Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (21)

Глава двайсета

Събота, 16 септември

Каулон

 

В хотела Джон нахлузи найлонови ръкавици, претърси джобовете на младежа, намери шперц, няколко монети, пакетче дъвки. Върна всичко на място, включително и ключа, надникна през вратата. Коридорът бе пуст. Бързо изнесе лекия труп и влезе в аварийния пожарен изход. И тук бе тихо. Изкачи две площадки, положи тялото в седнало положение и го облегна на парапета.

Кинжалът все така стърчеше от слабия гръден кош. Извади го, потече обилна кръв. Въздъхна, остави оръжието на циментовите стъпала до убиеца и се върна обратно.

Вече в стаята, подпря дръжката на вратата с облегалката на стол, в случай че се появи още някой с шперц, умения да отваря верижката отвън и някакви по-нови идеи в главата. Грижливо изми ваната, изплакна я и пак я изми, сетне огледа подовете, килимите и мебелите, включително и леглото. Никъде нямаше следи от кръв.

Въздъхна облекчено и си взе душ. Ми се и се търка под врялата вода, докато кожата му почервеня здраво. През цялото време се опитваше да не мисли за убития, а и за непосредственото бъдеще. Сетне бавно се избърса и започна да подрежда задачите.

По едно време реши да се върне в леглото. Лежа буден известно време, потискайки черните мисли, заслушан в хотелските шумове, далечния трафик и мрачните звуци на корабни и яхтени сирени в пристанището. Нормален отзвук на живота в един динамичен град, на динамична планета, в динамична галактика и динамична вселена. Нали? Безучастна вселена, галактика, планета. И град.

По едно време се заслуша в ритъма на сърцето си. Представи си шума на кръвта, изпомпвана от сърцето по вените и артериите. Притаи дъх и се опита да чуе звука на мислите си. Не успя. Заспа някъде преди разсъмване.

Събуди го някакъв шум. Подскочи и седна в леглото. Навън в коридора тласкаха количка с ранна закуска за някой от гостите. Първите слънчеви лъчи вече пробиваха през ъгълчетата на пердетата, градските шумове бяха значително по-силни и бодри. Скочи и бързо се облече. Знаеше отлично: убиецът няма да докладва, независимо дали ще открият трупа бързо или не и дали полицията ще се намеси. Ще мине определено време, тогава ще дойде следващият убиец.

Облече същия костюм, но смени ризата и вратовръзката. Избра някои вещи от куфара: раницата, чифт сиви панталони, многоцветна хавайска риза, спортно яке, гуменки, сгъваема сламена шапка. Черните дрехи си бяха в раницата отпреди. При тях прибра и останалите вещи, включително и куфарче. Накрая нахлузи перуката, постоя пред огледалото, докато я нагласяваше. Отново се бе превърнал в майор Кенет Сен Жермен.

Пак огледа стаята — за всеки случай. Излезе с куфара в ръка и раницата на гръб. Покритият с килим коридор си бе все така празен. Но зад вратите на хотелските стаи се чуваше звук на пуснати телевизори, хора шетаха и се готвеха за деня.

С асансьора слезе до етажа над фоайето, а надолу пое по стълбището. Преди да е стъпил на последната площадка, грижливо огледа фоайето във всички посоки. Полиция нямаше, не забеляза и хора с поведение на ченгета, никой от вчерашните убийци. Нито една позната от Шанхай физиономия. И все пак такъв оглед никога не гарантира, че всичко е наред и никой не ви очаква долу. Знаеше го отлично.

Измъкна се незабележимо към тоалетните и там прекара десетина минути. Излезе и бавно пое към рецепцията. Напусне ли, без да се обади, и то с багажа, сто на сто ще уведомят полицията. При това бе само въпрос на време, докато открият трупа в пожарния изход. Докато търпеливо изчакваше да му направят сметката, помоли пиколото да извика такси с говорещ английски шофьор. Каза, че отива на летището.

