Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (37)

Глава трийсет и шеста

Половин час по-късно посланик Ю Вантао пристигна в Овалния кабинет. Този път носеше обикновен официален костюм, а заговори ли, лицето му остана безизразно, сякаш предаваше буквално продиктувано му послание. Излъчваше все същите смесени сигнали, само че сега акцентът върху възмущението бе по-силен.

— Тези посегателства върху суверенитета на Китай стават вече нетърпими! — закани се той на безупречния си оксфордски английски, а тонът му подсказваше трудно потискан гняв.

Президентът остана седнал зад бюрото.

— Посланик Ю, можете да излезете, а поуспокоите ли се, отново да влезете в Овалния кабинет.

Този път по лицето на китаеца премина сянката на мимолетна усмивчица и той рече:

— Моля да ме извините, сър. Толкова съм обезпокоен, хм, опасявам се, че се забравям.

Президентът удържа желанието си да каже, че посланик Ю Вантао никога не се забравя. Така или иначе можеше да използва проявената прямота. Ако изобщо бе прямота.

— Със съжаление чувам подобно нещо, г-н посланик. Но какво може така да ви е разстроило?

— Преди час получих съобщение от моето правителство, че над провинция Съчуан е засечен летящ на особено голяма височина самолет в нарушение на китайското въздушно пространство, тъй като наши военни експерти са го идентифицирали като система „Е-2С“ „Хоукай“ за ранно предупреждение. С точно такива разполага вашето ВМС. В светлината на този инцидент и един по-предишен, а именно заплахите срещу наш търговски кораб в международни води, моето правителство вижда вече систематични посегателства върху суверените ни права. Затова съм натоварен да изразя категоричен протест.

Кастила впери строг поглед в китаеца.

— На първо място, г-н посланик, случаят с „Императрицата“ няма нищо общо с нарушаване на китайските суверенни права.

— А появата на ваша бойна машина, прелетяла над кораба няколко пъти? Или може би не знаете за случая?

— Не зная, защото съм сигурен, че това изобщо не се е случвало.

— Сигурен ли сте или…? Но не отричате категорично?

— Не съм толкова глупав, че категорично да отричам нещо, за което не зная или което сигурно си има напълно логично и приемливо обяснение, ако изобщо се е случвало. Твърдите, че вашите военни са разпознали типа самолет като система за ранно предупреждение. Споменатата от вас област е в съседство със Северна Бирма, където провеждаме операции за пресичане на наркотрафика, доколкото зная, с пълната подкрепа на Китай.

Ю кимна с глава в знак на съгласие.

— Логична теория, г-н президент. Само че има и друг факт: военните предполагат, че е възможно от самолета да е скочил парашутист. Било е в района около Дацзу, и то почти по същото време. В момента местните власти разследват случая.

— Интересно. Желая им успех.

— Благодаря ви, сър. Е, в такъв случай повече няма да ви отнемам от времето.

И посланикът, който до този момент не бе поканен да седне, се обърна и закрачи към вратата.

— Е, не бързайте толкова, г-н посланик. Седнете — обади се президентът със строг глас и смръщено лице.

Всъщност под тази маска се криеше оптимизъм, че рискът, който се кани да поеме, може и да се увенчае с успех.

Вантао не бе казал нито дума за предполагаемо качване на американски военноморски тюлени на „Императрицата“. А това можеше да означава само едно — че в Постоянния комитет не знаят нищо за опита на тюлените. Възможно ли бе действието на китайската подводница да е било заповядано от отделен член на комитета или от негова фракция? А останалите да не знаят нищо по въпроса?

Ю се поколеба. Не беше сигурен какво означава неочакваната президентска покана. После се усмихна и седна.

— Може би желаете да обсъдим друг въпрос, г-н президент?

— Именно. Въпросът за китайска подводница, заела позиции в опасна близост с фрегатата „Кроу“. Боен съд заплашва друг боен съд в международни води, нали? Смятам, че можем да го приемем като „инцидент“ от всички гледни точки на международното право.

— О, най-обикновена предпазна мярка, г-н президент. Баланс на силите, както се казва. В международни води всички съдове имат право да се движат по свое усмотрение, нали? А при създадените обстоятелства моето правителство сметна, че друга възможност няма. В крайна сметка — тук по лицето на посланика се мярна същата сянка на усмивка както преди малко, — образно казано, става дума за преследване на преследвача, нали? Рутинна дейност, нищо повече.

— Само че забравяте нещо друго. Както казвате вие — в светлината на случилото се сами разкривате тайните си. Става ясно, че китайски подводници следят нашия Пети флот. Откъде идва вашият подводен съд? Единствената възможност за толкова бърза поява е Индийският океан, нали?

