Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (19)

Глава осемнайсета

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Шефът на президентския екип Чарлс Аурей крачеше из пустия кабинет в Белия дом. Вече почти се съмваше, през прозорците надничаха първите лъчи белезникава светлина. От време на време по стар навик посягаше към джоба на ризата да потърси цигарите, от които се бе отказал още преди 19 години. Бе в началото на шейсетте си години, почти триъгълното му лице бе силно загрижено, резките движения издаваха голямо вътрешно напрежение.

Часовника поглеждаше през пет минути. Не мина много време и чу познатия шум: отваряше се вратата на президентската спалня. Сам Кастила се появи напълно облечен, изглеждаше свеж, грижливо изгладеният костюм стоеше като изваян на едрото му тяло.

— Кога ще дойде посланикът, Чарли?

— Най-много до двайсетина минути, сър. Звучеше притеснен. Доста притеснен. Натърти, че проблемът бил предостатъчно важен и подхвърли, че вие ще се досетите за какво става дума. Помоли за незабавна среща. Всъщност направо настоя за нея.

— Така ли?

Аурей обаче бе стара кримка и лесно не можеха да го подхлъзнат.

— А вие, г-н президент?

— Какво аз, Чарли?

— Питам вие досещате ли се какво го е притеснило до такава степен?

— Да, досещам се — отвърна Кастила тихо.

— Аз пък не — настоя Аурей.

Президентът преглътна, погледна го тъжно, но не каза нищо повече.

Аурей запази неутрална физиономия: знаеше, че да измъкнеш информация от президента понякога е по-трудно и от проникване във Форт Нокс^[1]. Помълча и след малко рече замислено:

— То това изтичане на информация ни побърка всичките. Забелязвам, че самият аз не споменах и думичка за заседанието по бюджета за отбраната пред личния ми помощник. А Кларънс е с мен вече цели 20 години, че и повече. И зная, че на него мога да му вярвам за всичко, че и живота си мога да му поверя, ама на…

Президентът въздъхна тежко и виновно погледна стария си сътрудник.

— Вярно е, Чарли, трябваше да ти кажа, извинявай.

Поколеба се още малко, сетне направи гримаса и кимна, вече решен да проговори.

— Става дума за китайски кораб на име „Императрица майка“ със специален товар. Отплавал е от Шанхай в началото на месеца на път за Басра. Според непотвърдени засега сведения от достатъчно сигурен източник носи десетки тонове тиодигликол и тионилхлорид.

Аурей зяпна и без да иска, сам изтърси:

— Химически оръжия — нервнопарализиращи, кожнопоразяващи… „Инхъ“, а…

— Да, само че днес светът е доста по-сложен, значително по-двузначен и опасен — тъжно отвърна Кастила. — Направо носталгия да те хване по онова време, дето, образно казано, основната конфронтация бе между двамина космати гиганти с боздугани в ръце. И най-примитивно се дебнат да се халосат един друг. Не че беше идеален свят, ама пък много по-прост и лесен. Днес налице е само един гигант, само че е като болен или задрямал, а около него се въртят хиляди вълци със зъби като клинци и чакат удобния миг, да скочат и да го захапят за врата… такава ни е съдбата.

Аурей кимна.

— Значи затова ще дойде посланикът?

— Вероятно са го уведомили, че след техния съд плава наша фрегата — отвърна президентът. — Надявах се, че ще разполагаме с малко повечко време. При това имам основания да вярвам, че в Пекин не знаят или поне не са знаели за товара му. Този номер, изглежда, е някаква си персонална инициатива. Еднолична, но на някой от големите. Но пък това не е толкова важно, нали?

— Освен ако можем да го докажем.

— Вярно.

— Е, можем ли?

— Засега не. По въпроса се работи.

Двамата замълчаха притеснено, загледани в пода. Кастила отново се замисли: налагаше се отново да играе стария номер, който най мразеше. Ще увещава, ще позира, ще заплашва, ще усуква, ще обещава. Словесен кадрил и лъжи. Игра за печелене на време. Опасен дипломатически балет, който току-виж се оказал смъртоносен.

Въздъхна на няколко пъти, разкопча сакото и повдигна панталона, сетне пристегна колана на една дупка.

