Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (5)

Глава четвърта

Четвъртък, 14 септември Шанхай, Китай

 

Машината на „Еър Чайна“ по рейса Токио-Шанхай дойде откъм Източнокитайско море, пресече въздушното пространство над обширната делта на Яндзъ и полетя над сушата. Смит се любуваше на големите зелени петна отдолу, удивляваше го леката мъгла, полазила като памучни влакна над гъсто заселените райони, където са някои от най-могъщите азиатски градове.

Разсеяно проследи с очи руслото на задръстената със съдове Яндзъ чак на север до остров Чунмин. Но съзнанието му постоянно работеше на съвсем друга вълна: липсващата митническа декларация и тревожно високата цена на загубата й. Самолетът кацна на летище Пудонг точно по разписание — 13,22 часа, а той все така не бе стигнал до рационално решение. Продължаваше да го мъчи натрапчивата мисъл, че ако договорът за човешките права е наистина достатъчно важен, то още по-голямо и жизнено значение има необходимостта въпросните химикали да не попадат в ръцете на Саддам Хюсеин.

Вървеше заедно с доктор Лян и цялата тълпа усмихнати негови колеги. Летищната сграда не бе достатъчно голяма от гледна точка на западните стандарти, но пък бе ултрамодерна, с множество зеленина и растения в големи саксии, красиви салони с високи синкави тавани. Пред гишетата се тълпяха множество хора в скъпи официални костюми, имаше и европейци, и китайци — симптом за усилията на Шанхай да се превърне в азиатския Ню Йорк. Смит следеше дали някой ще се заинтересува от негова милост. Неколцина наистина го изгледаха, но в погледите им не прочете нищо повече от лениво любопитство.

Отвън, наред с дълга колона таксита и други автомобили, чакаше и голяма лъскава черна лимузина. Беше за него: качиха се, шофьорът потегли рязко и мигом се включи в трафика, като успя да избегне сблъсък с две таксита и няколко пешеходци, които се отърваха на косъм. Смит удивено се извърна да види дали са живи и здрави, на никой друг маневрата не направи впечатление. Страхотни шофьорски навици имат местните, рече си той и тогава забеляза малкия тъмносин фолксваген джета — стори му се, че ги последва. Преди това бе в колоната на такситата, а сега — току зад тях.

Кой би могъл да бъде този човек? Ако е изпратеният от Клайн, защо ще го чака тук? Мъжът зад волана изглеждаше обикновен шанхайски гражданин. Може би случайно е тръгнал в същия момент, напълно бе възможно да е изпращал свой близък на летището. И все пак Смит бе обучен да не вярва в случайности.

Не каза нищо на доктор Лян. Той и без това непрекъснато задаваше въпроси, Смит отговаряше разсеяно — разговорът напълно естествено се въртеше около вирусни проблеми. Лимузината се движеше леко и безшумно, с лекота излезе на експресното платно на магистралата и се отправи на запад покрай влажната почва на делтата, почти на морско равнище в продължение на двайсетина мили. Сетне се показа градът. Първо зърна назъбена верига високи сгради — нови, строени почти изцяло през последното десетилетие. Най-отпред бе новият район Пудонг с острата като игла на върха кула „Ориентъл Пърл“ и по-тромавия правоъгълен „Цзин Мао“ с 88-те си етажа. Скъпа архитектура с всички луксозни екстри и най-новото от високите технологии. Само преди двайсетина години тази земя тук е била равно мочурище, където градът си е отглеждал зеленчуците, помисли Смит — беше го чел някъде.

Вече трябваше да внимава в разговора, Лян му задаваше по-конкретни въпроси. Колата мина през тунела под река Хуанпу и влезе в старите райони Пукси и Бунд — истинското сърце на стария Шанхай, само че преди много години. Сега над строените в неокласически стил бизнес сгради от колониалния период на града се извисяваше фаланга бляскави небостъргачи.