Хотелът все още се виждаше, когато Джон се наклони към шофьора и небрежно рече:

— О, промених си решението. Няма да пътувам днес. Отведете ме, моля, в „Конрад Интернешънъл“. Мисля, че хотелът е на „Куинсуей“ 88 в Сентръл.

 

 

Дацзу, Китай

 

Още преди хиляди години религиозни художници и скулптори са ваяли и боядисвали каменни статуи, дълбали са релефи и образи в планински скатове, пещери и подземни кухини около отдалеченото село Дацзу. Днес обаче то е голям център с повече от 800 000 жители, с множество небостъргачи и други високи сгради, с прилежащи към града терасирани добре поддържани оризища, неголеми ферми и имения. Красивата и все така грандиозна природа, тамошните почва, климат, зелените просторни полета благоприятстват градския тип градинари и фермери. Те са отлични специалисти и често изкарват по три реколти годишно, макар и да използват методиката и подходите на своите прадеди.

Полевият затвор се намира на не повече от пет мили от гигантската статуя на Спящия Буда, издълбана край Бяодиншан. Изолиран и сравнително добре прикрит сред релефа, той е комплекс от свързани с пътеки постройки зад висока ограда, по чиито ъгли има стражеви кули с часовои. Към затвора води черен път, по него не пътуват нито туристи, нито гражданите на Дацзу. По околни нивя и оризища под егидата на далечното правителство в Пекин се трудят затворниците. На работа ги докарват и откарват въоръжени пазачи. С местните хора нямат никакъв или почти никакъв контакт. Макар и сигурността и условията да изглеждат по-леки, в Китай не се отнасят милостиво с онези, които са обявени за престъпници.

Възрастният мъж бе един от малцината затворници, на които бе позволено да не работят на полето. Не го принуждаваха и да излиза на сутрешните разходки. Ползваше се и с други дребни привилегии: сравнително голяма килия, която делеше само с един друг съкилийник. Престъпленията му бяха извършени толкова отдавна, че сегашните тъмничари и директорът на затвора не ги помнеха или изобщо не ги знаеха. Това своето рода невежество му носеше още едно преимущество: не го мразеха, не го виняха, не се страхуваха от него, та съответно непрестанно да търсят поводи за наказания. По тази причина, донякъде и заради възрастта му, повечето пазачи често се отнасяха с него като с техен дядо: позволиха в килията да има котлон, от време на време му отпускаха по някое и друго лакомство, даваха му книги и вестници, писалки и хартия. Това ставаше неофициално и тайно, но бе известно на обичайно строгия началник, бивш полковник от Китайската народна армия, който в този специфичен случай си затваряше очите.

Нещата вървяха така, докато рано сутринта един ден старият му съкилийник не се прибра при него, а въведоха друг, значително по-млад човек, при това не бе китаец. Събитието значително разтревожи стареца. Навън бе все още тъмно, онзи се излегна по гръб, така си и остана. От време на време отваряше очи и поглеждаше тавана, но мълчеше.

Намръщен, старият затворник се зае с ежедневните си занимания, упорито и целенасочено, решен да не позволява на новодошлия да му променя рутинните навици.

Новият бе висок и жилест, макар и възслаб, с обветрено, видимо брулено от времето лице, може би някога е било и красиво. Сега бе силно сбръчкано, с потънали навътре бузи и дълбоко хлътнали в орбитите очи. Очи интелигентни, сигурно затова все в земята гледаше. Така, изглежда, бе по-безопасно.

Същата сутрин по-късно старият мъж отиде на редовната си работа — бе писар в затворническата канцелария. А дойде ли обяд, се върна в килията и си отвори консерва — супа леща западно производство, загря я на котлона и седна сам на направената от сандъци маса да се храни.

Новият затворник, може би на около 50 години, май така и не бе помръднал от нара. Лежеше със затворени очи, но изглеждаше напрегнат, сякаш нещо го мъчи отвътре. Такова поне бе усещането на другия. Гледаше здравото, мускулесто тяло и му се струваше, че то като че ли е в някакъв стрес.