— Е, хайде да поговорим с негово превъзходителство.

Потри ръце и добави:

— Битката започва.

* * *

Срещата се състоя в Овалния кабинет. Кастила и сътрудникът му стояха прави пред бюрото и учтиво кимаха, докато влизаше посланик Ю Вантао. Представителят на Народна република Китай бе дребен на ръст човек с динамична, бодра походка на футболист, нападател от международна класа, какъвто между впрочем наистина е бил в миналото. Бе в типичната тъмносиня маоистка „униформа“, дреха, традиционно носеща конфронтационен дух, обаче усмивката му изглеждаше искрена и възможно най-приятелска.

Президентът незабавно усети двусмисленото послание и хвърли кос поглед към Аурей. Шефът на екипа се усмихваше по абсолютно същия начин и президентът мигом разбра: опитният помощник е вече в играта.

— Много любезно от ваша страна, г-н президент, да ме приемете така спешно — започна Вантао на английски с кантонийския си акцент, макар че Кастила знаеше: посланикът говори перфектен английски, учил го е в Оксфорд.

Всъщност бе възпитаник на Ъксбридж — Оксфорд и Кеймбридж — защото и в другия бе учил, още в черковен колеж и в Лондонския университет.

— Досещате се за целта на внезапното ми посещение, г-н президент, уверен съм, нали? — продължи Вантао и въпреки иначе позитивните начални сигнали не протегна ръка да се здрависа.

Кастила кимна, посочи с ръка помощника си:

— Мисля, че познавате Чарлс Аурей, шеф на моя екип, нали, г-н посланик?

— О, да, имал съм многократното удоволствие да разговарям с него — отвърна китаецът и сега в тона му се появи лека острота — поради бързата смяна на темата.

— Е, хайде да поседнем, да поговорим — сърдечно предложи президентът.

Поведе госта си към удобното кожено кресло срещу бюрото, изчака го да се настани, сетне се върна и седна зад него. Аурей се настани на обикновен стол до стената отляво на бюрото. Креслото бе доста голямо, меко — краката на Ю Вантао едвам допираха пода. Беше правено да сядат едри мъже, американска порода, расли в Ню Мексико например, именно затова и Кастила го бе настанил там.

Прикривайки усмивка, президентът се облегна и заговори с любезен глас:

— Всъщност нямам си дори и представа точно по какъв повод сте тук, посланик Ю. Защо не ме осветлите, така да се каже?

Очите на китаеца се присвиха и той мина направо на темата:

— Един от нашите търговски кораби в открито море съобщава, че подире му неотклонно върви американска фрегата на име „Джон Кроу“. Типично проследяване.

— Капитанът на вашия кораб убеден ли е, г-н посланик, че фрегатата просто не следва същия или сходен курс? — с невинен глас запита Аурей.

Очите на Ю се вледениха и се впиха в лицето на президентския сътрудник.

— Тъй като вашият боен съд е далеч по-бърз от простия товарен кораб, но е запазил сегашния си курс в продължение на много часове, единственото заключение може да бъде, че той го следи.

— Не бих казал, че това е единственото заключение — равно каза президентът. — Мога ли да попитам къде се намира този ваш кораб?

— В Индийския океан — китаецът погледна часовника. — Или вече може би в Арабско море.

— О, така ли. А за къде пътува?

— С цялото си уважение, г-н президент… това едва ли има някакво значение в случая. Корабът е в открити международни води и като собственост на всяка суверенна държава в света има право на свободно пътуване към всяко пристанище по свой избор.

— Е, хайде сега, г-н посланик. И двамата знаем, че това са общи приказки. Всяка нация си защитава интересите. И вашата. И моята.

— Добре тогава, сър, какъв и чий интерес защитават САЩ, като обезпокояват невъоръжен търговски съд в международни води? Моля да ми отговорите.

— Именно това се опитвам да ви кажа, г-н посланик. Тъй като не разполагам с конкретни сведения за тази фрегата, не зная и подробностите, нито дори и това, че вашият съд бил някъде в близост с нея. Но предполагам, че ако сведенията ви са точни, ситуацията е в резултат на някоя добре известна рутинна операция на нашите ВМС.

— Значи Америка рутинно преследва китайските кораби?

