.

 

 

Неделя, 17 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Чарлс Аурей влезе в Овалния кабинет почти на пръсти.

— Съжалявам, че отново ще ви безпокоя, г-н президент, но…

Късното следобедно слънце надничаше в леко затопленото помещение и сякаш милваше президентския врат. Кастила вдигна очи от ежедневната сводка.

— Кажи, Чарли?

— Шефката на разузнаването настоява да ви види.

Президентът свали очилата, разтърка върха на носа.

— Разбира се, доведи я.

Аурей се върна с жена на възраст около 60 години. Бе средна на ръст, понатежала телесно, с късо подстригана посивяла коса. Облечена в тъмно, едрата й гръд издуваше елегантното сако отпред, вървеше наперено и самоуверено. Изпащали си от въпросите й хора я сравняваха с лек танк — бърз, мощен, безмилостен.

— Сядай, Арлийн — покани я Кастила. — Винаги ми е драго да те видя. Е, казвай, какво ново?

Жената погледна към Аурей, заел обичайното си място — опрял гръб на стената вдясно зад президента.

— Не се безпокой, Арлийн. Чарли е в течение на всичко.

— Е, добре тогава — рече тя и прибра крака под стола, наведе очи, сякаш да се съсредоточи. — Моля ви първо вие да ми кажете онова, което не зная относно Джаспър Кот и Ралф Макдърмид? Какво е положението с тях? И кога желаете да оповестим онова, което знаем ние?

— Освен вашите хора, още и ФБР работи по въпроса, събира информация и наблюдава съответните лица. Част от проблема е да установим с точност какво незаконно са извършили те. Да разгласиш незасекретена информация не е закононарушение, нали така? Когато обаче успеем да документираме ролята им в аферата около „Императрицата“, тогава вече ще ги заковем като подпомагащи незаконна контрабанда лица, разбира се, с редица допълнителни усложнения. При това Кот наистина е съобщавал на Макдърмид данни, обект на държавна тайна. Във всеки случай и за двете неща ще са ни нужни достатъчно убедителни и документирани доказателства, свидетели и прочие. И затова не бързаме, за да не ги подплашим. Е, казах ти онова, което зная, твой ред е, Арлийн. Какво ново са разкрили твоите хора?

Тя поклати глава многозначително.

— Попаднахме на ключова улика относно самоличността на още един източник на изтичане на информация. Макдърмид се е консултирал с някого тук, във Вашингтон. Възможно е да е бизнес партньор. Или съучастник. Във всеки случай е мъж. Вероятно високопоставен. Засега остава неизвестен.

Президентът се замисли върху новината. И с мъка потисна напиращата на устните му ругатня.

— Как се получи?

— Подслушваме хонконгския кабинет на Макдърмид.

За пръв път този ден Кастила се усмихна.

— Е, има случаи, когато дяволиите на ЦРУ ми доставят огромно удоволствие. Благодаря ти, Арлийн. Искрени благодарности. Но казваш, че проблемът сега е да разпознаете човека?

— Именно. Една от агентките ни в Хонконг твърди, че гласът му й е познат. Само че засега не може да каже със сигурност точно чий е той.

— Ти чу ли записа?

— Няма достатъчно качество по телефона, но вече пътува към Ленгли по куриер.

— Разпознаете ли го, незабавно да ме уведомиш. И ако твоите служители не се справят, донеси ми записа тук. Може би някой от моите хора в Белия дом ще успее.

— Слушам, г-н президент — отвърна шефката на разузнаването и понечи да стане.

Кастила я възпря.

— Нещо друго във връзка с разследването на Макдърмид?

— Засега не знаем точно защо той или „Олтмън Груп“ са замесени с „Императрицата“, като, разбира се, изключим очевидната причина — финансови облаги от продажбата на химикалите.

— Добре, Арлийн. Благодаря, високо ценя работата ти.

— Изпълнявам си задълженията, сър. Надявам се скоро да преодолеем кризата. Обстановката е взривоопасна и ако не…

— Дай Боже — обади се от мястото си зад президента Аурей.

— Е, успех в разследването — каза Кастила. — Дръж ме в течение.

— Разбира се, г-н президент.

— Изпрати дамата, Чарли. С теб ще говорим по-късно.

Двамата излязоха, а Кастила посегна към синия телефон и помоли Фред Клайн да дойде при него. Трябваше да му разкаже за успешните и неуспешните разкрития на ЦРУ. На четири очи. И той също вече не смееше да рискува с изтичането на информация.

