Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (10)

Глава девета

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Осезаемо напрежение тегнеше във въздуха в голямата конферентна зала до Овалния кабинет. Всичките места край дългата маса бяха заети, извънредно бяха поставени още столове покрай стените, където обичайно седят секретари, съветници и допълнителен помощен персонал в очакване на решенията, за да могат да консултират съответния шеф. Но това разширено заседание бе само подготвителен дискусионен форум, а темата бе повече от важна — отпускането на ежегодните мултимилиардни средства от бюджета за нови оръжия. Свикано бе по настояване на новия министър на отбраната Хенри Стантън, седнал отдясно на президента.

Среден на ръст, плешив и с неспокойни ръце, лесно избухлив, но и с харизма, Стантън излъчваше енергия и сила. Острите му черти бяха посмекчени с възрастта — бе вече на около 55 години, изглеждаше доброжелателен и на пресконференциите винаги сполучливо използваше това си оръжие. Сега обаче — далеч от медиите — бе повече от деловит и прям до грубост.

— Г-н президент, дами и господа — динамично редеше той думите си, — нека просто за миг да си представим нашите военни като алкохолици. Какво искам да кажа? Както всеки алкохолик, който иска да оцелее — така и нашата нация е длъжна да направи рязък поврат от миналото…

Единствената дама около масата бе бившият бригаден генерал Емили Пауъл-Хил, сегашна президентска съветничка по въпросите на националната сигурност. Тя се усмихваше, но седналите около нея военни командири мръщеха лица и свиваха устни. Алкохолици ли? Що за квалификация? Как се осмелява този…? Дори и президентът Кастила въпросително повдигна вежди.

Емили Пауъл-Хил се опита да успокои нараненото честолюбие на бившите си колеги.

— Господин министърът, разбира се, очаква от всички нас помощ, а и меродавна компетентна информация. Както от нас, така и от ресорните специалисти, а и от нашите съюзници.

— Г-н министърът — намеси се с още по-остър глас Стантън, — не очаква нищо. Той ви казва как стоят нещата. Живеем в абсолютно ново време, в абсолютно нов свят. И крайно време е да спрем да се подготвяме за миналогодишната война, образно казано!

— Заявленията и аналогиите на г-н министъра вероятно стоят добре във вестникарските заглавия, които той така много обича — язвително изръмжа адмирал Стивънс Броуз, шеф на Съвета на началник-щабовете, седнал точно срещу президента и Стантън. На бойното поле обаче кабинетните му мнения не струват и пукната пара.

Стоманеносивата коса на Броуз сякаш настръхна от възмущение, когато той изрече последните думи и предизвикателно издаде едра брадичка напред.

Министър Стантън тутакси отвърна:

— Не ми харесват намеците ви, адмирале…

— Намеци не съм правил — рязко отвърна Броуз. — Казах железен факт.

Погледите им се кръстосаха като обнажени мечове.

И все пак новият министър пръв сведе очи и надникна в бележките си на масата. Малцина бяха онези, способни да издържат на погледа на непоклатимия стар ветеран и едва ли това би се отдало на Стантън именно днес.

Но не се отказа така лесно. Вдигна очи от записките и заяви твърдо:

— Добре, щом предпочитате да подхвърляте антагонистични…

Сега Броуз се ухили и министърът се изчерви. Бивш ръководител на „Дженеръл Електрик“ и строител на бизнес империи, Стантън не бе свикнал да му противоречат. Но бързо се окопити и пускайки в ход стар тактически трик, рече ужким небрежно:

— Достатъчно е, че успях да ви привлека вниманието, адмирале. Именно това е важното, нали?

— Ами, успели сте, вятър и мъгла. Международната обстановка отдавна ви е изпреварила — избоботи адмиралът. — Тя очите ни ще извади, а вие…

— Господа, господа — умиротворително побърза да се намеси президентът, — дайте да оставим дрязгите. Не забравяйте, че тук, сред нас, има много лаици, хора, незапознати с армейската кухня, така да се изразя. Затова, Хенри, бъди така добър и поясни конкретно какво точно имаш предвид.