Президентът отсече последните думи, сякаш забиваше пирони.

Посланик Ю примига, внимателните му очи се присвиха. Не бе ли това признак за раздразнение? Както например, че невниманието на някоя височайша особа в Пекин издънва собствената му позиция тук — във Вашингтон? И все пак не отговори.

— Ние, разбира се, винаги сме смятали подобно наблюдение за възможно — добави Кастила. — Сега обаче вече имаме, конкретно потвърждение. Както и да е — махна с ръка и продължи: — Всъщност искам да кажа нещо далеч по-важно и по-точно — да постъпя необичайно. По начин, с който не всичките ми съветници са съгласни. Ще ви кажа истинската причина за присъствието на „Кроу“ в Арабско море. Преди няколко дни получихме неопровержима информация, че „Императрицата“ пренася значителни количества тиодигликол и тионилхлорид. Съмнявам се дали има нужда да ви обяснявам за какво могат да бъдат използвани тези химикали.

Завърши изречението и замълча.

Лицето на посланика срещу него не се промени с нищо, нито пък китаецът понечи да заговори. Тогава Кастила продължи:

— Количествата им са значителни, както вече казах. Фактически толкова големи, че едва ли имат друго предназначение, освен за направа на оръжия.

Сега Ю потръпна.

— Отново случай като „Инхъ“? Вижте, сър, не бе ли напълно достатъчно…

Президентът вдигна ръка.

— Онзи път наистина бяхме сгрешили. Нашата грешка вас ви направи герои, страдалци като нация, а нас постави в светлината на глупаци. Ситуацията бе печеливша за вас, както и да се бяха развили нещата. Не се ли качим на борда, излизаше, че ни е страх, вие печелите множеството точки. Абордираме ли, ставаме агресивни и арогантни. Е, ние го направихме, вие получихте дивидентите на международната арена.

Ю го изгледа смаяно.

— Шокирате ме, г-н президент. Ние просто подкрепяме устоите на международното право. И тогава, и сега.

— Глупости говорите, лицемерие и половина — рече Кастила с най-приятния си глас. — Както и да е. Казвам ви всичко това с определена цел. Този път смятаме, че в Чжуннанхай наистина не знаят какво пренася „Императрицата“. Още от началото не са наясно. С други думи, вярваме, че Чжуннанхай не е замесен в това начинание и хората там наистина бяха изненадани от появата на „Кроу“. Което, погледнато по друг начин, означава само едно: когато този път наистина се качим на борда, каквото и друго да стане, вашата държава ще изглежда изключително зле в очите на международната общественост. И то по време, когато за вас търговията с цял свят е дългосрочен приоритет, максимално важна цел.

Известно време Вантао седя неподвижен, втренчил очи в президентските. Опитваше се да прочете мислите му или пък да събере своите. Накрая заговори и този път истинският смисъл на думите му отново остана скрит в неспоменатото:

— Не можем да разрешим такова грубо нарушение като качване на чужда сила на борда на съд под китайски флаг в международни води.

Никакъв протест. Нито пък опровержение. Нито усукване. Нито заплахи.

Но президентът чу неказаното.

— Нито САЩ, нито светът — Китай включително — могат да си позволят риска в ръцете на безотговорни режими да попаднат химически оръжия за масово изтребление.

Ю кимна.

— Да, сър. В такъв случай заставаме в безизходица. Какво предлагате?

— Може би конкретното доказателство ще ни изведе от безизходицата. Истинската митническа декларация на кораба.

— Невъзможно е да има подобна декларация, защото такъв товар не би могъл да идва от Китай. Във всеки случай, ако може да се намери доказателство, тогава в интерес на международните закони моето правителство би трябвало да се запознае с фактите.

Сега Кастила се усмихна.

— Благодаря ви, г-н посланик. С това ми се струва, че приключва и нашата среща.

Посланик Ю се изправи, направи лек поклон и излезе от Овалния кабинет.

Очите на президента го изпратиха. Сетне натисна един от бутоните на вътрешния телефон.

— Госпожо Пайк? Изпратете ми шефа на дежурната охрана.

* * *

Малко по-късно Кастила влезе в затъмнения кабинет на Фред Клайн.

— Самолетът с Джон Смит на борда бил засечен някъде над Дацзу. Местните власти вече го търсят. Поне така заяви посланик Ю — направо рече президентът.

— Дявол го взел и него — изруга Клайн. — Надявах се поне това да не става. Джон и без това си има достатъчно тежки задачи.

— Защо не използвахте В-2 „Спирит“? Практически е невидим. Незаменими качества.

