Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (17)

Глава шестнайсета

Манила, Филипините

 

Новият модел на транспортния С-130 кацна на международното летище точно в 14,00 часа под синьо като стъкло небе и прегарящо слънце. Придвижи се към отдалечен хангар стоянка, на достатъчно голямо разстояние от комерсиалните терминали, където го очакваха два военни автомобила — щабна кола в защитни цветове и брониран джип от типа хъмви.

Хангарните врати плавно се затвориха, стълбичката меко се спусна. От колата изскочи униформен шофьор, заобиколи я тичешком и отвори задната врата точно срещу самолетния изход.

По стълбичката с гъвкава походка слезе заместник-министърът на сухопътните сили Джаспър Кот, изисканите черти на лицето му скрити зад големи черни очила, а след него сръчно се изнизаха четирима помощници. Кот пристъпи към колата, а шофьорът застана мирно и отдаде чест. Елегантен както винаги в прекрасно ушит по поръчка двуреден костюм с жилетка, Кот вежливо кимна с глава и се настани в автомобила. След него, но в хъмвито, бързо се накачиха и придружителите.

В щабната кола вече имаше друг човек. В униформа, на пагоните по една-единствена сребриста звезда. Бригаден генерал. Седнал до задния прозорец от отсрещната страна, запалил дебела ароматна пура, генерал Еманюъл Роуз, наричан още Мани, любезно запита:

— Дразни ли ви димът, г-н министър?

— Не и ако ви помага за мисленето, генерале — отвърна Кот и отвори прозореца.

Колата потегли, след нея и хъмвито. Излязоха през странична врата в хангара и веднага ги лъхна жаркото манилско слънце.

— В дадения случай по-скоро ми подпомага търпението — учтиво отвърна Роуз и пусна две кълба дим, докато гумите меко пърпореха по горещия асфалт. — Но на онези хора вие просто няма да им повярвате.

— Разбира се, че ще им повярвам. Нали работя във Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

Кот се загледа през прозореца към палмите и буйната тропическа растителност. Горещият въздух изобщо не му пречеше. В далечината се мяркаха още мангови дървета, мирта и хибискус, в небето над тях се виеше рояк птици в ярка, многоцветна окраска. Над асфалта играеше синкава мараня. Тук бе поне с десет градуса по-горещо, отколкото във Вашингтон. Жега, влага, плодородие.

— Добре го казахте.

— Как смятате? Пленникът от Ал-Сайед истински ли е? Бил известен лидер на ислямистките партизани от Минданао? Вярно ли е — това питам?

— Така изглежда.

— Е, защо? Какво искат те? Да го използват и да си припишат всички заслуги ли?

— Хм, сигурно. И тези, които се въздържат да го разпнат с пирони за стената и да го одерат жив, а и онези, които не желаят да сключат бърза сделка и да го пуснат по живо, по здраво, за да си трае относно техните дела.

— Вие държахте да присъствате на всички разпити, нали? — попита Кот.

Генерал Роуз кимна, сви устни, челюстите му се свиха, като на готов да избухне в ярост човек.

— Точно така. Откажат ли да изпълняват нашите искания, по дяволите отива и помощта за тях, и техническото обучение, дето им предоставяме. Обаче за да съм стопроцентово сигурен, просто сложих мои хора в охраната.

— Правилно.

Генералът извади пурата от устата и огледа улицата отвън. Не видя нищо обезпокоително, тогава се извърна към Кот.

— Доведохте ли специалисти?

— Разбира се. Експерт по техника на разпитите от ЦРУ и капитан от ВВС, който говори моро — отвърна Кот, без да споменава, че води и личния си готвач. — С тях е и личният ми адютант. Утре ще се включим и ние.

— Хубаво. Само че ще се включите, ако убедите филипинците довечера на вечерята. В смисъл да разрешат.

Кот се усмихна самоуверено.

— Проблем няма да има.

Почти веднага след разговора пристигнаха в просторно, разпростряно на значителна площ извънградско имение. То бе любезно предоставено от правителството в Манила за временна главна квартира на американската военна мисия в страната. Тук заговориха на незначителни, ежедневни теми, заради онези, които може би си правеха труда да подслушват. Генерал Роуз съпроводи Кот до определените за него стаи. Да почине под гальовните струи на климатичната инсталация, че да е свеж за тазвечерната среща и вечеря с манилските политици и военни.

— Е, ще се видим довечера, генерале — протегна ръка на прага Кот.