 

 

Понеделник, 18 септември

Дацзу

 

На изток вече светлееше в лимоненожълти тонове, зазоряваше се, макар и бавно. Старите автомобили бяха изминали не повече от пет-шест мили път покрай ферми, ниви и гористи хълмове. Не след дълго влязоха в голям двор, сенчест, влажен, в задната му част имаше къща, хамбар и земеделски пристройки. Постепенно се затопляше, слънцето вече даваше сигнали за приближаването си, виолетовите хълмове в далечината започваха да зеленеят. Там някъде бе и статуята на Спящия Буда, изсечена в скалите. Където го очакваше среща с Ли Куони и съпруга й. Джон се загледа във възвишенията, замислен какво ли ще му донесе следващата нощ.

В дъното на двора пърпореше двигателят на стар съветски автобус.

— За какво ви е тази таратайка? — попита Джон, когато Ашгар спря недалеч от рейса, а след него и другите две коли.

— Алани и нейната група смятаха да прехвърлят с него Тейър и Киавели до границата. Под прикритието на туристическа група уйгури, завръщащи се в Кашгар.

— Хм, рисковано… туризъм, уйгури, едва ли ще стане през деня.

— Почакай малко, сега ще ти покажа.

Махмут излезе от колата и се доближи до автобуса, където заговори с възрастния мъж на волана. Шофьорът загаси мотора, излезе и двамата с Ашгар тръгнаха към къщата.

— Ела и ти — махна на Джон уйгурът.

Вътре на груба дървена маса бяха нахвърлени женски дрехи — торбести и мъхнати афганистански бурки с дупки за очите и доста дълги, едната кафява, другата — черна.

— У дома повечето от нашите жени си забулват лицата, обаче някои все още носят и тези остарели чудесии. Смятахме Тейър и Киавели да ги използват, седнали до Алани, която е доволно висока. А присвият ли си краката по подходящ начин, може и да минат.

— Е, поне под тях може оръжие да се скрие.

Домът бе стар, дъсченият под — силно изтъркан, подпорните греди и мертеци — напукани. Мебелировката бе правена на ръка — и масите, и столовете, и шкафовете за дрехи. Вдясно се влизаше в сводеста стая с голямо легло, а до него на стойка стоеше леген с вода, кана и глинен черпак. Джон не забеляза други уйгури, поне не и на пръв поглед. Старият шофьор се настани край масата с дрехите.

— Къде мога да подремна? — попита Смит, чувствайки умората.

Знаеше, че е задължително да почине до следващата нощ, а цялото тяло го болеше, мускулите му бяха изтръпнали, раните по лицето пламтяха. Искаше му се да изтрие чернилката от него, да хапне и да полегне на каквото и да е, само да е на гръб.

— Тук има мазе — скривалище. И в хамбара имаме скрити помещения — зад яслите. Няма ли да похапнеш, преди да почиваш?

— С удоволствие. Малко храна, сетне сън.

Махмут го поведе към кухнята. Там около голяма маса вече четиринайсет души от бойците лакомо лапаха, а жените се въртяха около печката и готвеха, постоянно принасяйки блюда. Джон разпозна ухилените гримьорки от шанхайския лунтан. Щом зърнаха лицето му, и двете бурно се закикотиха. Джон сви рамене, отиде на мивката и с помощта на домашен сапун и хладка вода успя да свали чернилото.

Почувства се значително по-добре, седна на масата с другите. Размениха погледи, но никой не каза нищо. Седна и Ашгар, жените донесоха още храна.

Беше ориз с овнешко, накъсано на дребно, примесено с варени моркови, лук и фасул, в доста мазен сос. Същото, което за пръв път бе опитал в лунтана. Изгладнял от дългата и напрегната нощ, Джон похапна здравата, опита и от другите ястия — тестените кнедли с плътен пълнеж му се сториха повече от разкошни, хареса и овнешкия кебап — добре запечен, вътрешността му се топи в устата и няма онзи мирис, който отблъсква повечето европейци.

Ядеше лакомо, докато Ашгар само опитваше от блюдата, повече наблюдаваше хората си и мислеше. По едно време се разяде и той и в очите му се появи носталгия.

— Уйгурите са били номади и овчари векове наред, преди да се посветят на фермерство. За нас овнешкото е както рибата за японците, говеждото — за аржентинците и северноамериканците. Виж, англичаните ядат и говеждо, и овнешко, това им харесах в Англия. Винаги можеш да намериш прясно овнешко, а пък ако извадиш късмет да си купиш от подобрените породи, като саутдаун например, това са безрогите овце, дето ги отглеждат специално за месо… ааах — ето това се казва вкуснотия!