— Нямаше време да ми го прехвърлят ВВС, налагаше се да взема каквото имаха ВМС. Можеше да бъде и стратосферен изтребител, но не исках да рискувам да намерят катапулта седалка. Какво точно са засекли?

— Според Вантао само самолета, но смятат също, че от него е спуснат парашутист.

— Е, добре. Значи за второто не са стопроцентово сигурни, мястото на скока не са уточнили. Нито са намерили екипировката. С малко късмет ще се справи.

— И с помощта, която си му изпратил и за която аз не искам да знам, нали?

— Да, както говорихме, според плана. Нека само да речем, че на китайците тя няма да им хареса повече, отколкото ако екипът си бе изцяло наш — замислено каза Клайн.

Кастила го информира подробно за разговора с китайския посланик.

— Оказахме се прави. В Пекин не знаят за „Императрицата“. Не са се досещали за нищо чак до появата на „Кроу“, когато са разбрали, че нещо не е наред. Мисля, че Ю се стресна, когато споменах химикалите по име. Сто на сто незабавно ще докладва в Чжуннанхай. Е, Фред, кога очакваш да получим декларацията?

— Смит не се е обаждал, пък ми се и струва, че е още рано. Нещо ново около изтичането на информацията?

— Не, за съжаление. Търсят, проверяват, засичат. Лично аз говоря по същество само с шепа хора, и то когато имат пряко отношение към проблема.

 

 

Понеделник, 18 септември

Дацзу

 

Джон лежеше, наострил уши. От мястото си сред неголямата горичка от време на време чуваше шума на минаващ по отдалечената магистрала лек автомобил или камион. На около миля и нещо от тях присветваха прозорците на няколко къщи. Усещаше напрегнатото дишане на уйгурите, действаше му потискащо, макар че самият той бе овладял сърдечната си дейност. От време на време преместваше крак или се обръщаше по гръб, за да раздвижи мускулите. Отляво един от бойците изсумтя, сигурно и той се опитваше да направи малко гимнастика на схванатите си крака. Откъм затвора обаче не се чуваше нищо — ни звук, ни движение. Там цареше абсолютна тишина.

Ашгар се взря в ръчния часовник.

— Нашите трябваше да са тук досега. Нещо не е наред.

— Сигурен ли си, че са били готови с организацията?

— Би трябвало. Налага се да влезем и проверим.

— Това ми мирише на неприятности.

— Искаш да се откажем ли?

Джон замълча, замислен. Искаше му се да освободят Дейвид Тейър, но го безпокоеше евентуалната поява на големи подразделения полиция и военни в района. Неминуемо щяха да подплашат Ли Куони. И все пак… трима въоръжени професионалисти — той, Ашгар и Киавели — могат да свършат много работа за единица време. В противен случай остава да действа Киавели сам, защото Тейър вероятно не бе докосвал оръжие вече повече от половин век. Така или иначе трябва да го направят тази нощ, иначе… Но пък вдигне ли се шум и затворническата охрана усети, лошо ще стане — ще се появят въоръжени армейски части.

От всичките варианти най-добър му се виждаше извеждането на Тейър максимално безшумно с общи усилия.

— Добре — реши Смит. — Давай да ги потърсим.

Ашгар инструктира хората си шепнешком. Избра трима да придружат него и Смит, сетне петимата потеглиха. Измъкнаха се тихо от горичката и приведени, затичаха по неотдавна засята нива, оттам навлязоха в сенчеста овощна градина с отрупани с плод ябълкови дръвчета. Джон усещаше болки навсякъде по измъченото и охлузено тяло, особено докато прекосиха меката почва на нивата. Сетне, стъпиха ли на твърдата земя в градината, вече бе по-леко.

Изведнъж Ашгар тихо изсъска — това бе сигнал за залягане. Петимата се приземиха като един. Отпред — и вляво, и вдясно — се простираше нарочно разчистено открито пространство, непосредствено пред телената мрежа на оградата. На върха й минаваше добре опъната, остра като бръснарско ножче жица. Разстоянието бе около десетина метра — сравнително плоска, изсъхнала, осеяна с твърди буци земя. Стерилна, враждебна ничия зона.

— Налага се да огледам оградата — прошепна Ашгар — и ще взема…

— Мен ще вземеш — настоя Смит, — и без това не ви знам езика, няма как да говоря с хората ти. Иска ми се Киавели бързо да разбере, че съм тук. А бойците ще ни прикриват.

— Добре. Давай.

Ниско приведени, двамата затичаха към телената мрежа. Джон веднага се изпоти от болката. Тъкмо приближаваха, когато откъм лявата стражева кула лумна сноп светлина. Мигом залегнаха току до оградата, в носа им проникна прах от сухата почва. Джон понечи да кихне, с мъка успя да преглътне.