Роуз я пое и я стисна здраво, но не пропусна да процеди между стисналите пурата зъби:

— Аз съм готов. Само че поспете по-дълго. Почивката ще ви е нужна.

Кот влезе в просторното помещение, в чийто ъгъл приветливо подухваше климатик. Затвори вратата след себе си и изчака пет минути. Сетне я отвори и надникна навън, оглеждайки се в двете посоки на коридора. Нямаше никой.

* * *

Клекнала под прозорец на главната сграда отвън, стройна жена в униформа на капитан от американските ВВС притискаше контактен микрофон към стената. Беше същата, която пристигна на борда на транспортния самолет със заместник-министъра на сухопътните сили.

В апартамента звучаха стъпките на Кот. Сетне се чу типичният звук на натискани на телефонна клавиатура бутони, а и повдигането на слушалката.

— Тук съм — рече гласът на Кот. — Да. При всички случаи трябва да съм се върнал до 6 часа следобед. Два часа ли? Добре. Къде? Клуб „Корехидор“ ли каза? Идвам.

Слушалката изщрака, поставена обратно на вилката, изскърца дървен стол, чуха се отдалечаващи се стъпки, след малко на пода тихичко потропнаха свалени обувки, пружините на качествен матрак меко изсъскаха. Кот бе решил да отпочине, преди да отиде на срещата с неизвестния телефонен събеседник. А може би просто си бе полегнал под мрежата против насекоми, с отворени очи, загледан в тавана, по който вероятно лазеха всевъзможни тропически гадинки.

Капитанът с пилотската униформа бе преводачката на заместник-министъра. На закачената за елегантната блуза значка пишеше името й: капитан Ванеса Лим.

Жената прибра микрофона и бавно се отдалечи в градината. Нямаше време да почива и името й не беше Ванеса Лим.

 

 

Хонконг

 

Най-трудната задача за работещ под прикритие агент е да не прави нищо. Джон Смит стоеше на носа на ферибота и се преструваше, че се любува на калейдоскопичната картина наоколо. Макар че космите на врата му бяха положително настръхнали, той не се обръщаше да провери докъде е стигнала движещата се сред хората двойка китайци. Вероятно заглеждаха всяко лице, дрехите, поведението. Най-вече последното. Но нямаше начин да са сигурни как точно изглежда човекът, който се бе обадил в „Донк & Лапиер“. Още по-малка бе вероятността някой от хората на Фен Дун или той самият да знаят със сигурност, че полковник Джон Смит се намира в Хонконг.

Минимална възможност, но все пак възможност. Да, повтори си той, възможно, но малко вероятно. Както веднъж бе казал големият хуморист Деймън Ръниън: „Състезанията невинаги ги печелят бързите, нито пък битките — силните. Но то всъщност важно е как да направиш облога…“ Ами да. Въпрос на шанс.

Смит си остана на мястото, очевидно непринуден, непритесняван от нищо — турист, силно впечатлен от околния пейзаж. С нищо неиздаващ вътрешна тревога или че около него става нещо необичайно. Загледан в екзотичните хубости, не усещащ, че фериботът приближава терминала на острова.

Сетне усети мекия допир на съда в облечения с гуми док, придърпа го група носачи в сини униформи, за да закачи въжетата. Тълпата пътници се люшна към изхода, жадна да стъпи на тази интересна и прелестна земя, а Смит спокойно се смеси с нея. Високо в небето обикаляха чайки, крякаха силно. Пасажерите бяха нетърпеливи да слязат от съда и напираха към изхода и бариерите отвъд. Накрая ги вдигнаха и потокът хора сам понесе Джон към брега. По едно време се осмели да се огледа с безучастен поглед, а онези двамата с костюмите вече ги нямаше.

 

 

Манила

 

Джаспър Кот облече широка синя риза, леко спортно сако, светлокафеникави панталони, мокасини в подобна разцветка. Поседна, спокойно отпуснат, на стол пред климатика, за да се порадва на освежителната въздушна струя. В същото време внимателно зачете доклад на специалните сили относно партизаните в северно Минданао и поредното им светкавично нападение върху армейски гарнизон в района.

Когато някой почука, Кот затвори доклада, отбеляза си страницата и се запъти към вратата. Отвън стоеше сержант от специалните части. Същият, който го бе взел от летището заедно с придружителите.

— Добър ден, сър.

— Чисто ли е, сержант?

