Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (34)

Глава трийсет и трета

Облечена в най-късата си, най-разголваща и най-впита в тялото черна рокля, Ранди Ръсел събра всички мъжки очи на приема във вътрешния двор на британското консулство. Всъщност и женските очи привлече, дори още повече. Още в самия миг, когато се появи сред бляскавата тълпа елегантни хора. Нарочно не носеше грим, никаква дегизировка, само тук-таме личаха меки щрихи от най-модната козметика. Бледорусата коса сияеше около красивото й лице, физическите й прелести могъщо привличаха вниманието на цялата публика. Надяваше се мишената — Ралф Макдърмид — да бъде така впечатлена, че евентуално да не я разпознае. И защо пък не?

Взе си чаша шампанско от минаващия келнер и се приближи до единственото лице, което познаваше. Представител на британска фирма, параван на МИ-6.

Той й се усмихна с надежда.

— На работа или малко разтоварване?

— Че има ли разлика, Мал?

— От земята до небето. Ако разтоварваш, мога ли да се включа?

— Много си сладък — усмихна му се и тя. — Хайде следващия път, а?

Мъжът въздъхна.

— Е, значи тази вечер ще се правя на сводник. Жалко. Дадено, казвай с кого искаш да те запозная? И между другото, какво ти е прикритието?

Тя обясни. Той я поведе из двора, а очите на присъстващите неотклонно ги следваха. Както и очакваше, Макдърмид я забеляза бързо и веднага втренчи в нея жаден поглед. Тя дръзко му се усмихна, но продължи разговора си с междувременно представената й възрастна китайска дама, член на местното самоуправление.

— Бихте ли ме представили на господина, който идва към нас, мадам Сун?

Макдърмид се примъкваше ловко сред множеството и скоро бе при тях. Ужким неволно докосна голата ръка на Ранди и се поклони, заговаряйки с китайката.

Тя му се усмихна чаровно, а на Ранди рече:

— Внимавай с този господин, дете мое. Той е известен ухажор и прелъстител.

— Репутацията на г-н Ралф Макдърмид ми е известна — с усмивка откликна Ранди.

— Е, тогава ви оставям да се опознаете — подхвърли китайката.

Макдърмид учтиво се поклони, дамата бавно се отдалечи, а той съсредоточи вниманието си върху събеседницата. Бе доловил отчетливия американски английски, огледа лицето й и в очите му се мярна мимолетна сянка, сякаш усети, че в нея има нещо не на място.

Ранди мигом направи сърдито-глезена муцунка — отлично знаеше, че тя ще промени овала на лицето й.

— Е, да, чувала съм разни неща за вас, Ралф Макдърмид. Мога ли да ви наричам по малко име?

Сянката отмина, пред нея застана познатият похотлив сладострастник, жадно загледан в полуоткритите овали на женското тяло под разголващата рокля.

— И какви са тези неща, мила моя?

— Че Ралф Макдърмид е могъщ човек, и то в множество отношения.

Прямият намек и агресивното флиртуване на тази зашеметяващо съблазнителна жена събудиха в него резерви и той повдигна вежди:

— Коя точно си ти, миличка?

— Джойс Рей ми е името. Работя в „Импириъл Импорт-Експорт“, Сан Франциско.

— Или техните хора работят за теб?

— Все още не — въздъхна Ранди.

Сега Макдърмид искрено се засмя, хареса му чувството за хумор.

— О, амбициозна дама, така ли? Е, добре, Джойс, харесваш ми. Да се поразходим, може би да поседнем? Или пък да поизлезем?

— О, не знам… — въздъхна Ранди. — Така ми се иска да…

Наблегна на двусмислието в последните думи и Макдърмидовото лице порозовя, червенината заслиза и по врата му. Беше клъвнал.

— Добре, да се поразходим, а?