Джон попи соса от чинията с парче хляб и се облиза.

— Виж, Ашгар, не са много хората, които като теб харесват английската кухня.

— О, обичам я, старче, и само да знаеш как! Истинската английска храна — това е върхът. Пудинг с масчица, тестени топки, печено, плътни сосове, месото на някои органи и овнешкото. Ето, това го наричам аз ядене. Ей затова идващите тук в миналото англичани винаги са ни разбирали най-правилно, поне много по-добре от китайците и руснаците.

Когато свършиха, Ашгар го поведе през двора към неголяма пристройка, долепена откъм лявата стена на дома. Вътре завариха единствен уйгур с автомат — гледаше през прозореца.

— Часови съм поставил от всички страни — рече Махмут.

— А какво би станало, ако китайците внезапно решат да те посетят?

— Хм, тук постоянно си живее доста голямо уйгурско семейство. То си обработва земята, а ние използваме скривалищата и подслона. Дойде ли някой, скриваме се, домакините си посрещат и изпращат. В района всички ги познават.

Джон последва уйгура по находчиво скрито стълбище към мазето. Бе тясно, осветено с мижави крушки, долу — също. На редици направени от палети легла спяха мъже и жени. Ашгар го отведе в дъното, сам легна и мигом захърка.

Джон се изтегна, напрегна мускули, сетне ги отпусна и малко по малко успя да разтовари напрежението. Постоянно си повтаряше, че сега е много по-добре, значително по-добре. Така или иначе бе уверен, че като се събуди ще се чувства още по-хубаво. Затвори очи и в съзнанието му незабавно изплава проблемът на Дейвид Тейър. А какво ли го очакваше след 24 часа при Спящия Буда? Потенциалът на опасността и евентуалния провал бяха огромни. В същото време всяка грешка — дори и най-дребната — в опита да бъде освободен Тейър ще рефлектира върху главната мисия. Обърна се странично, отново се върна в старото положение, опита се да заспи. След малко потъна в дълбок сън.

 

 

Пекин

 

Бе късна утрин и Бухала отдавна би трябвало да е в кабинета си в Чжуннанхай. Само че днес бе необичаен ден и той седеше на бюрото у дома. Пушеше „Плейърс“, много ги обичаше тези пусти английски цигари, и прелистваше документи, на някои слагаше личния печат. И ето, съпругата му въведе посланик Ю Вантао. Ню незабавно остави цигарата и учтиво стана да го поздрави, а по лицето му се разля широка усмивка. Посланик Ю му бе приятел и съюзник и до голяма степен дължеше вашингтонския си пост именно на неговото влияние и авторитет.

Съпругата дискретно се оттегли, затваряйки след себе си вратата.

— Е, здравей, добри ми приятелю, и добре дошъл — сърдечно рече Ню и стисна дребната ръка на госта. — Изненадваш ме, особено като се имат предвид затрудненията между нас и САЩ.

Сега в гласа му прозвуча мек укор:

— Нямах си представа, че се завръщаш, чак докато не получих съобщението ти днес рано сутринта.

Ю прие критиката с леко потрепване на клепките.

— Върнах се тихичко и незабележимо, ръководителю, кажи-речи промъкнах се, именно заради въпросните трудности. Налага се да се консултирам лично с теб, да чуя желанията и предпочитанията ти. Естествено, направо от летището идвам тук, право там ще се и завърна.

Раменете на Ню се стегнаха при мисълта за важността на онова, което би могло да принуди един посланик в толкова важна държава да се върне внезапно, в тайна и да мине цялото това огромно разстояние.

— О, разбира се, разбира се. Сядай, отпускай душата.

Ю се настани на стол, но гърбът му изобщо не докосна облегалката. Никак не приличаше на човек, който може да отпусне душата, а Ню всъщност бе казал думите само от учтивост.

— Благодаря — въздъхна Ю. — Мога ли да говоря направо?

— О, да, настоявам. Каквото си кажем, тук ще си остане.

Ню взе пепелника и придвижи стола си по-наблизо. Това отново бе приятелски жест, само че цигара не му предложи. То вече би било доста прекалено.

— Е, казвай — рече домакинът и отново подръпна от цигарата.