Сетне минаха през района на Народния парк и тук Смит по-отблизо зърна тълпите хора — велосипедисти и пешеходци — по алеи и тротоари, истинско живо море. За няколко секунди се замисли и пак изпусна основните насоки на разговора. Поразяваше го тукашната динамика: мащабното ново строителство, признаците за ужасно много пари — огромни богатства бяха заложени наоколо. И неописуемо много ухилени, зъбати китайци, не народ, а безбрежен човешки океан. Знаеше, че Шанхай е китайският град с най-голямо население — повече хора, отколкото в Хонконг или Пекин. При това в стремеж към едно от най-представителните места на световната икономическа сцена се търсят още работна сила и ресурси. Градът отдавна вече не гледа към миналото, не се прекланя пред него, целият му интерес е насочен изцяло към бъдещето. Лимузината зави вдясно, към реката и изпусналият нишката Смит отново чу тревожния глас на доктор Ляо:

— Доктор Смит, доктор Смит, сигурен ли сте, че не желаете да отседнете в „Гранд Хаят“ в кулата „Цзин Мао“? Великолепен хотел, първокласно обслужване! Несравними ресторанти и всякакви луксозни услуги. Ще се чувствате отлично, уверявам ви. Много по-удобно в сравнение с нашите условия в Биомедицинския изследователски институт. Има и друга възможност наблизо — „Пийс Хотел“, исторически, да, но само четиризвезден.

Вече бе получил служебната справка за шанхайските кафенета „Старбъкс“ — бяха само три на брой, и то в района на Пукси — от същата страна на реката. Побърза да се усмихне и каже:

— Благодаря за вниманието, доктор Лян, но предпочитам да отседна в стария „Пийс Хотел“. Винаги съм си представял, че дойда ли тук, ще поискам да се настаня в него. Хайде да речем, че си падам по историческите ценности.

— О, да, разбира се — въздъхна ученият и каза нещо на шофьора.

Колата се насочи на юг по красива стара улица. От едната й страна бе широката Хуанпу, от другата — колониални сгради. Смит се загледа в безкрайната поредица представителни здания. Тук някъде бе и сърцето на бившата Британска концесия, създадена през 1842 г., властвала с икономическата си мощ неотменно цял век, докато през Втората световна война японците превзели града.

— Ето го и вашия хотел — посочи с ръка доктор Лян.

— О, да, да, виждам. Благодаря ви много.

Дванайсет етажа готика, покрив като зелена пирамида на върха, хотелът бе истинско творение на старата чикагска школа. Построил го бе прочутият с поредица скандални случаи шанхайски милионер Виктор Сасун през 1929 г., след като бе спечелил купища пари от опиум и продажба на оръжия.

Лимузината спря пред красивия сводест вход, а доктор Лян пъргаво побърза да изскочи пръв.

— Ще ви регистрирам от името на нашия институт — рече той и се шмугна в хотела.

Смит бавно го последва, като се направи, че се любува на улицата, а всъщност огледа внимателно какво става наоколо в панорамните 360 градуса. Не забеляза тъмносинята джета. Но влизайки в хотела, си отбеляза друго: шофьорът на лимузината бе вдигнал капака й и съсредоточено майстореше нещо вътре. А колата се бе движила изрядно, прецизно като швейцарски часовник.

Фоайето бе обзаведено в декоративния стил на бурните 20 години^[1], както ги наричат американците, и почти непроменяно оттогава. Вероятно суингът е люлял Шанхай здраво, пошегува се наум Смит, докато следваше Лян по беломраморния под към администрацията. Надменен и арогантен, дежурният ги посрещна едва ли не враждебно. Лян заговори бързо, Смит долови само името на института, тогава чиновникът се промени коренно. В очите му проблесна страх, той раболепно се поклони на западния гост. Въпреки целия външен блясък и дух на свободна капиталистическа инициатива Китай си е все така комунистически, рече си американецът. А доктор Лян е доста по-влиятелен, отколкото би си помислил който и да е от западните гости на тайванската научна конференция.

Смит получи ключа си и телефонна карта, появи се пиколото.

— Извинявам се, че не мога да ви предложа апартамент, но стаята ви е доволно широка и удобна — поклони се Лян. — Може би ще предпочетете да се изкъпете и да си подредите багажа, преди да продължим за института?

Това изненада Смит.

— Днес ли? Опасявам се, че не съм в добра форма, доктор Лян. Снощи ме викаха за няколко консултации, имах срещи до малките часове. Хайде да речем днес да си дадем почивка, а утре с удоволствие ще разговарям с колегите и се надявам, че ще им бъда от истинска полза, какво ще кажете?