Предложи й ръка и я поведе към най-отдалечената масичка. Там набързо й разказа няколко добре подбрани анекдота и вицове за „Олтмън“, сетне отново я подпита за работата й. Съответно научи, че „Импириъл“ е износител на едро с клиенти в големите американски градове и клонове в цял свят, а самата тя е вицепрезидент на компанията.

Разговорът потръгна отлично и тя го поведе в нужната посока, когато той изведнъж се стегна. Ранди също усети лекото вибриране и тихия звук под сакото му. Търсеха го по клетъчния телефон. Това не бе хубаво, на всичкото отгоре лицето му се опъна, усмивката изчезна.

— Извинявай за миг — рече той резервирано и стана, сетне се отдалечи към декоративните храсти в градината на вътрешния двор. Тя не направи опит да го последва — щеше да бъде нагло и рисковано.

Разговорът приключи след около 30 секунди.

— Трябва да потеглям — рече той. — Налага се. Мога ли да разчитам на още една среща? Ще позвъня в компанията, а?

И си тръгна още преди тя да е отговорила. Ранди изчака, докато го видя на прага на вратата към консулската сграда.

Незабавно тръгна след него, отначало пеша, сетне и с кола, спазвайки необходимите дистанции. Така стигнаха до подземния паркинг на сградата, където бяха офисите му.

Тя влезе след него, паркира през шест коли и го проследи с очи. Застанал пред асансьора, неспокоен, потупваше с крак по циментовия под. Изчака клетката, влезе, асансьорът потегли. Ранди изтича до вратата, загледана в индикаторното табло над нея. Лампичките светнаха последователно чак до върха — мансардния етаж, както бе и очаквала. Какво го бе накарало да дойде тук така спешно в този късен час? Случилото се не й харесваше. От друга страна… пък може би ще научи нещо достатъчно важно?

Спринтира обратно към колата, роклята се запретна доста нагоре. Влезе в автомобила, мигом включи портативната връзка с подслушвателното устройство и въздъхна с облекчение — бе успяла, Макдърмид току-що започваше разговор.

— Е, добре, вече съм тук, в офиса.

— Какво беше толкова важно, та да се налага спешен разговор? — попита непознат за Ранди мъжки глас. — Само, моля те, не ми казвай, че си позволил Смит да ти избяга.

— Не съм позволявал нищо! — сопна се Макдърмид. — Но да, избягаха, и двамата.

— За кои двамата става дума? — гласът не звучеше старчески не бе и на млад човек, а някак си умерен, спокоен, добре модулиран и уверен — излъчваше авторитет.

— Помогна му една агентка. Смятаме, че е от ЦРУ.

— Смятате, а? Очарователно! Браво на вас — умници.

— От сарказъм нужда няма. Точно сега трябва да си помагаме един на друг най-много. Ти си един от най-ценните хора в екипа.

— Да, но ще бъда само докато играя зад кадър.

— Не, моля те, недей да мислиш, че нещата са се влошили чак толкова. В крайна сметка нито Смит, нито жената от ЦРУ успяха да навредят на нас или на операцията.

— Значи фактът, че ЦРУ те наблюдава, изобщо не те безпокои, така ли? — сега в гласа вече звучеше безпокойство. — Дори и да не са засекли сделката, най-малкото са проследили изтичането на информация от Белия дом и то ги е довело до теб. Е, виж, именно това би трябвало да те обезпокои, и то здравата!

— О, не, реалистично погледнато, изтичането на информация в този момент е съвсем маловажно за нас двамата. Поне докато някой не загрее точно от кои факти съм се интересувал и защо. Затова ти казвам — чак тогава ще му мислим. При това сега е налице далеч по-важен проблем.

— Като например?

Тук Макдърмид се поколеба. Сетне изплю камъчето.

— Оказа се, че Юй Юнфу е жив. И съпругата му също. И най-лошото — тяхното копие на декларацията си е в тях.

Човекът отсреща направо избухна.

— Това е твоя груба грешка, Макдърмид! Фатална! Къде са тези хора сега? Къде е проклетата декларация?