С апломба на свикнал да командва директорски бордове човек Стантън направи драматична пауза, огледа строго наредените около масата генерали и чиновници и започна:

— В течение на повече от половин век САЩ са се въоръжавали за кратка, изключително интензивна война в Европа или бившия СССР. Война, поддържана от големи, постоянни бази, разположени на стратегически разстояния. Мишените са били винаги в обсега на готови да излетят всеки миг от самолетоносачите изтребители и бомбардировачи, както, разбира се, и на гигантските ни, базирани в САЩ, машини. За предотвратяване на войната сме разчитали на тактиката на контрол и възпиране с масивни сили. Ето, това трябва радикално да променим. И то незабавно.

Адмирал Броуз кимна въздържано.

— Ако говорим за олекотяване и динамизиране на бойната машина като цялостен механизъм, аз съм съгласен. Оптимизиране и ускоряване на ответната реакция, светкавично разполагане на подразделения по всяко време и на всяко място, превъоръжаване с по-лека, по-малка, по-незабележима и по-лесно заменима бойна техника — с такива неща също съм съгласен. ВМС вече реализират концепцията си за т.нар. джобен изтребител на новите самолетоносачи, за силно маневрени ракетоносни съдове и подводници — способни да водят бой в плитчини и ограничени водни басейни.

До Броуз гордо изпъчен на стола седеше генералът от ВВС Брус Кели в безупречна униформа, със силно зачервено патрицианско лице и ясни, пресметливи очи. Враговете му го наричаха лишен от емоции робот, а поддръжниците — най-блестящия интелект сред военните.

— Струва ми се, че господин министърът няма предвид отказ от принципите на възпираща бойна мощ, нали? — попита той с любезен глас. — Защото ядрените ни оръжия с далечен и къс обсег на действие са критично важни в това отношение.

— Вярно е — заяви Стантън с обезоръжаваща усмивка, още повече че той и Кели често се разбираха великолепно. — Но трябва да се замислим относно съкращаване на арсеналите и натрупването на въоръжения в тях, за свиване на научно-развойната дейност в областта на гигантските ракети носители с тежкокалибрените ядрени глави. Струва ми се също, че не е разумно да строим още и още самолетоносачи и подводници извън бройката, нужна да запазим статуквото.

Този път Емили Пауъл-Хил не се сдържа и подхвърли:

— Хенри, дай да си дойдем на темата. А тя е за бюджетните средства. Кажи точно какво очакваш да строим и какво не?

— Както вече казах, Емили, нищо не очаквам. Просто ви казвам какво трябва да се направи, за да си запазим превъзходството във военната област. А то е от гигантски самолетоносачи, огромни танкове и свръхмощни изтребители финансирането да се пренасочи към нов тип техника — по-лека, по-малка и по-гъвкава, колкото се може по-незабележима. Почти невидимо оръжие, ето това е повелята на деня!

Седнал отдясно на адмирал Броуз, началник-щабът на сухопътните сили генерал-полковник Томас Гереро се покашля и повдигна едри, кокалести ръце от масата.

— Само не ми казвайте, че нямаме нужда от танкове, тежка артилерия и многочислени сили, обучени да водят мащабни войни. Русия и Китай да не са изчезнали от лицето на земята? Не са — ей ги там, дебнат ни, господин министре. Забравяте ги. Именно те разполагат с масивни армии, огромни територии и ядрени оръжия. Сетне идват Индия, Пакистан, а и обединена Европа. Че Европа ни е вече икономически противник. Не е ли така?

Стантън нямаше никакво намерение да отстъпва.

— Ама именно това ви изтъквам, генерале.