Лян се изненада, лицето му леко се смръщи, но побърза да каже:

— Добре тогава, нека бъде утре. Ще уведомя екипа, ще преработим програмата. Но за вечеря не можете вече да ни откажете, нали? За нас ще бъде повече от удоволствие да ви покажем красотите на нощен Шанхай.

Смит потисна импулса си да се поклони, но знаеше, че това не е типично за китайските обичаи.

— С удоволствие ще дойда, разбира се. Но можем да тръгнем по-късничко, нали? Какво ще кажете за девет часа?

— О, да, да, добре. Ще ви чакаме тук — сега Лян се усмихваше, но в гласа му се появи по-рязка нотка, когато добави: — Няма да ви задържаме до много късно, доктор Смит. Обещавам ви това.

Какво се криеше зад тази усмивка и по-резките думи? Или Лян просто вече губи търпение? Имаше и друго: прекалено силно се бе уплашил дежурният администратор… нетипично за влиянието на обикновен учен изследовател. После възможно бе да е събудил у Лян известни подозрения: в Тайван първо му бе отказал, а няколко часа по-късно го бе потърсил с желание да му гостува в Шанхай. Дори направо бе заявил, че не би отказал това да стане незабавно. Само че тогава просто не бе възможно да постъпи другояче.

Е, така или иначе, тръгвайки си, Лян се усмихна отново. Смит го проследи с очи: излезе навън и спря при шофьора, размениха няколко думи, качиха се и колата потегли.

Пиколото вече носеше куфара му към асансьора, последва го и отново се замисли. Нищо определено и все пак няколко дребни факта: поведението на самия Лян, джетата, шофьорът, който според него работеше по двигателя на лимузината абсолютно ненужно. Е, и? Нищо, разбира се. Нищо, за което да се хване. Просто така. Багажът му го очакваше в стаята, но прислужникът бе изчезнал, видимо в Китайската народна република бакшишите са забранени. Макар че както казва Шекспир, удоволствието е именно в това — да сториш забраненото.

Стаята бе точно такава, каквато я бе описал Лян. Просторна колкото по-малък апартамент в модерен американски или луксозен европейски хотел, с достатъчно луксозни вещи и много въздух, огромно легло, масички с изящна дърворезба в стенни нишки, старинни настолни лампи. Уютно място като гостна площ, типично в британски стил — картини и маси; прекрасни кресла и канапета, масичка за сервиране на кафе и сладкиши; масивно бюро с кожа и седефени украшения, зелени декоративни растения, обширна баня зад плъзгаща се панелна врата. Прозорците бяха големи, но изгледът не бе зашеметяващ — не се виждаше нито реката, нито Пудонг или висящите мостове. Виждаха се само по-ниски административни сгради и жилищата на най-обикновените хора, същите, които на практика движат милионния град.

Реши да си прегледа куфара: невидимо тънката нишка, сложена за проверка дали в него е ровено, бе непокътната. Реши, че просто се е изнервил, може би преувеличава смисъла или значението на най-обикновени неща. А случайности все пак на този свят има, та макар и той самият да не вярва в тях. Но задачата е да намери декларацията за товара на „Императрица майка“. Напълно възможно бе тук някъде да са хората, които са я писали, и онези, които я отнеха от Мондрагон. Откраднали или намерили изпаднала на земята — все едно. Дори може и да са от една и съща група. А може и да не са. Така или иначе сигурен бе, че някои от тях са му видели лицето достатъчно добре. А може би вече знаят и името му? Могат ли да го разпознаят? Е, сигурно.

В същото време и той бе зърнал, макар и за кратко време, лицето на онзи висок, широкоплещест лидер на групата. Доста нетипичен, че и червенокос, но може би все пак китаец. И с още нещо разполагаше: име на неизвестен човек, надраскано на книжна салфетка.

Подреждаше багажа, когато чу стъпки в коридора. Затаи дъх и се заслуша — спряха точно пред неговата врата. Пулсът му се ускори, кръвта затупа в слепоочията. Безшумно се придвижи към вратата и залепи гръб на стената току до нея.