— В Китай.

Последва дълга пауза, другият се опитваше да овладее гнева си.

— Но защо? Ти се кълнеше, че е унищожена! Изгорена!

Макдърмид въздъхна дълбоко и обясни случилото се.

— Виж, тези два милиона не са голяма сума — просто джобни пари. При това ще ги платя само в краен случай.

— Отлично знаеш, че нещата са се усложнили и проблемите няма да се свършат с тези два милиона. И къде е гаранцията, че ще си вземем декларацията?

Макдърмидовият събеседник вече не говореше гневно, тонът му бе придобил ледено спокойна, равна нотка. Човекът видимо бе добре образован, шлифован, интелигентен, с бърза мисъл. Вероятно имаше ораторски опит, и то пред големи аудитории. Ранди помисли, че е възможно да е политик, вещ дипломатически, умеещ да води разговор, без да казва нищо, още по-малко да разкрива козовете си. Но определено не беше заместник-министърът Кот, когото лично бе подслушвала в Манила.

— Е, какви мерки взимаш?

— В тон с поканата им, с няколко изненади за тях. Фен би трябвало вече да е в Дацзу.

— Ако Ли Куони е така интелигентна, както я представи, тя ще бъде готова за така наречените ви изненади.

Нова пауза, след малко гласът се обади отново и този път Ранди се стресна, изпита странно усещане — струваше й се, че й е познат, слушала го е вече някъде, и то не преди много време.

— И още нещо. Не съм убеден, че е разумно да използваш повече услугите на този Фен Дун.

— Нямам време да търся друг подобен наемник. Не само че познава играчите и променливите, а е действал в Дацзу в миналото. Има право да се движи свободно из цял Китай: такъв не можеш го замени с никого. Още по-малко със западняк.

Събеседникът премълча, а Ранди напрягаше ума си да си спомни къде е чувала същия равен, точен глас. Къде? Кога? Кой бе този човек? Междувременно Макдърмид заговори отново:

— За съжаление при Фен наистина може да има проблем. И то много голям…

— Какъв?

— Възможно е да не работи единствено за нас.

— Обясни, ако обичаш.

— Например както му плащах да работи за Юй Юнфу, за да ми докладва за действията му… и започвам да се питам дали не докладва за нашите пък на някой друг? Например някой високо в Пекин. Някой, който разполага с много, много пари, или пък държи голяма власт. Иначе защо Фен ще си дава толкова зор? Парите са добри, но…

— Но ти го провери много внимателно…

Сега гласът бе тих и доста обезпокоен, да не кажем уплашен. Изразяваше съждение, а не въпрос, и звучеше доста по-различно. Ранди изведнъж загря какво всъщност я бе озадачавало. Сега чуваше истинския глас на човека отсреща. Не онзи глас със заучената дикция и специфичните модулации, който служи за публични случаи и ораторски изпълнения, а нормалния, персоналния, естествения. Службата й налагаше срещи с различни хора от правителството, Конгреса и Сената, административния апарат — бе разговаряла с толкова много лица, че паметта й отдавна бе пренатоварена с подобен вид информация.

— Проучих го максимално изчерпателно — рече Макдърмид. — Сигурни сме, че не е от тайните цивилни или военни служби. Значи, ако работи за някого, то е за частно лице.

— Частно, но с интереси спрямо „Императрицата“?

— За съжаление, така мисля.

— Много добре. Направи онова, което намериш за нужно. Не искам да зная повече подробности. Просто подсигури задачата: президентът да не получава декларацията!

— Ти искаш пръст само в печалбата, проблемите оставяш за мен, нали?

— Такава ни беше уговорката още от началото.

Сега в Макдърмидовия глас прозвуча остро предупреждение:

— Ръцете ти са толкова изцапани, колкото и моите. И помни: издъня ли се аз, издънваш се и ти.

Сетне слушалката остро изщрака.