Пауъл-Хил отново се намеси:

— Съмнявам се някой тук да е за съкращаване на сегашната ни военна сила, г-н Стантън. Но доколкото се опитвам да ви разбера, вие сте на мнение, че сме длъжни да насочим усилия към разработката на по-малки оръжия и по-гъвкави сили.

— Аз… — започна Стантън.

Но преди да продължи, адмирал Броуз използва мощния си глас и авторитет, за да го прекъсне отново:

— Никой в това помещение не се противопоставя на концепцията за по-лека, по-динамична и по-резултатна армия. Какво, по дяволите, става? Не работим ли именно в тази насока още веднага след войната в Персийския залив? Просто още не сме официализирали насоката, така да се каже.

От отсрещната страна на масата избумтя басовият тембър на генерал-полковник Ода, командващ морската пехота:

— Разбира се, че съм съгласен. Леки и бързи, такива бойци са ни нужни.

Одобрителни възклицания се чуха от всички страни. Мълчеше само президентът Кастила, който иначе винаги сърцато участваше във всички свързани с армейските въпроси дискусии. Изглеждаше замислен, изчакващ да чуе още нещо.

Министър Стантън го изгледа и заподозря колебание. И затова се обади пак и още по-смело:

— Дотук добре, доволен съм, че сте съгласни с моя анализ. Иначе оставам с впечатлението, че очаквате да започнем работа в дадената насока от утре. Така обаче не става, господа. Късно ще е. От днес трябва да започнем. Ето, от този момент — настоящия. Точно сега имаме оръжия в различни стадии на развойна дейност и изпълнение на нулева серия: реактивен изтребител F-22 на ВВС със среден обсег на действие, новото поколение линейни бойни кораби от типа DD-21 и самолетоносачи на ВМС, на сухопътните сили пък — дългобойна бронирана артилерийска система от семейството „Протектор“. Всички те са прекалено големи, огромни, исполински бих казал. Създаваме си слонове, когато имаме нужда от ягуари, нали? И в бъдеще, в новия тип бойна обстановка, в която неизбежно ще попаднем, те ще са неизползваеми, респективно непотребни.

Преди военните отново да са запротестирали в хор, Броуз вдигна високо ръка и изчака духовете да се успокоят. Тогава рече:

— Добре. Хайде да ги разгледаме един по един. Брус, моля, започни ти с F-22.

— Няма да ми отнеме много време — започна Кели. — F-16 остарява все повече и повече, това е факт. F-22 ще овладее небето над което и да е бойно поле или оспорвана територия и безспорно ще установи пълен контрол. Новото му поколение има невероятни преимущества: възможност да видиш пръв, да стреляш пръв, да свалиш пръв. По-бърз е от всички построени досега бойни машини, по-маневрен е също, по-мощен. И най-важното — показателите за незабележимост от противника са няколко нива по-високи, практически той е невидим.

— Добре казано, генерале — с одобрение коментира Стантън.

— Ще се опитам да отговоря по същия начин. Никоя друга държава не изгражда военновъздушна мощ, равностойна на нашата. Ще попитате: какво правят другите страни? Създават сравнително евтини, мощни и точни ракетни системи. И още един проблем — голяма е опасността част от нашите ракетни системи да попаднат в ръцете на терористи. В същото време въпреки безспорно великолепните си характеристики F-22 си остава машина с неголям обсег на действие. По тази причина се нуждае от бази, близки до районите на конфликти. Затова, я сега ми кажете какво ще правим, когато противникът унищожи именно тези бази със своите ракети? Нашите нови, свръхмодерни изтребители стават безполезни!

— Аз ще се огранича да говоря само по въпросите на бойния флот — дрезгаво се обади Броуз. — Ние вече преосмисляме полезността на сегашните самолетоносачи и другите надводни съдове. В неголеми водни басейни или крайбрежни води те се превръщат в леки за поразяване мишени. И така или иначе, в конфликт във вътрешността на даден континент използваемостта на кораби и самолети с неголям обсег на действие става нулева…

В този миг неочаквано се намеси заместник-министърът за сухопътните сили Джаспър Кот, мъж елегантен, с изящни маниери, спокойно лице с гладки, опънати бузи. Както повечето други присъстващи на заседанието, и той бе човек уравновесен, непоклатим в критични ситуации.