Изведнъж новият се надигна, почти скочи от нара и изтича до вратата. По лицето му бе избила гъста сива четина, в тон с прошарените коси. Отвори вратата и огледа бараката, която бе празна, защото останалите бяха на работа по полето. Затвори я, върна се на нара и отново си легна в същата поза, сякаш изобщо не бе ставал.

Старецът го наблюдаваше с известна завист, примесена с възхита и съжаление. Нали и той навремето бе изглеждал горе-долу така — атлетичен, жилав. Само че вече не беше същият, нямаше и да бъде. Старост, нерадост.

— Вашият син не вярва, че сте жив. Иска да ви види.

Дългогодишният затворник си изпусна лъжицата в супата.

Гласът на по-младия мъж бе нисък, тих, но думите прозвучаха идеално ясно. И остана все така загледан в тавана. А устните му сякаш не бяха помръднали.

— Как… какво казахте?

— Продължавайте да се храните — рече неподвижният съкилийник. — Желае да си идете у дома.

Дейвид Тейър си припомни отдавна провеждано обучение. Наведе се над супата, бръкна в нея, поднесе лъжицата към уста. Заговори почти без да движи устни:

— Кой сте вие?

— Пратеник.

Преглътна съдържанието на лъжицата.

— Откъде да зная дали говорите истината? Колко пъти са ме подлъгвали… Правят го всеки път, когато сметнат, че трябва да ми удължат присъдата. Тук ще ме държат до смъртта ми. Тяхна воля… винаги могат да кажат, че не знаят нищо за мен… че просто не съм съществувал.

— Помни последното нещо, което получил от вас — било плюшено кученце с клепнали уши, викал му Пади.

Тейър почувства избилите в очите му сълзи. Толкова време бе минало, че просто… Десетки пъти го бяха подлъгвали с разни находчиви истории.

— То си имаше и второ име.

— Райли — мигом отвърна онзи, без да мигне.

Тейър остави деформираната от дълга употреба лъжица и изтри очи с ръкава на ризата. За миг надигна лице.

Човекът на нара си остана във все същата поза. Тейър отново наведе глава. Откъде да знае дали отнякъде някой не го следи?

— Как попаднахте тук? Имате ли си име?

— Парите чудеса правят. Аз съм капитан Денис Киавели. Наричайте ме Денис.

Старият си наложи да яде отново, макар че вече преглъщаше с мъка.

— Искате ли мъничко супа?

— След малко. Разкажете ми за обстановката. Все още ли не знаят кой сте вие?

— Откъде да знаят? И аз не знаех, че Мариан се е омъжила повторно. Не знаех нищо определено, нито за нея, нито за Сам. После научих, че тя починала. Ужасно…

— Как научихте?

— Посещението на Сам в Пекин миналата година. Тук ми дават вестници. Прочетох…

— Знаете книжовен китайски?

— Вашингтон никога не би ми поверил задача, ако не го владеех добре — тук Тейър се усмихна тъжно. — Близо 50 години минаха… вече съм истински експерт. Зная и повечето от диалектите, особено кантонийския.

— Съжалявам, доктор Тейър.

— Четох за посещението на американския президент и изведнъж зърнах името на Сам, а Серж Кастила бе най-добрият ми приятел в Държавния департамент. Знаех също, че помага в издирването ми. Четох, смятах, размишлявах. Президентът Кастила бе тъкмо на подходящата възраст, а вестникът цитираше бащиното му име — Серж, и майчиното — Мариан. Кой друг да бъде, ако не моят син…

Киавели кимна с глава едва забележимо.

— Не е задължително. Би могло да бъде и съвпадение.

— Че какво можех да загубя аз?

Агентът на Фред Клайн се замисли.

— Но защо сте мълчали толкова дълго време? Цяла година след като сте прочели във вестника?

— Смятах, че няма никаква възможност да се измъкна от тук.

Тогава защо да го притеснявам? И защо да рискувам в Пекин да научат? Все едно никога не ме е имало…

— Сетне сте прочели за подготвяния договор за човешките права?