— Тъй вярно, сър. Повечето от техните хора ползват следобедната почивка за сън. Нашите имат упражнения по антитерористична подготовка. Колата ви е на страничната порта. Единственият часови е от моите хора.

— Доволен съм от организацията, сержант. Добре свършена работа, дискретна. Благодаря. Ще я запомня.

Сержант Рено се усмихна.

— Всички ние се нуждаем от малко разтуха от време на време, сър.

Кот му се усмихна светски, като мъж на мъж.

— Точно така, давай да вършим работа.

Закрачиха тихо по коридора, сержантът чинно вървеше три крачки след началството. Отвън край портата стоеше същата кола в защитни цветове, двигателят тихо пърпореше. Кот доволно кимна — от опит знаеше: предварително запален двигател привлича значително по-малко внимание, отколкото внезапното стартиране.

Влезе в колата и се настани на задната седалка. Сержантът се качи след него и незабавно потегли. Отегчен от бедните квартали, през които минаваха, Джаспър Кот се облегна, скръсти ръце и се замисли за следобедните си задачи. Бе бивш ръководител на предприятия в областта на частната промишленост с успешна дейност зад гърба си, а последният му пост бе директор на „Ковалски & Кот Инкорпорейтид“ — едър доставчик на лафети и артилерийски части за оръжейните производители в глобален мащаб. Истината бе, че успя да спечели много пари и влияние, при това в значително по-голяма степен, отколкото се досещаха бившите му конкуренти. Предпочиташе богатството му да си остане анонимно, полезно именно в това си качество, а не като самодоволна демонстрация на възможности.

При все това бе човек суетен и много амбициозен в повечето отношения: от дрехите до личните навици, от социалните връзки до бизнес сделките. Още индивидуалист и педант чак до маниакалност; с това си качество бе побеждавал повечето конкуренти. Може би затова не се вписваше достатъчно пълно в днешните по-земни и практични характеристики на екипната дейност. Но пък кой би могъл да разпознае неукротимата му амбиция? Или хладнокръвния му и точен като бръснач подход? С тези си качества — амбиция и хладнокръвие — той почти винаги побеждаваше и победоносно вървеше напред, без да поглежда към изостаналите, загубилите битката противници или съперници. Повечето хора го подценяваха, смятаха, че е прекалено превзет, за да е силен, и в това се криеше още едно преимущество. А усетеха ли какъв е в действителност, обикновено бе късно да бъде спиран или обезвреждан.

Такъв бе и в днешната си дейност, само че досега не се бяха появявали делови предизвикателства, в които да се прояви истински. Затова все по-често мечтаеше за истински успех в контекста на сегашните му възможности: недосегаеми пари, власт извън човешкото въображение, гарантирано бъдеще в сферата на истински едрите сделки, всяка следваща все по-мащабна и по-мащабна…

Междувременно влязоха в пуста уличка в богаташката част на Манила, където сержантът спря пред внушителна къща на оградена с красиво подрязан жив плет просторна площ. Отпред се простираше обширна морава с почти допрели върхари в небето палми, лехи с бели тропически цветя сред фантастично цветово многообразие от други растителни видове. Беше истинска хасиенда от испанската ера, бляскава и тържествена, и най-важното — изолирана. Кот се обърна към подчинения:

— Дайте ми няколко часа, сержант, нали? Имате клетъчен телефон, предполагам?

— Тъй вярно, сър — сержантът потупа предния джоб на униформеното яке. — Свършете си работата на спокойствие.

Кот закрачи по покрита с изящни плочки пътека към високия портал на дома. Портата бе масивна, величествена — от истински махагон, обкован с блестящи медни ленти и гривни, включително декоративно чукало във формата на навита змия. Почука и по-скоро усети, отколкото видя, че шпионката се отваря и затваря за частица от секундата.

Тогава портата се открехна и на прага се показа дребничка филипинка. Беше на не повече от 16 години и чисто гола, ако не се смятат пурпурните високи обувки и закаченият максимално високо жартиер в същия цвят на левия крак. Изражението на Кот изобщо не се промени.

Девойката го въведе в богато мебелирано помещение, където се намираха още двайсетина жени на различна възраст и степен на разсъбличане. Някои стояха прави, други седяха, трети са бяха изтегнали по канапетата. Край едната стена се простираше великолепно организиран бар с каквото му на човек душата поиска. Момичето прекоси стаята, Кот — след него. Десетките чифтове женски очи внимателно го оценяваха. Изкачиха се по стръмно вътрешно стълбище, каквото бихте могли да видите само в мадридски богаташки дом. На втория етаж излязоха на широк, застлан с тъмночервен килим коридор. Филипинката продължи по него и спря пред последната врата. Там му се усмихна, отвори и му направи път да влезе.