* * *

Ранди се размърда в буика, разтри слепоочия, затвори очи и се опита да свърже гласа от разговора с определено лице. Съзнанието й завъртя цяла калейдоскопична галерия образи, един подир друг. Свързваше ги с различни случаи, обкръжения, търсеше други показатели, за които да се хване. Мозъкът й заработи като полицейски идентограф, ама не и не. Мина близо половин час и тя се отказа. Хрумна й, че отговорът най-вероятно ще дойде съвсем неочаквано, може би в асоциативна връзка с друго. Оставаше само да се надява това да стане по-бързо.

Обади се на екипа.

— Алън, прослушахте ли разговора?

— Целият — кратко отвърна Савидж.

— Някой от вас не разпозна ли гласа? — сподели притеснението си Ранди.

— И на мен ми прозвуча познато, но не можах да го свържа с определен човек. И никой друг от нашите не успя. Виж, повечето от тукашния екип са електронни спецове — тях за текуща политика не ги търси. Не знаят кой ни е сегашният директор, камо ли…

— Разбирам. Гледай да изпратиш записите в Ленгли най-спешно, може би с дипломатическата поща, а тамошните експерти да го пуснат на гласовата търсачка.

— Аз ли да докладвам?

— Не, сега се връщам и ще се обадя — Ранди непременно искаше да говори лично с директорката.

 

 

Пекин

 

Нощта бавно се спускаше над Чжуннанхай, отвъд стените блестяха светлините на Пекин, озарявайки звездното небе в особени тонове, а Вей Гаофан неспокойно крачеше в кабинета. Отвори вратата и застана на прага, загледан към двора и красивите върбови дървета, прекрасно подредените цветни лехи. Тази добре осветена нощем гледка обичайно го успокояваше. Но не и тази вечер. Тази нощ го бяха налегнали тежки подозрения.

Знаеше, че го наричат „най-крайният от хардлайнерите“, че тези думи би трябвало да звучат обидно, но той намираше позициите си за напълно чисти. И визиите си също. Ами да — онзи — Бухала — и приближените му либерали са политически слепци. Не могат да съзрат онова, което вижда той. Съжаляваше ги, но пък в същото време му бяха идеологически врагове. Врагове и на Китай. На онзи Китай, когото тласкат по наклонената плоскост — водещ към гибел неестествен път. И не само към гибел, а към покварата и заразата на външния свят. Техните действия отварят вратите за отровата — капитализма, религията и индивидуализма…

Изведнъж иззвъня телефонът и той затвори вратата, пристъпи към бюрото. Звънеше частният му телефон, чийто номер знаеха само най-приближените му съратници — приятели, протежета и шпиони. Неочаквано усети предчувствие — чака го лоша вест.

— Да?

Прозвуча гласът на Фен Дун, далечен, призрачен, смутен и най-важното — потвърждаващ предчувствието.

— Юй е жив. Жената е зад всичко. Изигра ме и мен.

Вей въздъхна дълбоко, задържа гнева, запита:

— А декларацията на „Летящия дракон“?

— Тя е в Ли и Юй. Юй просто не я е изгорил.

Сетне Фен разказа всичко най-подробно.

Вей се отпусна тежко на стола. Стомахът му се бе свил, присвиваше го силно, но запази гласа си в нормалната тоналност.

— Къде са те двамата?

— В Дацзу. В момента пътувам към тях от Чунцин.

— Какво търсят там?

Фен докладва и за направената между Макдърмид и Ли уговорка.

— Вярвам, че в рамките на 40 часа ще пипна и Ли, и Юй, и самата декларация.

— Сигурен ли си?

— Мисля, че реализмът напълно отговаря на интересите ни.