— Аз ще говоря само по армейски въпроси и за артилерийската система „Протектор“. Присъединявам се към тезата на министър Стантън относно новия тип гъвкава, силна и бърза армия, както той си я представя. Ето един пример: ако в Косово се бе стигнало до сухопътни боеве, на нашите танкове щяха да са им нужни месеци да стигнат до локалните бойни полета. Седемдесеттонните „Ейбръмс“ биха срутили с тежестта си поне десет от общо 12-те моста между пристанището и вътрешността на страната. Ето защо вече обучаваме нов тип подразделения, условно наречени временни бригади. Те в най-скоро време ще разполагат с нов вид бронирани средства — значително по-малки по габарити от „Ейбръмс“, значително по-леки. При нужда ще можем да им ги доставяме и по въздуха.

— Значи „Протектор“ ще е излишна, нали така, г-н Кот? — подхвърли Стантън.

Със също така вежлив, почти неутрален глас Кот продължи:

— Всъщност „Протектор“ пак ще ни е нужна. Дори още повече. Както отбеляза и генерал Гереро, налице са сериозни политически противници — Китай, Русия, Сърбия, Индия, Пакистан, и да не забравяме — Иран и Ирак. Бомбардировачите ни с далечен обсег на действие са силно, но невинаги точно оръжие. Затова подчертавам, че артилерията си остава ключова при спечелването на важна битка. Държим на „Протектор“, защото тя си остава далеч по-добра от сегашната система „Паладин“. Превъзхожда я в капацитета си да задържа мощни противникови настъпления. И още нещо, достатъчно важно — безпроблемно можем да я придвижваме по въздуха.

— Може би да, но в олекотения си вариант — възрази Стантън, — когато тежи не повече от 42 тона. Само тогава можем да я прехвърляме в отдалечени райони. Вие свалихте значителна част от бронираните компоненти, нали така? Всеки тук се досеща, че ще ги монтирате отново при първа възможност. А тогава системата ще натежи така, че едва ли ще съумеете да я качите на товарен военен самолет.

— Напротив, остава си придвижваема по въздух — опълчи се Гереро.

— Съмнявам се, генерале. Разбирам ви, сухопътните сили предпочитат тежкото въоръжение. Не се съмнявам, че ще намерите начини да го запазите, когато станат ясни правителствените решения относно бюджетните лимити. Но ми се иска да ви напомня един важен исторически урок: през Втората световна война германците научиха много в същото отношение в Русия и Ардените. Лоши пътища, стари мостове, тесни тунели, неподходящ терен — ето тези фактори анулират всяко преимущество, което иначе ни дават тежките танкове и артилерийски установки. Да добавим и лошото време и какво? Човек сам си копае гроба…

— Има и друга страна на въпроса — отново така вежливо заяви Кот. — Лековъоръжените и иначе повратливи сили винаги ще губят срещу тежката бойна мощ. Това просто е необоримо като теза. Всъщност, г-н Стантън, вашите настоявания са неприемливи и в известен смисъл на думите рецепта за загуба.

Военните отново настръхнаха, разменени бяха тежки погледи, адмирал Броуз надигна глас:

— Мисля, че си изяснихме позициите. Обаче бюджетните средства за въоръжение са си ограничени, нали, Емили?

— За съжаление си прав — отвърна съветничката.

— Затова по основния въпрос възнамерявам да се съглася с министъра на отбраната — неочаквано заяви адмиралът. — Истинският приоритет е да създадем гъвкави сили и опитът ни в Сомалия категорично ни сочи нуждата от тях. И още нещо: наистина трябва да сложим чертата под това, с което разполагаме досега, и внимателно да следим военните разработки на потенциалните ни врагове. Какво ще кажете вие, сър?