Кот пристъпи прага и се озова в просторно помещение с нашарени на златисти пръски червеникави тапети, позлатена дървения, комфортни тапицирани в тъмна кожа мебели, малък бар и гигантско легло на четири крака с балдахин. Момичето затвори вратата и стъпките му заглъхнаха.

— Харесва ли ти посрещачката, Джаспър? — запита Ралф Макдърмид, седнал в полуприкрит зад канапе люлеещ се стол.

Бе весел, ухилен до ушите като самодоволно прозяващ се котарак. И лицето, и позата на закръгленото му тяло издаваха благоразположението на отлично отпочинал човек.

— Че тя е на възрастта на дъщеря ми, за Бога, Ралф — оплака се Кот. — Налага ли се да се срещаме именно на такова място?

— Прекрасно прикритие — без да мигне от укора, възрази всевластният шеф на „Олтмън Груп“. — Тук ме познават, радвам се на пълна протекция. Освен това ми се нрави и обстановката, и обкръжението. Първокласна стока и обслужване, нали така?

— Всеки с вкусовете си — изръмжа Кот.

— Колко либерално и егалитарно от твоя страна, Джаспър, нали? — засмя се Макдърмид. — Я поседни, пийни нещо, по дяволите, отпусни душата. Поне ние двамата си знаем, че не си онзи благонравен чичо, за какъвто се представяш. Я ми разкажи за Джон Смит.

— За кого?

— За полковник Джон Смит, военен лекар и учен, Джаспър — повтори Макдърмид и натисна монтиран в стената бутон, а зад бара мигом се материализира млад филипинец в бяло сако.

— Армейски човек? — Кот бе искрено озадачен. — Дори и не съм чувал за него. Защо? Какво отношение има той към нас? Да не ни се пада някакъв…?

Обърна се към бармана и кратко поръча:

— Водка-мартини, чисто, малко лимон.

— Пада ни се опасен, ей такъв ни се пада. Няма ли да попиташ дали е важен? Важен е, да… и защо ли?

Сетне Макдърмид най-сериозно разказа събитията от убийството на Мондрагон до операцията на тюлените по извеждането на Смит от китайското крайбрежие.

— Разполага с копие от документа със съдържанието на пратката на кораба ли? Боже мой… — ахна Кот.

— О, не — прекъсна го Макдърмид, — не, и слава Богу. За малко да го отнесе, но ние си го взехме. Не съм сигурен дали всъщност го е разглеждал или дали е разбрал какво е държал в ръцете си. Мондрагон обаче определено бе наясно, което не е чак толкова страшно, защото копелето е мъртво. Само че постановката сега е доста тънка, ако се досещаш какво ти казвам: искаме във Вашингтон да научат какво точно носи „Императрица майка“, но да не бъдат в състояние да го докажат.

Барманът пристигна с мартинито на Кот на бляскав сребърен поднос. Кот отпи, въздъхна одобрително.

— Значи проблем няма. Пристъпваме към действие, така ли?

— Пристъпваме с пълна сила, но не бих казал, че проблем няма — прокашля се Макдърмид и поклати високата коктейлна чаша към бармана, който незабавно загря какво искат от него. — Съмнявам се, че Смит или хората, които са го изпратили, ще се примирят и откажат.

— Какво ми говориш, Ралф? Кои са тези хора, които са го изпратили? Какви? Сигурно е от ЦРУ. Те понякога назначават бивши армейци.

— Говоря ти достатъчно ясно и точно. Моите хора, а очевидно и китайските тайни служби, са наясно, че този тип не е от ЦРУ или от някоя друга от американските разузнавателни централи. И точка.

Кот смръщи чело и за пръв път се замисли.

— Чакай, чакай… ти обясни, че работи в онзи институт — АИМИИБ — и в Китай е пристигнал като негов служител. Значи вероятно е някогашен агент или сътрудник на ЦРУ. Обаче не си е свършил работата, за която са го изпратили. Съответно е вън от играта, следователно повече няма и да ни безпокои.

— Може би. Но моите източници твърдят, че бил много печен и едва ли ще се откаже толкова лесно. Освен това определено не става дума за изпратен за еднократна задача поръчков изпълнител.