Президентът избухна.

— Това са глупости и вие отлично го знаете. Ще изясня причината за случая — за това предполагаемо проследяване, както твърдите вие, каквато и да е тя. Това ли е всичко, г-н посланик?

Ю Вантао дори не мигна, само се изправи.

— Да, г-н президент. С изключение на следното, по поръчение на моето правителство ви информирам: ние ще защитим правата си на свободно пътуване винаги и навсякъде в международни води. Включително и в случаи на вмешателство или нападение от страна на САЩ.

Президентът също стана.

— Предайте на вашето правителство, че ако товарният ви кораб нарушава международни закони, статути или общоприети ограничения, ние си запазваме правото да се намесим или да предотвратим въпросното нарушение.

— Ще предам позицията ви на нашето правителство — Ю кимна с глава на Кастила, сетне и на Аурей, извърна се елегантно и излезе от Овалния кабинет.

Президентът се загледа в затворената след Вантао врата, но в действителност изобщо не я виждаше. Аурей гледаше по същия начин. Мислите им бяха на съвсем друго място. След известно време президентът заключи:

— Те не знаят за товара на „Императрица майка“.

— И аз така мисля. Но това променя ли нещо?

— При нормални обстоятелства бих казал, че не — потри челюсти Кастила. — Само че не забеляза ли: този път бе доста по-въздържан, отколкото друг път, нали?

Аурей наведе глава и смръщи вежди.

— Не съм много убеден. Последните му думи си прозвучаха в стандартния заканителен тон. Просто отправи предупреждение. Постоянната китайска поза.

— Е, не. Това бе формалност. Обичайното, което трябва да се очаква. Виж, Чарли, Ю е изискан майстор на нюанса и останах с впечатлението, че този път предупреждението бе само pro forma. Практически той намекваше, че думите му са само поза. Такова му бе намерението, сигурен съм.

— Може би, може би. Но съзнаваше, че за „Кроу“ го лъжем.

— Естествено. Само че видя ли — не се опита да ме опровергае, а остави нещата така. Не се опита да ме предизвика, а остави предупреждението за накрая — когато дадох знак, че аудиенцията е приключена. При такива обстоятелства той е принуден да отправи някакво предупреждение, иначе все едно си тръгва с празни ръце.

— Е, съгласен съм, че не пусна в ход всичките си оръжия, това поне е сигурно. Затова пък си бе облякъл маоистката униформа.

— Виж, поведението му бе двузначно — възрази Кастила. — Такова бе и посланието. В Пекин или поне мнозинството от хората в Постоянния комитет не са наясно какво точно става. Естествено, въпреки това не могат да си позволят Китай да бъде засяган пред очите на света, без значение какви точно са обстоятелствата. И още нещо: както аз го разбирам, те не търсят конфронтация. И няма да вдигат шум и да дават гласност на случая, поне засега. Мисля още, че са склонни да изчакат, да ни дадат малко повече време.

— Добре, но колко?

— Ако извадим късмет, може би докато техният съд наближи Басра толкова, че ние да направим първия ход.

Президентът поклати глава тъжно.

— Или докато изтече нужната им информация, или стане някакъв сблъсък, или положението изобщо се издъни.

— Значи и ние трябва да си траем.

— И да намерим доказателствата максимално бързо.

— О, да — съгласи се Аурей. — Доказателствата… вижте, имам предложение.

— Казвай?

Аурей остана наведен напред на стола си, сякаш го боли коремът. Лицето му изглеждаше още по-остаряло.

— След като внимателно изслушах и Ю, и вашите думи, сега още по-добре разбирам защо ни се налага да запазим абсолютна тайна. Обаче, така или иначе, крайно време е да уведомим министъра на отбраната Стантън, Държавния департамент в лицето на шефа му Паджет, може би и вицепрезидентът Ериксън. Защото китайците вече ни наблюдават. Нужно е Стантън и Паджет да знаят и да имат готовност. И ако — не дай Боже — нещо се случи с вас, вицепрезидентът трябва да поеме нещата. Непременно трябва да го информираме по китайския въпрос, и то веднага. Може да се окаже, че с време не разполагаме.

Президентът отново се замисли.

— Ами Съвета на началник-щабовете?