Последният въпрос бе насочен към президента. Макар че той мълча по време на дебатите, всички присъстващи знаеха предпочитанията му към по-гъвкава и леко въоръжена армия. Сега Кастила прочисти гърло и рече тихо, сякаш говори на себе си:

— Всеки тук изрази добри аргументи — ще трябва да се съобразим с тяхната логика. Каква е нашата нужда по същество? Да създадем бързо реагиращи сили, при това достатъчно мощни да се справят с всяка заплаха, включително и от Третия свят, конфликт или война. Да защитим нашите граждани и интереси в развиващите се страни. Не можем да си позволим повторение на случилото се в Сомалия. В същото време не можем да разчитаме, че някои държави ще останат пасивни, докато натрупваме масивни сили по границите им, както ни позволи Саддам Хюсеин по време на войната в залива.

Сега Кастила се обърна към Стантън и Броуз.

— В същото време генералите и господин Кот ни напомниха, че можем да се изправим и пред далеч по-значителни по мащаби конфликти, срещу най-силни противници с ядрено оръжие. Може да ни се наложи да се бием на огромни териториални пространства, където леките сили ще се окажат неадекватни.

Замисли се, поклати глава и накрая обяви:

— Изглежда, ще се наложи да обмислим възможностите за разширяване обемите на проектните бюджетни средства.

Озадачени, хората в залата се спогледаха. Настъпи абсолютно мълчание, всички погледи се отправиха към Кастила. Той се колебаеше, а това бе нетипично за него — бе човек на твърдите решения. Само адмирал Броуз се досещаше каква е евентуалната причина за необичайното колебание — „Императрица майка“ и стратегическите интереси на Китай в случая.

Внезапно президентът се изправи.

— В най-скоро време ще се съберем отново да продължим дебата. Емили, с теб и Чарли ще трябва да говорим по други въпроси.

Останалите участници в заседанието — генерали, министри и съветници — постепенно се изнизаха от залата със сериозни, загрижени лица, коментирайки под нос завършилото така неочаквано заседание. Президентът Кастила ги изпрати с уморени, тъжни очи.

 

 

Шанхай

 

В таксито Смит ловко облече сакото, което измъкна от вързопа във вездесъщата раница, сетне сложи и панталона. Същите, които си взе от Анди, преди да се разделят на влизане в дома на Юй. Обръщаше глава незабележимо, оглеждаше улицата и редките светлини на движещите се превозни средства. Не можеше да се отърве от чувството, че го следят. Преследваха го и нерадостни мисли, в съзнанието му непрекъснато изплаваха лицата на Анди и Мондрагон. Беше ли направил всичко по силите си, за да предотврати смъртта им?

Мислено се върна два дни назад, анализирайки действията си максимално критично, търсеше евентуалните грешки, пропуснатите възможности. Решение, което би променило нещата. Ядосваше се, налагаше си да се успокои. Цялото тяло го болеше, имаше мускулна треска. В гърдите му бушуваше тих гняв. Кои бяха тези хора, дето убиват с толкова лека ръка?

Накрая си наложи да не мисли повече. Гневът винаги е лош съветник, пречи на хладния анализ, така беше и сега. Налагаше се да се успокои, да се съсредоточи и използва цялата си интелектуална сила, логика, разум. Критично важно бе да намери декларацията. Имаше да върши още работа, още повече че вече не разполагаше с помощник.

Таксито го остави на две преки от Бунд. Смеси се с вечерната тълпа — покрай реката се разхождаха доста хора. Така постепенно стигна до хотела, само че от отсрещната страна на улицата. Сви в първата пресечка, оставяйки зад гърба си бляскавите витрини. Уличката тук бе старата тясна, смърдяща алея от минали години, с тесни тротоари, повечето хора се движеха по също тясното платно.