— Не, не съм. Те в китайския печат никога не биха съобщили за подобно нещо. Не и преди да са го подписали. Ако изобщо го подпишат. Казаха ми уйгурски затворници.

Тейър отмести супата.

— Е, на онзи етап си позволих да се надявам. Рекох си, може би наистина има шанс да ме включат в списъка на освободените… някак си да мина през цедката…

Стана и пристъпи към котлона.

Киавели наблюдаваше движенията му през полуотворени клепки. Въпреки напредналата възраст — според Клайн Тейър би трябвало да бъде поне на 82 години — днес този мъж вървеше енергично, изправен, походката му подсказваше скрита воля и бодрост. Сякаш през последните 15 минути от разговора в него се бе вселила неведома сила. Всички тези неща бяха много важни.

Дребните задачи в ежедневието, волята да не се предава бяха съхранили психическото му здраве. Ето, и сега извади от шкафчето очукан чайник, отнесе го на не по-малко овехтялата мивка, сипа вода, включи котлона. Донесе две наръбени чашки и тенекиена кутия чай. Бе необичайна смес — традиционен английски с традиционен китайски. Врялата вода наля в керамично гърненце, изплакна го добре, премери четири лъжички чай, наля вода отново и затули гърненцето с похлупак. Получи се бледа златистокафеникава течност. Но ухаеше добре.

— Тук го пием без захар и мляко — предупреди Тейър и подаде чашката на Киавели.

Агентът под прикритие седна на нара, опря гръб на стената, пое я в дланите.

Тейър се върна на масата при неговата и въздъхна.

— Сега по малко си вярвам, че някога все ще изляза оттук. За мен договорът е нещо като въздушна кула. За човек в края на живота си. Толкова отдавна ме държат затворник тайно… вече е прекалено късно да признаят, че изобщо съм бил в Китай. Пред света моята одисея би ги представила в далеч по-отвратителна светлина, отколкото широко известните нарушения на човешките права в страната.

Киавели кимна, отпи. Чаят бе приятно дъхав и прекалено лек за вкусовете на американец от италиански произход. Но пък бе горещ и добре дошъл в хладното помещение.

— Разкажете ми точно какво стана с вас, доктор Тейър. Всъщност защо ви арестуваха — да започнем от самото начало?

Тейър остави чашката и се загледа в нея, сякаш там виждаше миналото.

— Работех в сътрудничество с организацията на Чан Кай-ши. Предполагаше се, че основната ми задача е да сближа позициите на неговите националисти и Маовите комунисти. Затова реших, че мога да ускоря процеса, ако лично посетя Мао и обсъдя темата с него. Смятах, че моите доводи могат да го убедят или най-малкото да го накарат да прогледне поне мъничко в правата посока.

Усмихна се горчиво и продължи:

— Голям майтап. Бил съм ужасно наивен, нали? Е, тогава все още не разбирах най-важното: че истинската ми мисия ще се реализира, ако успея да запазя Чан на власт. Предполагаше се, че ще бъда в състояние да сключвам сделки, да преговарям и да бавя топката, докато Чан Кайши успее да набере сили, за да унищожи Мао и неговия комунизъм. Посещението при Мао бе най-донкихотовската постъпка в живота ми — действие на неопитен интелектуалец, вярващ, че хората биха могли да разговарят рационално помежду си, когато в реален конфликт всичко е важно за тях: властта, културите, идеите, класите, собствеността, геополитическите сфери на влияние.

— Но го направихте? Посетихте Мао сам?

Гласът на Киавели звучеше удивено и ужасено.

Тейър се усмихна тъжно.

— Опитах се. До него така и не стигнах. Още армейските деятели решиха, че съм агент на Запада или пък на Чан, или и двете заедно. Естествено, че ме арестуваха. Военните веднага щяха да ме разстрелят, но се намесиха Маовите политици, особено когато разбраха, че имам дипломатически статут. През следващите години често съм си пожелавал да ме бяха убили още тогава.

— Защо съобщиха, че сте починал, а сетне ви задържаха, както руснаците задържаха Валенберг^[1]?