— Смятам, че съм ти предавал посланията на американския президент именно както искаше… в смисъл, убеден съм, нали, че бе така… че Китай трябва да си остане твърдо на позиции против всякакви попълзновения върху суверенните ни права. В същото време Китай не търси поводи за създаване на инциденти или конфронтация, които могат да ескалират извън всякакъв контрол.

Ню само кимна. Дори и пред най-близкия ти съюзник не е нужно да потвърждаваш ангажиментите си устно, освен ако не е абсолютно наложително.

Ю се усмихна леко, отлично разбирайки какво мисли високопоставеният му приятел и лидер.

— Американският президент даде да се разбере, че ни разбира. И както вече съм казвал, той е необичайно проницателен за човек от западния свят. Усеща нюансите, усеща неуловими мисли и настроения. И в него долавям искрена загриженост за конфликта, който би могъл да ескалира дори и във война. За разлика от други хора, когато каже, че не желае война, той говори истината. Потвърждава искреността си и посредством избора на думи, ударения и самия протокол.

— Възхитително — отрони Ню, удържайки нетърпението си.

— И колкото необичайно да е това за един западен държавен глава, той извърши нещо дори още по-необикновено. Разкри какво прави и защо.

Веждите на Бухала се повдигнаха леко.

— Обясни, моля.

Посланикът се впусна в подробно описание на последния разговор за „Императрицата“ в Овалния кабинет. Ню слушаше внимателно, без да прекъсва и с растящо напрежение. Внезапно си даде сметка на какво се дължи то: американският ръководител неволно го навежда на правилния въпрос. Щом като САЩ не желаят сблъсък, а и Китай не го желае, тогава кой? И защо конфронтацията продължава? В момента кризата изглежда направо ненужна. Сякаш някой я режисира нарочно и тайно, а в същото време оркестрира ескалацията й.

Прехвърли наум представените му от майор Пан факти, припомни си заседанията на Постоянния комитет. И отново на преден план изпъкна онзи ястреб Вей Гаофан. Вярно бе, че посредством Ли Аожун и зетя му Вей би могъл да реализира добри печалби от разни корабни товари. Поне за известно време. И сигурно ги е реализирал. Но сега същата ли бе Гаофановата крайна цел? Когато новини за този кораб бяха стигнали до най-висшите нива на китайското и американското правителство едновременно?

Не. Бухала бе сигурен, че Вей незабавно би пожертвал всякакви печалби само и само да успее да върне Китай в миналото — и колкото по-назад, толкова по-добре. Дълбоко в сърцето си Вей бе идеолог на Старото, истински комунист хардлайнер, неуспял да забрави нито Мао, нито неговите пророци, нито площада „Тянанмън“. Блян бе за него да се върне към онези времена. Доказателство за това бе и фактът, че е изпратил подводница да дебне американската фрегата. Именно Вей би поощрявал конфронтацията с надежда тя да ескалира в насилие и така да подпомогне целите му. А за да спечели, би прибягнал дори и до война.

Бухала си припомни двете Конфуциеви определения за беда: едното бе „катастрофа“, другото „удобен случай“. И на разкриването на истинския състав на товара на „Императрицата“ Вей бе погледнал не като на катастрофа, а като на удобен случай да постигне нещо, което за него бе далеч по-важно от всякакви пари…

Ю прекъсна мислите му с думите:

— Президентът намекна дали ти би се задоволил с достатъчно конкретно доказателство, като истинската митническа декларация на кораба, за да потърсиш решение на проблема в Постоянния комитет? Би ли разрешил Постоянният комитет на борда на „Императрицата“ да се качат американци… може би в съвместен екип с хора от нашата подводница? Или като алтернатива: дали комитетът би се съгласил да нареди унищожаването на товара в процедура, която американците биха могли да наблюдават, за да са сигурни в крайния резултат? Накратко, би ли се съгласил да поработиш с нашите хора така, както президентът Кастила работи с неговите с крайна цел конфронтацията да бъде ликвидирана?

Ню замислено подръпна от цигарата. Докато Вей вижда в миналото бъдеще, то той самият би предпочел неизвестното — с бъдеще, базирано на идеали като демокрацията и гласността. Изборът е достатъчно ясен: не рискува ли Ню всичко, Вей вероятно ще спечели. От друга страна: рискува ли Ню и спечели, то с победата му ще дойде и окончателният крах на най-видния ястреб в Постоянния комитет. Да, Вей ще си отиде завинаги, победен от собствените си дела.

— Кажи, ръководителю? — осмели се след малко посланикът, защото Бухала мълчеше, дълбоко замислен.