Спря на място, внимателно се загледа във въртящата се хотелска врата. Очакваше всеки миг да зърне червеникавата коса на Фен Дун. До входа стоеше продавач на фалшиви ролекси, той нахално спираше всеки влизащ и предлагаше стоката си. Този тип сигурно бе от шайката на Фен, същите хора, които го бяха дебнали край дома на Юй Юнфу. Но ето! Този път грешка нямаше — със сигурност разпозна единия от двамата, които бяха минали под прозореца на голямата спалня. Сега продаваше храна от димящ съд недалеч от онзи с часовниците.

И двамата си играеха ролите нелошо, но не и за опитното око на Смит: бяха видимо незаинтересовани в онова, което продаваха, цялото им внимание бе върху лицата на минаващите и особено на влизащите в хотела. Нямаше смисъл да опитва другите входове — и на тях щеше да има същия вид наблюдение. Тези хора бяха добре организирани и опитни.

Един начин да се промъкне бе да им отклони вниманието в друга посока или някак си да ги отстрани оттам. Сам да рискува като примамка бе особено рисковано. Не бива. Те са си на собствена територия, а пък той не говори китайски. Замисли се, реши да се върне с уличното мнозинство обратно към Бунд. Вървеше и с очи търсеше обществен телефон. Намери будка и използвайки дадената му по-рано карта, набра номера на хотела и се представи.

Обади се дежурният администратор. Заговори на китайски, но щом чу гласа на Смит, незабавно превключи на английски.

— С какво можем да ви бъдем полезни, сър?

— Вижте, малко ми е неудобно, но имам проблем. По-рано днес ми се случи, знаете, неприятно спречкване с двама улични продавачи. И сега, когато се прибирам, забелязвам ги пак — те отново са тук — пред входа. Опасявам се, че мога да имам неприятности, хм, нали разбирате…

— О, няма да имате проблем, доктор Смит. Сега ще направя нужното. Моля да ми ги опишете!

— Единият е точно при въртящата се врата и продава фалшиви ролекси, другият пък — гореща супа с тестени топки или нещо подобно, не познавам китайската кухня добре, знаете…

— Това е напълно достатъчно, доктор Смит. Повече проблеми няма да имате, бъдете напълно спокоен.

— Благодаря ви много, вече се чувствам по-добре — рече Смит, затвори и бавно закрачи по обратния път.

Не минаха две минути и долетя полицейска кола с надута сирена. Тълпата бързо изтъня, когато двама полицаи в тъмносини панталони и светлосини ризи изскочиха на улицата със строги лица и палки в ръцете. Двамата продавачи обаче направиха грешка — почти не обърнаха внимание на новопристигналите ченгета, докато навсякъде по света появи ли се полиция, носителите на нерегламентирана стока тутакси изчезват. Това още повече ядоса полицаите, свикнали на респект от страна на обикновения китаец. Но вместо да ги приберат или разгонят, започна остър словесен сблъсък, защото онези извадиха някакви документи. След броени секунди от паркирания недалеч черен автомобил излязоха двама мъже в костюми и тръгнаха към спорещите. Събралите се любопитни бързо направиха път, безпогрешно разпознавайки хората от ДОБ. Единият заговори остро, авторитетно. Размахали ръце, полицаите заобясняваха нарушението на двамата продавачи, последните също завикаха в защита на своята кауза.

За късмет на Смит в същото време пристигна голям черен линкълн, а от него слязоха няколко европейци с три млади жени с високо разцепени по бедрата рокли. Усетил своя звезден миг, той умело се присъедини към групата и засмян до уши, успя да се вмъкне незабелязан в хотела. В същото време около спорещите се събираше все по-голяма тълпа.