— Засега смятам, че е достатъчно, дето Броуз е в течение. Останалите току-виж се наежили и се хванали за оръжието. Това само ще усложни ситуацията.

— Добре, Чарли. Съгласен. Назначи заседание. Извикай и Броуз.

— Слушам, сър. И благодаря ви.

Останал сам, Кастила пристъпи към големите прозорци зад бюрото. За миг в съзнанието му се мярна момченце и той се усмихна. Момчето ужасно приличаше на него, едричко за възрастта си, с разчорлена русолява коса. Протягаше нагоре ръце към един мъж, а той се наведе да го поеме в прегръдките си. Само че лицето на мъжа бе мъгляво, неясно, като снимка с развален фокус. Детето така и не видя лицето му… не можа да види баща си.

 

 

Хонконг

 

Вече извън сградата, Джон Смит се мушна в тълпата и прекоси „Стенли“, на отсрещния тротоар бързо се вмъкна в сладкарница със сладоледени щандове. Отвън шумеше тълпата, пищяха клаксони, някой ругаеше на китайски. Поръча си кафе и седна на маса, откъдето отлично се виждаше входът на зданието с офисите на „Донк & Лапиер“. Мина известно време, оттам не изскочиха униформени или други мъже, видимо хукнали по нечии дири. Е, добре тогава. Допи кафето, взе такси и потегли към хотела.

По улиците внимаваше, грижливо оглеждаше обстановката през прозореца, особено в задръстванията. Сетне автомобилът влезе в тунела под пристанището на Каулон и след малко го остави пред „Шангри-ла“. В стаята се пъхна в леглото и завил се през глава, се обади на Фред Клайн за доклад. Както и очакваше, Клайн си бе в тесния офис край Анакостия.

— Ти у дома не си ли ходиш? — попита го Джон и си представи задименото помещение и затъмнения прозорец, превръщащ деня в постоянна нощ.

Клайн се направи, че не е чул въпроса.

— Предполагам, че се добра на място без инциденти?

— Засега да — отвърна Смит и се поколеба, сетне с вкус на гнило в устата изплю камъчето. — Само че направих грешка.

— Много ли е лоша?

— Трудно ми е да преценя — Джон разказа за телефонното обаждане във фирмата. — Очевидно този Жан Донк не съществува или онзи номер не бе регистриран, или и двете. Може би е бил специална връзка за Юй Юнфу — известен само нему, — но се съмнявам малко.

— Може да е номер, отворен специално за сделката с „Императрицата“.

— Както и да е, в „Донк & Лапиер“ вече знаят, че външен човек разполага с номера, че се намира в Хонконг и може би се интересува именно от „Императрицата“. Защото мигом ми изпратиха въоръжени главорези — разчетоха номера и адреса на автомата и ги засилиха да ме търсят. Което пък ме доведе до следващия проблем.

— Просто не мога да изтърпя да го чуя и него — заядливо откликна Клайн, видимо уморен, раздразнителен. — Може би пък не си на ниво за тази задача, а, полковник? Ако е така, просто си кажи.

— О, аз пък нямам нищо против незабавно да ме отзовеш — опъна се Смит. — Само нареждаш и си идвам.

Отсреща настъпи тишина, Фред се бе изненадал.

— Добре, Джон, извинявай. Просто се опитвам да олекотя ситуацията, ама видимо не става. То и без нея тук си е достатъчно напечено.

— И при теб ли?

— Китайците засякоха нашата фрегата, която ги следи. Посланикът им вдига пара, ако нямаш нищо против метафората.

— А положението извън контрол ли е?

— Президентът смята, че засега не е. На този етап само се надлъгват взаимно с Китай. Но и двамата си знаем, че няма да е за дълго. Кажи някоя добра новина, преди да съм се депресирал окончателно. Какъв ти е следващият проблем, както се изрази? А от срещата в „Донк & Лапиер“ излезе ли нещо?

— Цели три неща. Директорът Кройф държи нещо в сейфа си, от което му треперят гащите. И е адски неспокоен, стане ли дума за връзки с китайски компании.

— Дотук две.

— То третото е и най-голямото. Намесен е някой далеч по-нависоко от Кройф. Личност, на която Кройф се отчита и докладва. Същата знае, че съм в Шанхай и как изглеждам.