* * *

В същото време доктор Лян Тяннин влизаше в биомедицинския център на път към кабинета си. Пресрещна го изправена секретарката с думите:

— В кабинета ви очаква един човек, доктор Лян. Твърди, че дошъл във връзка с проведен с вас телефонен разговор. Не успях… простете, но не успях да го отклоня. Влезе, без да ме пита…

Жената седна зад малкото бюро, изгледа го гузно, наведе глава и отпусна ръце в скута. Бе млада и свежа — тъкмо такива предпочиташе Лян секретарките си.

— … никак не ми хареса…

Шефът се смръщи и я укори меко:

— Нищо, нищо, зная кой е. Извънредно високопоставен човек, към когото не бива да проявяваш неприязън така открито. Сега, като вляза, никакви телефони и посетители, моля те, докато той е тук. Разбрано?

Секретарката кимна, без да вдига очи.

В кабинета посетителят се бе загледал в папката на бюрото му, свойски облегнат на него, подсвирквайки си непринудено.

Доктор Лян заговори притеснено:

— Не се досещам какво бих могъл да добавя към вече докладваното по телефона, майор Пан.

— Най-вероятно нищо. Но нека да видим.

Майор Пан Айту бе дребен, закръглен, с меки длани, блага усмивка и тих глас. В консервативно ушит сив европейски тип костюм, папийонка на цветчета с готов възел и очила с рогови рамки. Излъчваше абсолютна кротост, като човек чужд на всякаква злина, само да не го погледнеш по-внимателно в очите. Те бяха напълно безизразни, майорът често се усмихваше, но очите му — никога, той говореше тихичко, те си оставаха пасивни, хладни, без живец. Фиксират обекта в някакво мразовито измерение. Всъщност невъзможно бе да се каже какво послание минава през тях към мозъка в даден момент.

— Обясни какво те безпокои или озадачава в този доктор Джон Смит — нареди Пан. — Въпроси ли задава?

— О, не, не. Напротив — замисли се Лян и седна на стола си зад бюрото. — Обаче има нещо в него, дето не го… например в Тайван го поканих да ни посети, отказа ми, сетне изведнъж си промени намерението и предложи да дойде, а когато го поканихме на среща в института, неочаквано се оказа много изморен. Ей такива неща… Отложи за утре.

— Смяташ, че не е изморен, така ли?

— Не мога да твърдя нищо със сигурност — но в Тайван не изглеждаше изморен. На летището в Тайпе бе весел, енергичен.

— Разкажи точно какво се случи в Тайван.

Лян подробно описа как се е обърнал с покана към Смит, как последният отклонил за друг път.

— Смяташ, че онази вечер не е имал друг ангажимент, така ли?

Лян изцъка с език, замисли се:

— Ами… просто бе хлъзгав, така да се каже, все се измъкваше. Знаете как е с човек, който е бил изненадан и се опитва да ви откаже най-любезно… то е въпрос на усет, нали?

Пан кимна, но то бе по-скоро на себе си, отколкото на учения.

— А ти каза, че ще го потърсиш отново, в по-удобен момент?

— Да.

В майора имаше нещо магнетично, може би умението да изчаква, загледан в събеседника си с тези очи, а то принуждаваше хората да говорят още и още, да кажат всичко, което знаят. И винаги постигаше своето, изстисквайки обекта като лимон.

— Стори ми се, че това е най-правилният подход за момента. Работата му в АИМИИБ е много важна за нас. Нужно е да разберем какво и как точно работят. Сигурно ще помогне на собствената ни работа.

— Значи е истински учен?

— О, да, при това много добър.

— Но е и армейски офицер?

— Мисля, че да. Полковник.

— Подполковник — поправи го Пан ужким разсеяно, но очите му не се отделяха от лицето на Лян. — След обаждането ти прегледах някои документи. В миналото му има някои странни случки.

— Странни ли? Какво искате да кажете?

— Дупки. Празни места във времето. Обичайно са обяснени с думите „служебен отпуск“ — военния термин за ваканция, да речем. Особено прави впечатление случаят със смъртта на годеницата му. Заразила се със същия вирус, върху който работела.

— О, да, зная за случая. Опасен вирус. Но отсъствието от работа е напълно разбираемо след подобно трагично събитие.

— Може би — отвърна Пан, а този път очите му бяха някъде другаде, далеч от кабинета на Лян. — Видяхте ли се снощи със Смит за втори път след разговора ви?

— Не.