* * *

Смит влезе в стаята, като в движение вадеше клетъчния телефон от джоба, но изведнъж се закова на място. Финият найлонов лист, „изпуснат“ нарочно върху килима, го нямаше. Прибра телефона, извади беретата и грижливо огледа стаята. Листът бе встрани от вратата, небрежно захвърлен встрани. Който и да бе влизал, бе стъпил върху него, без да разбира предназначението му, сетне вероятно просто го бе подритнал.

Върна се при вратата и свали надписа „Моля, не безпокойте“, за да огледа ключалката. Изглеждаше в напълно нормален вид. Влезе в стаята, заключи я и прегледа багажа — нишките си бяха по местата. Заключението: бе влизал някой с ключ, не бе загрял смисъла на найлоновия лист на прага, не се бе интересувал от съдържанието на куфарите. Видимо не бе от органите на сигурността и разузнаването, местен полицай или нощен крадец. По-скоро е бил хотелски персонал.

Смръщи лице. А надписът — съвсем явно окачен на облата дръжка отвън? Може би някой — не непременно от хотела — бе пожелал да провери дали си е бил в стаята? Вероятно доктор Лян.

Не биваше да рискува постоянно. Включи телевизора, увеличи звука достатъчно и влезе в банята, където пусна водата и от двата крана. Седна на тоалетната чиния и вече с този добавъчен шум набра Клайн.

— Къде ходиш, по дяволите? — незабавно запита шефът. — И какъв е този шум?

— Преча на микрофоните. Почти е сигурно, че ми подслушват хотелската стая.

— Е, браво. Имаш ли добри новини?

Смит въздъхна, изпружи врат и завъртя глава с надежда да раздвижи схванатите мускули.

— Де да имах. Единствено извадих късмет с информацията кой е собственик на „Императрица майка“ — китайска компания, наречена „Летящият дракон“ с шеф шанхайски бизнесмен на име Юй Юнфу, който може би е мъртъв. Само че истинската декларация я нямаше в неговите сейфове.

Разказа на шефа си за развитието на събитията: срещата с финансиста Чжао Янцзъ, дадените от него сведения и посещението си в имението на Юнфу.

— Естествено, налагаше се да отида и там. Разговарях със съпругата му. Може би ми изигра номер, може би не. Тя е актриса, при това чудесна. И все пак интуицията ми казва, че думите и чувствата й бяха реални. Някой е притиснал мъжа й да се самоубие, за да отклони вниманието от истинските играчи. Мисля си, че в този някой е и декларацията.

Отсреща Клайн здраво запухтя с лулата.

— Онези ни предхождат в играта поне с няколко хода. Още от началото е така.

— Убиха и помощника ми.

— За преводача говориш, нали? Не го познавам лично, но това не подобрява нещата. Човек така и не свиква със смъртта, полковник.

— Така е — стисна зъби Смит.

Настъпи кратка пауза, сетне Клайн запита:

— Опиши нападението в имението. Защо смяташ, че не е било капан още от началото?

— Нямах такова усещане. Допускам, че са ме наблюдавали и внезапно са решили да се намесят — в мига, когато съпругата избяга с колата. От начина им на действие правя заключението, че не са очаквали да заварят предната врата отключена.

— Тези момчета от сигурността ли бяха?

— Не мисля. Онези от ДОБ са нагли, действат прекалено открито и правят грешки. А тези работят като убийци на частна служба.

— Убийци, които принуждават Юнфу да се самоубие и му открадват декларацията ли?

— Ако е така, тогава нямаше да се връщат отново в имението. Едно име: Фен Дун. Говори ли ти нещо?

Клайн не го бе чувал, тогава Смит описа поредните сблъсъци с червенокосия.

— Веднага ще го проверим оттук.

Клайн отново замълча и Смит си го представи — седнал в малкия офис в яхтклуба край Анакостия, дълбоко замислен, залапал лулата. След малко Фред заговори пак:

— Значи сега главната ни връзка е мъртва, документът липсва. Къде стоим тогава, полковник? Ето една възможност: прибираш се и правим нов опит, от друг ъгъл, с други средства. Е?