— Раул Валенберг ли? Искате да кажете, че в действителност той е бил в плен при руснаците?

— Те докрай отказваха да са имали нещо общо с неговото изчезване, така и не го освободиха и цели 50 години поред отричаха, че изобщо някога са го задържали. Починал доста по-рано, още в затвора.

Тейър видимо посърна.

— Значи и мен ме е последвала сходна участ. Просто не са искали да повярват, че той не е нищо повече от онова, за което се представя. Типичен пример за параноя, най-характерен за политическите репресии. Когато ме заловиха в Китай, комунистическата революция заливаше страната. Цареше хаос… постоянно се сменяваха командирите, издаваха се нови и нови заповеди за цивилното население, излизаха объркани и противоречиви прокламации, а в същото време управляваха бюрократи, които не разбират какво става. Може би просто са ме изгубили някъде в общата неразбория. А по времето когато върхушката в Чжуннанхай се стабилизира, прекалено късно бе да признават каквото и да е, още повече да ме връщат у дома, без да предизвикат международен инцидент…

Тейър завъртя чаената чашка в пръсти и наведе глава.

— И сега е така. Просто няма да ме освободят. Ще остана тук до смъртта си.

— Не, г-н Тейър — твърдо рече Киавели. — Случилото се с Валенберг няма да се повтори при вас. Вие няма да загинете при подобни обстоятелства. Когато договорът се подпише, Китай ще освободи всички политически затворници. А за вашия случай президентът изрично ще обърне внимание на Ню Цзянсин, а и на целия Постоянен комитет. Него го наричат Бухала, сигурно знаете. Разбрах, че бил разумен, мъдър човек.

Дейвид Тейър отново поклати глава.

— Не вярвам, капитан Киавели. Подозирам какво ще се случи: след подписването на документа неочаквано ще се разбере, че мен ме няма: „загубили“ са ме някъде. И ако синът ми вдигне достатъчно голям шум и се стигне до сериозни разследвания, знаете ли какво ще излезе наяве? Ще се намерят стотина свидетели и очевидци на моята възраст да заявят където и да се наложи, че са присъствали на естествената ми смърт още преди половин век. Необорими доказателства ще бъдат представени. Вероятно и снимки на гроба ми, макар че по наше време на въпросното място ще се окаже огромен язовир. Сетне ще се извинят и край.

Тейър въздъхна и някак си се успокои.

Киавели го гледаше замислен. Агентът на Клайн бе бивш капитан от спецчастите, действал в Сомалия и Судан. По-късно бе изпълнявал специална мисия в планините и пещерите на Източен и Северен Афганистан. Последната му задача бе Дейвид Тейър. Когато му я възложиха, първо бе запитал дали Тейър може да бъде изведен от Китай.

Основно бе проучил района на полевия затвор и стигнал до заключението, че за съответната операция има нелоши предпоставки.

Ставаше дума за дълбока провинция, макар и сравнително гъсто населена, но пък в Китай рядко населените райони се броят на пръсти. Като не се смята Чунцин, пътищата се оказаха с лошо качество, военните гарнизони — разпръснати, летищата — примитивни. А пък в района на Дацзу последните изобщо ги нямаше — за негов късмет.

Охраната бе добре въоръжена, но пък недостатъчно дисциплинирана. Което би се отразило на евентуалната им отбрана при светкавично и професионално организирано проникване на добре екипиран и обучен отряд. С малко външна помощ, а Киавели знаеше откъде да я осигури, и с мъничко късмет опитен екип можеше да влезе в обекта и да изведе Тейър за не повече от 10 минути. И да бъде във въздуха в разстояние на 20 минути, при това на половината път до границата, преди да са пристигнали добре обучени и достатъчно силни военни подразделения.

Големият въпрос бе физическата издръжливост на Тейър. Засега Киавели бе доволен от видяното. За възрастта си затворникът изглеждаше в сравнително добра форма.

— Как се чувствате здравословно, доктор Тейър? — попита го капитанът.