— Обаче ти отиде на насрочените срещи и разговори?

— Разбира се. Нали затова участвахме в конференцията.

— Не беше ли редно и той да е на тях?

— О, да — смръщи лице Лян. — Да. Особено на две от срещите. Едната бе с негов американски колега, а другата — с личен приятел от Пастьоровия институт. Но имаше още много други срещи, помня какво ми каза — че го повикали за някакви консултации, сетне бил и на други разговори до късно през нощта.

Майорът се замисли, след малко запита:

— А на следващата сутрин неочаквано те потърси и настоя да дойде на посещение тук?

— Е, не точно по този начин и с тези думи, но даде да се разбере, че му се идва. По-точно, че се интересува от нашата покана, и то ако е възможно веднага.

— Как се получи този разговор? Как се срещнахте на следващата сутрин?

Лян се замисли, сетне обясни:

— Ами… случихме се заедно на закуска. Той обикновено се храни с онзи негов приятел от Пастьоровия институт, но тогава седна при нас и подхвърли, че би искал да разгледа нашия институт, да сподели мисли и за своята работа в АИМИИБ. Рекох, че мога да го уредя за в близко бъдеще, като смятах, че той точно това иска. Но тогава Смит се извини и намекна, че рядко пътува из азиатския регион, сега моментът бил най-подходящ и аз предложих: защо да не е веднага. Ето, така и стана.

— А той се зарадва на предложението?

— Доколкото помня, да. Всъщност измънка нещо, закашля се, но личеше, че е доволен.

Майорът отново кимна, рязко се отдели от бюрото, откъдето не бе помръднал по време на разговора, и бързо излезе.

Лян се загледа в затворената врата, удивен какво точно стана и защо бе целият този разговор, в който той самият само повтори първоначалния си доклад. Сигурен бе, че изложи всичко още първия път, когато се обади в контраразузнаването. Длъжен бе да го прави всеки път, когато пътува извън Китай. Тогава защо Пан идва специално тук и какво разбра от сегашния разговор? Най-вече защо си тръгна така неочаквано и без да обяснява нищо? Майор Пан имаше репутацията на човек, който винаги върши работа, дори и в области, където всички други се провалят. Доктор Лян поклати глава и изведнъж го полазиха студени тръпки. Хвана го страх, объркващ, мразовит страх.

 

 

Пекин, Китай

 

Изключително строго охраняваната резиденция Чжуннанхай се намира сякаш в сянката на легендарния Забранен град в централен Пекин, там, където едно време китайските императори и императрици упражнявали властта си и се забавлявали. Векове наред тя е била дворцов комплекс с паркове и градини за отдих и удоволствия на императорския двор, там организирали конни надбягвания, ловни увеселения, пищни празници — за благородниците и васалите им — на потъналите в зеленина брегове на две езера. Всъщност Чжуннанхай това и значи: Централно и Южно езеро.

През 1949 г. комунистите завладяват страната, а ръководното им ядро незабавно се нанася в огромния комплекс, където извършва радикални промени. Преустроени и преобзаведени са пищните, подобни на пагоди сгради. Днес Чжуннанхай се споменава и с благоговение, и със страх и омерзение. Той е новият Забранен град — всемогъщата централна крепост на китайското правителство. Тук, в кралско великолепие, достолепно се подвизава Политбюро с двадесет и петте си членове. И въпреки че по силата на партийните устави трябва да му принадлежи цялата власт, на практика командва Постоянният му комитет. Тоест елитът на елита. Неотдавна броят на членовете му бе увеличен от седем на девет души. Техните решения са меродавният двигател на политиката, те са облечени с властта на специалния печат на Политбюро, на тях се подчиняват министерствата и по-ниските в йерархията институции и организации.

Тези хора или поне преобладаващата част от тях живеят със семействата си на строго охраняваната територия — в няколкото сгради — дворци в напълно кралски стил. Ръководният състав на екипите им — също. Те разполагат с апартаменти, за каквито не могат дори и да мечтаят другите китайци отвън — в огромния столичен град.