Лъчът мина малко над тях, отиде крайно вдясно, сетне се върна. Смит по-скоро долови, отколкото чу Ашгаровия шепот.

— Какво ли става, по дяволите? Досега не е имало такива нощни мерки?

— Нещо ги е подплашило?

— Сигурно. Слушай: щом загасят прожектора, пълзим в западна посока!

* * *

В затъмненото помещение Тейър седеше до масата и в торбичка прибираше листове и дребни предмети — оскъдни спомени от безкрайния затворнически живот. Киавели му светеше с джобно фенерче, на слабата светлина бялата Тейърова коса изглеждаше като пресен сняг.

— Добре ли се чувствате? — изведнъж попита Киавели. — Готов ли сте? Разни неща могат да ни се случат — може да се окаже доста трудничко, а? Да ни ранят, дори да ни убият. Все още имате време да се откажете.

Тейър вдигна глава и очите му сякаш пламнаха.

— Вие луд ли сте? Да се откажа от единствената възможност? Цял живот съм я чакал. Цял. Искам да видя Америка отново. Искам да видя сина си. Та това е невероятно, нали? Само какъв стар глупак съм, почти не ми се вярва, че всичко това става наистина…

По сбръчканото лице се изписа искрена радост, очите му се навлажниха. Сетне се засрами и махна с ръка.

— Моля да ме извините…

В същия миг Киавели чу нещо, пристъпи до прозореца, взря се.

— Какво беше това?

Старческият слух обаче бе слаб, Тейър не бе доловил нищо. Киавели отново надникна навън и тихо изруга.

— Мамка му!

— Какво става?

— Директорът и комендантът водят цял взвод, проверяват помещенията едно по едно. Сега отиват при уйгурите, сетне идва нашият ред.

Бледоликото Тейърово лице пребледня още повече.

— Какво ще правим?

— Върнете всички вещи по местата им. Съблечете се и лягайте, аз също. Ще се правим на спокойно заспали.

Със завидна за възрастта си скорост Тейър подреди нещата и документите по обичайните им места, сетне се разсъблече и навлече нощница. Киавели също свали дрехите и се пъхна под одеялото на нара по бельо.

Не след дълго с трясък се отвори вратата на затворническия блок. Чуха се тежки стъпки, влязоха двама тъмничари. Единият грубо заповяда:

— Стани!

И двамата подадоха сънени физиономии изпод одеялата и се направиха, че не разбират какво става. Пазачите ги задърпаха силом.

Влезе директорът, свирепо изгледа Киавели, после погледът му се премести върху Тейър и физиономията му омекна, а той се скара на подчинените си:

— Със стареца по-внимателно.

Грижливо огледа Тейър, дрехите на стола, нощницата на него, запита с мек глас:

— Затворник Тейър, вие спяхте ли?

— Знаете, дори сънувах — сънено рече възрастният мъж с полузатворени очи.

— Налага се да претърсим.

— О, разбира се, претърсвайте.

Пазачите надникнаха в шкафа, разхвърлиха наровете, дори отвориха прозореца да не би там някой да се крие. В оголеното помещение повече нямаше и какво да гледат. Влезлият по-късно комендант се разходи бавно напред и назад, изкашля се подозрително, накрая рече:

— Можете да си лягате.

Четиримата излязоха, но затворниците ясно чуха нареждането, което директорът даде отвън:

— Пред всеки блок да се поставят часови. На всеки цял час да се проверяват леглата. Обявявам извънредно положение. Утре няма да се работи. Никой няма да влиза или излиза. Абсолютно никой. До изрично второ нареждане!

Двамата началници си тръгнаха, пазачите се разпръснаха из района. Някой от тях затвори вратата отвън.

Киавели скочи и притича до прозореца. Взря се навън, като внимаваше да не го забележат.

— Началството се разкара, но на вратата са оставили часови.

— Е, това не е толкова…

— Не е, но проверка на всеки час и особено извънредно положение са вече огромна пречка. Тази нощ няма да можем да излезем. Дори и да се измъкнем от лагера, ще ни настигнат… най-много няколко мили да минем.

Дейвид Тейър се отпусна на стола си отчаяно.

— Не… разбира се, че ще ни хванат.

Главата му клюмна, по тялото усети гърчове, лицето му се сви в злощастна гримаса.

— Е, има и добра новина — изглежда, не ни подозират, поне засега — рече Киавели. — И утре вероятно няма да ви местят. Извънредното положение спестява поне тази беля.

Тейър повдигна глава.

— Ще чакаме. Ще се надяваме. Това поне го умея. Докато… е, този път ми се вижда много по-трудно…