— Добре… е, колкото може на моите години. Болежки тук и там, схващания, понякога умора повече отколкото трябва, но то си е нормално. Не ми се налага да прескачам високи огради или да се катеря на Монт Еверест, я. Китайците ни поддържат в добра физическа форма — тук има сума ти нивя и други неща за обработване.

— Не правите ли малко гимнастика — обща физическа подготовка. Изключвам тичане и ходене на по-дълги разстояния, нали?

— Е, доколкото може в затвора, да. Сутрин и вечер в килията — минимални упражнения за здраве, така да се каже. Иначе директорът държи затворниците непрекъснато да са заети, да работят, а не да се събират на групички, да си шушукат и да замислят някоя беля. Безделието навежда на разни мисли, води до отегчение и недоволство — опасно съчетание за един затворник, още повече политически. Аз върша чиновническа работа, разбира се…

Тейър замълча, сетне се досети за какво намеква капитанът, впи в него късогледи очи и тихо запита:

— Вие да не сте натоварен да ме измъкнете оттук?

— Е, в известен смисъл, да. Само че има някои нерешени въпроси. Съображения, знаете, или задръжки, така да ги нарека. Не е само до физическото ви състояние, а какво мисли и моят началник, какво може и какво не може да направи президентът. Нали разбирате?

— О, да. Отлично. Целият ми живот бе такъв. Политика. Интереси. Дипломация. Тези фактори винаги действат, нали? Същите „съображения“, които принудиха Държавния департамент да запази в тайна от мен какво действително сме вършили в миналото, да речем през 1948 г. Ето, тези неща и наивността ми ме докараха до сегашното положение.

— Вижте, няма да останете още дълго тук, особено ако успея да си защитя тезата. А смятам, че това ще стане.

Дейвид Тейър кимна и се изправи.

— Трябва да ходя на работа. Вас сигурно днес ще ви оставят на мира. Но утре вече ще ви изпратят да работите по нивите.

— Така ми казаха и моите приятели — тъмничарите.

— Е, какъв ще е следващият ви ход?

— Да докладвам.

 

 

Хонконг

 

От скъп бутик в „Конрад Интернешънъл“ Джон си купи широкопола бяла шапка, като използва кредитна карта на името на друго свое прикритие — г-н Рос Сидър от Тъксън, Аризона. Наложи я и чак тогава си взе стая, сетне даде неприлично голям бакшиш на пиколото, че да запомни г-н Сидър. А влезе ли си в стаята, мигом се захвана за работа. Преоблече се в сивите панталони и шарената хавайска риза, върху тях нахлузи костюма, с който бе посетил „Донк & Лапиер“ на вчерашния ден. Малко му стягаше, но можеше да изтрае. Сложи си и русата перука, а под колана на кръста затъкна беретата.

Бе готов да действа. Този път набута синьото яке, гуменките и полуизпразнената раница в черното куфарче и с него напусна стаята.

Във фоайето не забеляза нищо подозрително. Отвън тръгна по „Куинсуей“ и навлезе по-надълбоко в територията на Сентръл. Тълпата сама го понесе в някаква посока и той не й се противопостави. Бе на няколко преки разстояние от хотела, когато забеляза познати лица: трима от онези типове, дето вчера бяха спешно пристигнали при телефонната будка в Каулон. И пак изглеждаха въоръжени с подутините под саката. Сега ли го бяха забелязали или си го следяха отпреди? Не бе сигурен. Развърнаха се във верига — през трафика и пешеходците — но не се приближиха. Само вървяха след него. Смит не направи опит да им избяга, просто и той продължи спокойно напред.

Нито пък се опита да скрие накъде е тръгнал. Дали го бяха разпознали като майор Кенет Сен Жермен? И това не знаеше, но онези ги очакваше голяма изненада. Защото той отново отиваше към офисите на „Донк & Лапиер“. Когато наближиха сградата, Смит се мушна през тълпата и влезе в нея. Със задоволство забеляза, че единият от преследвачите му измъкна телефон и бързо зашепна в него. Усмихна се.