И въпреки всичко резиденцията не е нито Белият дом, нито „Даунинг Стрийт“ 10, още по-малко Кремъл. Недостъпният, закрит за простосмъртните и медиите Чжуннанхай го няма по обикновените туристически карти, макар че адресът на централния му офис стои на партийната документация и официалните формуляри. Заобиколен от пурпурна на цвят оградна стена, подобна на онази, която навремето е прикривала Забранения град от хорските очи, комплексът е така устроен и разположен, че в него не може да се надникне по никакъв начин откъдето и да е в Пекин. Обикновените китайци нямат работа там, още повече чужденците; допускани са единствено официално поканени държавни глави.

Някои от тези постановки и правила се нравеха на Ню Цзянсин, но не и всичките. Макар и член на Постоянния комитет и работещ в Чжуннанхай, Ню бе предпочел да живее извън комплекса — в самия град. За разлика от украсените с разноцветни стенописи, манускрипти, дракони и луксозни фотографски изображения кабинети на другите властимащи, неговият бе направо спартански. Ню вярваше в социалистическия принцип: от всекиму според способностите, на всекиму според потребностите. Личните му потребности бяха скромни и непретенциозни. Интелектуалните обаче бяха съвсем друго нещо.

Сега се бе настанил удобно зад отрупаното с документи бюро, с протегнати напред крака и затворени очи. Скромната обстановка бе осветена единствено от стара настолна лампа. Тя огряваше хлътналите му бузи и фините черти на лицето, отчасти прикрити зад очилата с големи рамки от черупката на костенурка. Но не светлината дразнеше очите му, Ню бе потънал в дълбок размисъл и изобщо не я забелязваше, всъщност нищо не бе в състояние да наруши духовното му равновесие и умствената концентрация.

Ню Цзянсин се бе превърнал в особено важен и силен човек постепенно — придобивайки власт стъпка по стъпка, ход след ход, винаги извършвани напълно в тайна. Откакто бе приет в партията, а сетне и в правителството, Ню бе установил, че покоят е най-важният съюзник на самообладанието, пълното съсредоточаване върху дадена материя и оттам вземането на единствено правилни решения. На заседанията на Политбюро и на Постоянния комитет той често седеше притихнал, затворил очи, неподвижен. Отначало другите смятаха, че спи, следователно е лековат, несериозен, случайно издигнал се провинциален функционер — селянче от Тянцзин. Говореха, сякаш той не присъства — и още по-лошо, все едно, че не съществува. Но след известно време се изясни (за голямо съжаление и необратимо разкаяние на онези, които си бяха развързвали езиците най-невнимателно), че чува всяка дума и обикновено решава или отхвърля проблемите още преди те да са изцяло дефинирани.

В по-късно време го кръстиха Бухала, а този впечатляващ прякор се разчу сред партийните редици и му създаде страховита репутация. На мъдър политик и отличен, безжалостен към враговете тактик.

В настоящия момент Бухала разсъждаваше върху обезпокоителния слух, че някои колеги от Постоянния комитет имали резерви относно договора за защита на човешките права със САЩ, за чието подписване бе работил и той самият. Още сутринта бе започнал деликатни сондажи с цел проверка кои са саботьорите.

Странно, че досега не бе получил никакво предупреждение за това тъй сериозно разногласие. То само по себе си бе тревожно, защото говореше за наличието на организирана опозиция, изчакваща удобен момент да провали договора. Всъщност днес, когато Китай упорито си търси място в капиталистическия свят, никак не е далеч от ума, че някои хардлайнери ще се опитват да спират влизането в сила на подобен документ. Защото би нарушил интересите им.

Тихо почукване на вратата го изведе от унеса и той отвори очи. Щорите бяха плътно затворени, макар че навън — в прекрасните градини на Чжуннанхай — бе свеж и приятен слънчев ден. Но както вече стана ясно, Ню имаше особени предпочитания и приоритети. Ето, отново се почука и сега той разпозна „почерка“. Въпросният посетител винаги носеше неприятни новини.

— Влизай, генерале.

Вратата се отвори, в кабинета пристъпи генерал Чу Куайжун, армейски пенсионер, свали фуражката и седна. Бе едър, широкоплещест мъж, с огромен гръден кош и осеяно с белези лице, обветрено, набръчкано. Настани се в простия дървен стол, наведе се към бюрото на домакина, малките очички примигаха и се присвиха, а на светлината на настолната лампа бръснатият му череп лъсна като стоманен. В отрупаната с медали униформа приличаше на съветски маршал от Втората световна война след победата в Берлин. Единствено стиснатата между зъбите тънка пура разваляше това впечатление.