И описа срещата и завръщането в офиса с преките резултати от подслушването.

— Няма да е трудно да засечем шефа на Кройф в Антверпен.

— Само че с него Кройф говореше на английски, а не на френски или фламандски и смятам, че връзката не бе с Антверпен. Не, който и да е шефът, сигурен съм, че се намира в Шанхай. Русата перука ги пообърка и двамата, но не съм сигурен за колко дълго. Рано или късно ще ми изпратят хора в хотела. Нужна ми е информация за човека на върха, за да се ориентирам как и къде да действам.

— Слушай, днес в света на големите транснационални конгломерати не можем да изключим вероятността белгийските босове на Кройф да са американци или англичани. Обаче добре. Веднага ще наредя да пуснат проверка. Какво ще правиш сега?

— Първо ще похапна. Нещо хубаво, просто за промяна. Ще поспя. А получи ли се за цялата нощ, то ще е чудо.

— Аз лично не спя, също и президентът.

— Тук е сутрин.

— Това е само техническа подробност. Легни си с клетъчния и пистолета под ръка. Скоро ще ти се обадя. Приятни сънища.

 

 

Във въздуха, на път за Хонконг

 

Ралф Макдърмид възприемаше главния фирмен реактивен самолет — преустроен и модернизиран 757 — като личен транспорт. Кухня за лакомници с готвач експерт, конферентна зала в черешово дърво, спалня и други удобства — все на негово разположение. Всъщност тези привилегии си бяха отбелязани в договора му с общ обем над 45 страници. Там бяха включени и обичайните борсови опции, парични стимули, голяма премия в злато в случай на уволнение, застраховки, правото да използва фирмени коли, всякакви видове услуги за сметка на компанията — почистване, клубни членства, къщи и апартаменти по цял свят.

Сега се бе излегнал на удобно канапе с вдигнати крака, а меко пърпорещите самолетни двигатели напевно го приспиваха. Само че иззвъня телефонът. Отсреща бе Фен Дун.

Макдърмид мигновено се разсъни.

— Къде, по дяволите, се губиш? — изръмжа той. — Цели три пъти те търся!

Гласът на Фен Дун значително охладня.

— Ходих, гледах, проверявах, телефонирах, taipan.

Макдърмид дълго време така и не бе разбрал какво точно значение влага наемникът в тази дума — стара словоформа за изразяване на уважение и почит в източните езици. Стара, да. А днес май съдържа презрителен нюанс, нали? Обиден. Така си и подозираше. През осемнайсети век с думата тайпан китайците описвали европейските и американските мародери и пирати, които ограбвали Хонконг и Китай, извличали оттам несметни богатства и не връщали обратно почти нищо.

Но Фен му беше много нужен, затова не са заяде, а само запита:

— Е, и какво научи?

— Изчезнала е Ли Куони. Намирала се е в дома на баща си, вече я няма. Никой не знае къде е. Нито прислугата, нито който и да е от „Летящият дракон“.

Новината разтревожи Макдърмид. След самоубийството на Юй Юнфу съпругата му може да се окаже голям проблем — попадне ли в нечии ръце, току-виж превърнала се в чуждо оръдие. Или пък самата тя нещо да замисли… само че това зависеше от степента на скръбта и омерзението й. И от загрижеността за децата й.

— А бащата знае ли къде е дъщеря му?

— Твърди, че не знае. Но децата й са при него. Ще ги следя отблизо.

— Не и лично ти. Назначи някой от твоите хора. За теб имам нещо друго, настоявам лично да го свършиш.

— И какво е то?

— Той. Джон Смит. Възможно е да е в Хонконг.

Някъде в далечината Фен Дун се усмихна мрачно, млясна с устни, скръцна със зъби. Добра новина, интересна.

— Този тип е като нощно влечуго. Появява се там, където никога не го очакваш. Не ме предупредихте, че е толкова надарен.

Макдърмид потисна раздразнението си. Многознайко такъв!

— Смятам, че търси третото копие на митническата декларация. Зная и под какво прикритие се движи и къде е отседнал. Колко време ще ти трябва да прескочиш до Хонконг и да му видиш сметката?