Кот отпи и в очите му светна ново разбиране.

— Слушай, Ралф, да не е от твоите конкуренти, сега да ти е скроил нещичко?

— И това не съм го отхвърлил като възможност. Да са наели бивш агент на поръчка и еднократно заплащане. От ФБР например, като се има предвид, че бил много обигран. Но какъвто и да е онзи отсреща, ние сме длъжни да бъдем максимално внимателни… и то по цяла редица причини.

— Естествено — съгласи се Кот, допи мартинито, остави чашата. — Иначе следваме същия план, нали?

Макдърмид кимна утвърдително.

— Фрегатата „Кроу“ е по петите на „Императрица майка“ в Индийския океан — рече той.

— Ами чудесно.

— Я разкажи още нещо около споровете за военния бюджет и новите оръжия.

Кот разказа за бурното заседание.

— Както вече ти казах, Броуз и Ода бяха единствените, готови напълно да подкрепят министър Стантън, при това Ода не важи в голямата игра. Всички останали си строят някакво ново оръжие и не желаят да го изпуснат. Изобщо срещата беше доста трудничка.

— А президентът?

— Безпокои се, но ние знаем защо, нали така? Става дума за „Императрицата“ и потенциалния сблъсък с Китай. Защото ако това стане, той ще се нуждае от всички тези разработки, независимо дали са вече в арсенала или още на чертожната дъска. И ако ние разполагаме с тежки оръжия за голяма война на истински голяма територия, китайците мигом ще изцапат гащите — издума Кот и се усмихна. — На мен ми се струва, че нашият план върви доста гладко. Ти как мислиш?

— Не знам, мисля, че трябва изрично много да се внимава. Ако онези ястреби в Пекин усетят какво става и решат да споделят с президента Кастила, смятай, че сме пътници. Направо ще ни отпишат. Оригиналната декларация вече не може да попадне в ничии ръце.

— Значи унищожи копията до едно и точка — нетърпеливо се обади Кот.

— Не е чак толкова лесно. От онази в Шанхай, дето беше в ръцете на „Летящият дракон“, се отървахме. Другата в Басра обаче си стои. Иракчаните смятат, че тяхната сигурност е непробиваема и отказват да я унищожат. Всъщност типично за техния манталитет не вярват, че ще им предадем доставката, ако не разполагат с документа. Във всеки случай твърдят, че имат основания да вярват в безопасното пристигане на „Императрица майка“ на предназначението. В Хонконг има трето копие, вече наредих да го изгорят.

— „Императрицата“ никога няма да мине през Ормузкия проток? Тогава какво те безпокои?

— Юй Юнфу — президентът на „Летящият дракон“. Той беше самолюбие и суетен, амбициозен, непредсказуем, нервен и изобщо не би издържал на никакъв натиск. Познаваш този вид хора. Мании за величие, илюзии, че ще управляват едва ли не империя, но иначе желатинови гръбнаци.

— Защо говориш в минало време?

— Мъртъв е. Щом научихме за присъствието на онзи Смит в Шанхай, той едва ли не се разпадна. Приложихме малко натиск, той взе, та се самоуби.

— Боже мой, Ралф! — изведнъж избухна Кот. — Вече стават два трупа! Тайни така не се пазят. Убийството винаги усложнява ситуацията и я прави взривоопасна!

Макдърмид го изгледа и сви рамене.

— Нямахме друг избор. И сега и със Смит отново нямаме избор.

Ухили се и вдигна чаша в наздравица.

— Слушай, я се порадвай на хубостите в клуба. Време имаш предостатъчно.

— Върви по дяволите, Ралф, тези момичета са колкото дъщеря ми. Срам нямаш ти, това ти е проблемът! — тросна се Кот и потрепери.

Макдърмид се разсмя гръмогласно.

— Я стига си се правил на светец. И аз имам две дъщери. И какво? Ще се радвам и те да си правят кефа, както си го правя и аз.

Кот се изправи.

— Ти тези твоите дъщери не си ги виждал най-малкото поне десетина години. Разполагам с час — отвън ме чака шофьор. Покажи ми офис с телефон, моля. Поне ще свърша някоя работа.

Макдърмид повдигна рамене и отново натисна бутона за прислугата. Кот изчакваше прав, готов незабавно да потегли. Лицето на шефа на „Олтмън Груп“ се озари от полуусмивка, но очите му останаха мразовити.

— Както искаш.