— Става дума за моя човек.

— Майор Пан ли? — тихо запита Ню, умело прикривайки нетърпението си.

— Същият. Майор Пан смята, че е възможно доктор Лян да се бои от сянката си, но не е стопроцентово сигурен.

Генерал Чу бе шеф на Дирекцията за обществена безопасност (ДОБ), един от подведомствените на Бухала органи. Майор Пан пък бе един от най-добрите му контраразузнавачи.

— Много е възможно доктор Смит да е нечист, изпросил си покана със задна, специфична цел. Най-вероятно научен шпионаж.

— И защо Пан мисли така?

— По две причини. Първо, в нашето досие за него тук има разни особености и неясноти. Къси, повече или по-малко необяснени отсъствия от лабораторията му в АИМИИБ. Оказа се, че е нещо повече от лекар или учен. Участвал е в програми за бойно и командно обучение, преминал е специална подготовка — все умения, дето никой чист учен не ги владее, че дори и да е от армейските институти в дадената си страна.

— А втората причина?

— Пан има особено „усещане“ относно него.

— Усет, а?

Генерал Чу пусна няколко кълба ароматен дим.

— Знаеш, че доста години вече ръководя дирекцията и досега множество т.нар. „усещания“ на Пан, може и усет да ги наречем, все са носили резултати. Има огромен опит, интуиция и най-често се оказва прав.

Ню отговаряше за много институции, но от тях най-малко харесваше ДОБ. Същински октопод с прекалено дълги пипала, зъбат и ноктест — огромна, могъща организация, равностойна на мафиотско тайно общество, но със значителни полицейски сили и разузнавателни пълномощия. Пипаше надалеч, и то здравата, безмилостно и светкавично. А по същност и характер Бухала бе строител, не и рушител. Затова като наблюдаващ дирекцията министър често му се случваше да се отвращава от решенията, които би трябвало да одобрява или лично да взима.

— Какво предлага майор Пан?

— Настоява да следи Смит отблизо с пълномощия лично да ръководи операцията. С право да го задържи и разпитва в случай, че стъпи накриво, дори и най-безобидно да е.

Бухала отново затвори очи.

— Напълно одобрявам наблюдението, но за разпит ще очаквам сериозни мотиви и конкретни улики, респективно доказателства. Намираме се в много деликатен момент, дори имаме късмет, че сегашното американско правителство е предразположено към сътрудничество и мир. Бихме постъпили глупаво, ако не се възползваме от тази атмосфера, доста рядка за двустранните отношения.

Чу пусна още няколко кълбета дим.

— Пан предполага, че има връзка между внезапното желание на Смит да посети Шанхай и изчезването на наш агент в същия град.

— А вие все още нямате точна информация върху какво е работел същият агент, нали?

— Беше в отпуска. Предполагаме, че е попаднал на следа, заподозрял е нещо и е искал да провери как точно стоят нещата, преди да докладва.

От всичко на света Бухала най-малко желаеше да предизвиква сблъсък със САЩ точно сега. Защото той щеше да има редица неблагоприятни последици: би вдигнал шум и в двете страни, би провокирал обществено недоволство, критики срещу правителствата, би завързал ръцете на американския президент относно договора за човешките права и съответно принудил Постоянния комитет да се вслушва в настояванията на хардлайнерите от Политбюро и ЦК.

Само че по-важни от всякакъв договор бяха престижът и сигурността на Китай, затова евентуалното присъствие на чужд шпионин в Шанхай и изчезването на китайски контраразузнавач даваха основания за сериозно безпокойство.

— Ела при мен пак, когато събереш всички отговори — нареди Ню. — Дотогава Пан има правомощия да следи Смит, но реши ли да извърши арест, първо ще трябва да ме убеди в целесъобразността му.

Очите на генерала блеснаха кратко, после се присвиха още повече, от устата му излезе поредното кълбо синкав дим.

— Ще му предам.

Ню не хареса израза на генералското лице.

— Внимавай в картинката, генерале. Ще докладвам за подозренията ви пред Постоянния комитет. А ти лично, пък и подчиненият ти Пан ще отговаряте за действията си не само пред мен, но и пред комитета.