— Ще запалиш ли цигара, посланико? — изведнъж попита Ню.

— Благодаря. Да, бих запалили цигара с много голямо желание — благодарствена усмивка огря унилото лице на госта.

Двамата запалиха като стари приятели, замълчаха. Критично важните решения не бива да се вземат стремглаво.

— Благодаря ти, че ми носиш тези вести — след продължително мълчание заяви Бухала. — Не съм се излъгал в избора си на посланик. Незабавно се връщай във Вашингтон и кажи на президента Кастила, че смятам себе си за разумен човек. Но в същото време пак бих предупредил за ужасяващите последствия, които би могло да има качването на американците на борда.

Ю загаси цигарата и се изправи.

— Ще му предам точните ти думи. Той ще разбере.

Размениха мълчаливи погледи. Ю закрачи, излезе, на прага изшумоля дългата му връхна дреха.

Ню стръвно задърпа от цигарата, скочи на крака и нервно се заразхожда из стаята. В момента американците явно не разполагат с въпросното доказателство. Така беше — за съжаление много неприятно. Защото сега фундаментално важно бе именно то. Изведнъж се закова на място и посегна към телефона. Наведе се над бюрото и започна да набира.

Не след дълго отсреща се обади майор Пан и Бухала запита направо:

— Кажи ми какво ново научи?

Също без предисловия Пан разказа съдържанието на записания телефонен разговор между Фен Дун и Вей Гаофан.

— Останало е само едно оригинално копие от митническата декларация на „Императрицата“ и то е в ръцете на Юй Юнфу и съпругата му Ли Куони.

Ню задържа дъха си, смачка цигарата с палец.

— Добре. Какво друго?

— Ралф Макдърмид ще плати два милиона долара, за да го купи от тях.

Майорът описа предстоящата среща при Спящия Буда.

Бухала слушаше внимателно, а мозъчният му процес препускаше. Замъглената ситуация бавно започваше да се прояснява. Американският президент иска именно този документ… иска го и той самият — Бухала. Обективното доказателство. Вей Гаофан го знае и затова пък търси начини да го унищожи. В същото време онези две пионки в голямата игра — Юй и Ли — отчаяно се опитват да се измъкнат от ужасното си положение. А прекалено богатият магнат Макдърмид също търси конфронтационното решение. Макар че Ню не е все още сигурен относно Макдърмидовите механизми за ескалация на кризата. Но да, щом като е готов да плати едно малко състояние, за да задържи документа за себе си, да… А между тези три страни като плъх се движи мръсникът Фен Дун — ужким служи на Макдърмид, ужким работи за Юй Юнфу, но истински е верен само на Вей Гаофан. Но дали и на него е верен?

Фен е боклук. Абсолютен. Но Ралф Макдърмид и Вей Гаофан са още по-долни. И трябва да бъдат спрени, защото току-виж отново разпалили подобие на студената война. Или нова гореща.

Мислеше, но продължаваше да слуша и доклада на Пан. Четеше и мислите му: сега — на края — не се опитва да задържи нищо от информацията, която е изровил. Значи е решил да застане на неговата — на Ню — страна. На него да бъде абсолютно лоялен. Добре. Това в китайската култура може да означава разни неща — например най-сърдечен комплимент, но също и крайна уязвимост.

— Добре, майоре, напълно разбирам — рече Ню на глас. — Може би дори по-добре и от теб самия. Благодаря за точните усилия. Ти няма ли да летиш за Дацзу?

— Полетът ми е след 20 минути.

— Тогава добре запомни: наблюдавай, но не се намесвай… освен ако не се стигне до крайност.

Поколеба се за миг дали да бъде по-конкретен, усещайки огромната тежест на стъпката, която прави, и завърши така:

— Стигне ли се до крайност, упълномощавам те да помогнеш на Ли Куони и на полковник Смит. Значи документът трябва да попадне или в тебе, или в него. Това е императивно нареждане.

Настъпи мъчителна тишина.

— Това заповед ли е, сър?

— Приеми го така. Ако ти се наложи, ще покажеш писмените ми инструкции. Ти работиш само за мен, ползваш се с пълната ми протекция.

И точка. Сега вече връщане назад няма. Или той, или Вей Гаофан. Напред към неизвестното бъдеще или назад към неработещо минало. И всичко зависи от чужди ръце. Напрегна воля да потисне нормалната си реакция да потрепери. Но това е положението. Мъдрият винаги знае на кого да се довери.