„Олтмън — Азия“ бе на последния, най-горния етаж на същото здание. Шеф на клона бе Фердинанд Агуиналдо — бивш президент на Филипините, а кабинетът му — още по-нависоко, в мансардния свръхелегантен етаж. Джон взе асансьора.

Чакалнята бе украсена с тропически цветя и зелен бамбук, поставени сред високи маси с дърворезба по краката, столове с високи облегалки и меки канапета.

Жената зад бюрото му се усмихна учтиво.

— С какво мога да ви услужа?

— Аз съм доктор Кенет Сен Жермен. Бих желал да говоря с г-н Агуиналдо.

— Негово превъзходителство отсъства от Хонконг, сър. Мога ли да попитам за причината на посещението ви?

— Тук съм от името на министъра на здравеопазването на САЩ за консултации с биомедицинския клон на „Донк & Лапиер“ в континентален Китай във връзка с техни вирусни проучвания.

Извади документите си от АИМИИБ, показа и фалшиво писмо от канцеларията на американското министерство на здравеопазването.

— Говорих долу с г-н Кройф и той ме изпрати да се видя с г-н Агуиналдо.

Жената повдигна вежди, огледа писмото с министерския подпис и отново погледна Смит в очите.

— Съжалявам, г-н Сен Жермен, но г-н Агуиналдо наистина отсъства. Може би г-н Макдърмид ще ви помогне? Той ръководи „Олтмън Груп“ в световен мащаб и е достатъчно високо в йерархията на групировката. Искате ли да говорите с него?

— О, Макдърмид тук ли е? — небрежно запита Смит, сякаш бе отдавнашен негов познат.

— Тук е, господине, на редовното си годишно посещение — отвърна впечатлената секретарка.

— Хубаво, Макдърмид ще свърши работа. Добре, ще говоря с него.

Жената отново се усмихна любезно и посегна към слушалката.

* * *

Лорънс Уд почука и влезе в елегантния кабинет на Фердинанд Агуиналдо на мансардния етаж.

— Какво има, Лорънс? — протегна се мързеливо с прозявка иззад огромното бюро Ралф Макдърмид.

— Секретарката отвън докладва, че някой си доктор Кенет Сен Жермен е пристигнал с писмо от американския министър на здравеопазването и желае да говори с Агуиналдо. Казал й, че се срещнал с Кройф от „Донк & Лапиер“ и той го изпратил при нас. Пита дали ще го приемете, тъй като препоръките му са много добри.

Макдърмид зяпна, сетне бързо отвърна:

— Кажи й, че ще бъда свободен след 15 минути.

Уд се поколеба.

— Извинете, но няма начин Кройф да го е изпратил…

— Зная, зная. Просто отговори й както ти казах. Я почакай… да, аз ще я свърша тази работа.

Уд сви рамене:

— Както пожелаете.

Макдърмид натисна бутона, вдигна слушалката. Изведнъж му бе станало весело. Я гледай ти, какъв странен ход! Може би пък нещата се оправят?

— С удоволствие ще приема г-н Сен Жермен — рече той в слушалката. — Помолете го да ме изчака 15 минути да си довърша работата и веднага ще сляза долу.

Секретарката потвърди и затвори. Макдърмид набра номера на Фен Дун.

— Къде си в момента, Фен?

— Отвън — отвърна Фен Дун, а наум изпсува Чоу, провалилия се нощен убиец.

Не сполучил, добре, ама трупът откриха със закъснение и не успяха веднага да изпратят по-опитен. Фен не бе свикнал на подобни издънки.

— Моите хора го следяха и засякоха влизането. Къде е в момента? В „Донк & Лапиер“ ли?

— Не е там. Тук е, в чакалнята на етажа под мен. Иска да говорим.

— С вас? — новината бе шокираща дори и за Фен. — Откъде изобщо знае, че сте в Хонконг?

— И аз се чудя. От друга страна, се радвам и си мисля: извадихме късмет, че твоите убийци се оказаха некадърници. Иска ми се да понауча повечко за източниците и произхода на този необичаен доктор…