— Вие там опитвайте, но аз все още не съм готов да се откажа. Остават няколко възможности. Надявам се да попадна по следите на убийците. Сетне ще потърся онзи, който твърди, че е баща на президента.

— Нещо друго?

— О, да, достатъчно важно: „Летящият дракон“ има партньор в начинанието с „Императрица майка“ — белгийско акционерно дружество на име „Донк & Лапиер“ с офис в Хонконг. Би било логично и те да имат копие от истинската декларация.

— Добра идея. Прескочи до Хонконг. Аз ще изпратя хора в Белгия. Къде е центърът на дружеството?

— В Антверпен. Значи в Багдад нашите удариха на камък, а?

— Точно така. Уреждам в Басра работата да поеме по-надежден човек.

— Добре. Значи трябва отново да се извиня на доктор Лян и да гоня първия самолет…

В същия миг, макар и едвам, дочу чукане по вратата и рече:

— Почакай…

Извади беретата и излезе от банята.

— Кой е?

— Румсървис, сър.

— Не съм поръчвал нищо.

— Вие сте г-н Джон Смит, нали? Раци със сос, бира? Направо от ресторант, „Драгън-Финикс“?

Раци, сосове и прочие деликатеси, въпросният ресторант бе в хотела, вярно, но това не променяше факта, че изобщо не бе поръчвал нищо. Прошепна в слушалката, че ще държи връзка.

— Какво става? — разтревожи се Клайн. — Проблеми ли имаш?

— Предай на Потъс каквото ти казах. Май че наистина ще трябва да прибегна до зъболекарските услуги — високо отвърна Смит и прекъснал връзката, прибра телефона.

Сетне, прикрил беретата с тяло, открехна вратата.

Отвън стоеше само един служител в бяло келнерско сако, а до него бе количката за сервиране, блюдата върху нея бяха покрити с бели салфетки. Изпод тях ухаеше повече от приятно. Смит внимателно огледа човека, но му бе абсолютно непознат: нисък, набит, под добре ушитото сако изпъкват отлични мускули, жилите на врата му издути като въжета. От цялото му тяло се излъчва напрежение и целенасоченост, прилича на навита до скъсване пружина. Цвят на кожата — доста тъмен за чист китаец, продълговато лице, дълбоко нарязано от бръчки, макар че човекът едва ли бе по-възрастен от 40 години, може би и по-млад. Фини, елегантни мустачки. Който и какъвто да е, съвсем не прилича на обикновен, типичен китаец, реши Смит вътрешно.

Преди да бе отворил вратата достатъчно, мъжът почти силом набута количката в стаята.

— Добър вечер, сър — рече високо на английски с възгруб и типично кантонски акцент.

В същото време по коридора отвън мина усмихната двойка — хванали се влюбено за ръцете млади хора.

— Кой си ти? — попита Смит.

Мъжът ловко ритна вратата зад себе си и я затвори. Сетне видя вече насочената в гърдите му берета, но не даде признаци да е притеснен или уплашен.

— Нямате никакъв проблем, полковник — заговори отново и очите му блеснаха особено.

Сега не долови и следа от предишния акцент, речта и произношението бяха на добре образован англичанин.

— Ако обичате, облечете ги — рече той и ловко измъкна изпод количката дрехи. — Побързайте, моля ви, долу едни хора вече ви търсят. За подробни обяснения време нямам.

Смит хвана вързопа с едната ръка, но другата — с беретата — си остана все така насочена в стомаха на новодошлия.

— Кой, по дяволите, си ти и кои са онези „хора“?

— Хората са от Дирекция обществена безопасност, аз съм Ашгар Махмут, иначе съм Син Бао от Китайската народна република. Същият, от когото Мондрагон научи за възрастния мъж в полевия затвор.