Какви са тези високопарни и неясни приказки? Вей се замисли, макар че гласът на Фен сега звучеше малко по-уверено. Бе усетил, че в началото новините здраво са го раздрусали, изглежда в момента постепенно си възвръщаше самочувствието. Вей познаваше Дун отдавна: години наред използваше услугите му и досега не бе усещал в него униние или малодушие. Всъщност бившият военен и авантюрист често страдаше не от липса, а по-скоро от излишък на самоувереност. Вярно че сегашната ситуация не бе някакво си проблемче, тя носеше огромна политическа тежест и сериозно би затруднила повечето от експертите по сигурността.

Досега Фен се бе държал лоялно, дори и когато го изпращаше да работи ужким за други, а всъщност да ги шпионира и да му носи информация. Е, в знак на благодарност и издигайки се в йерархията, Вей издигаше и Фен със себе си. Затова и очакваше от него стопроцентова вярност: нито Юй би могъл да направи за Фен повече от Вей, нито пък някакъв си американец, дори и самият Макдърмид с всичките си милиарди. Би ли могло да има по-голяма чест за бившия наемник Фен от това да работи в най-близки отношения с член на самия Постоянен комитет? Ами възнаграждението? Огромно, повече от щедро, пък Фен си докарваше и от другите господари, нали? А стане ли Вей генерален секретар, бъдещето на Фен е абсолютно осигурено. Бяха здраво свързани един с друг — двама амбициозни таланти, всеки опиращ се до голяма степен на помощта на другия.

— Имаш ли нужда от помощ в Дацзу? — досети се да попита Вей. — Май точно сега не е време да се изявяваш в ролята на вълк единак, нали?

Фен се поколеба.

— Разполагате ли с доверен армейски командир в района, присъствието му с подразделение войници може да се окаже полезно. Особено в случай, че с местните власти възникне проблем.

— Считай го за уредено. И, Фен, помни: Ли Куони е лукав… и много опасен враг.

— Не е необходимо да ме обиждате, господарю.

Тези думи не бяха достатъчно учтиви, но Вей разбираше, че сега не е време да се прави на свръхчувствителен, затова ги прие с усмивка и прекъсна връзката. Най-хубавото бе, че накрая Фен си бе възвърнал нормалното самочувствие. Подобно на вълците, и него го движеше гладът, и ето — напред го тласкаше амбицията да си отмъсти на онези двамата, изиграли го, унижили го така, че да заприлича на аматьор. И слава Богу, помисли Вей, сега има още по-могъщ стимул да му донесе декларацията.

Отново погледна към градината, но предчувствието, че нещо лошо ще се случи, не го оставяше на мира. Започваше да подозира, че в разследването си около Смит и семейството на Ли Аожун майор Пан е разкрил за „Императрицата“ много повече факти, отколкото е изложил в доклада си до генерал Чу. А бе напълно възможно онзи Ню вече да ги е съобщил на генералния секретар. Или на някои от членовете на Постоянния комитет? Защото Вей също работеше за своята кауза: тайно сондираше и осигуряваше подкрепата на разни хора от Политбюро и Централния комитет.

Затова се задаваше една неприятна възможност, засега само потенциална: да се наложи да ликвидира Фен Дун и Ралф Макдърмид, както, разбира се, и Ли Аожун, дъщерята и зетя. За да прикрие изцяло следите от участието си в аферата с „Императрицата“. Без основните и най-важни свидетели срещу него нищо няма да може да се докаже.

Когато в началото Фен го уведоми за Макдърмидовия план, идеята му се стори страхотно попадение и късмет. Сега обаче вече надушваше голямата опасност. Цял живот бе оцелявал и просперирал поради това, че бързо взимаше решения, светкавично ги изпълняваше. И безмилостно унищожаваше всички, в чието лице подушваше враг.

* * *

На върха на подпряна на оградата на двор в рамките на Чжуннанхай стълба техник от поддръжката сръчно завършваше ремонт на едно от осветителните тела. Оградата опасваше Падината на самия Вей Гаофан. Техникът работеше и под нос тихичко ругаеше Гаофановата параноя — непрестанния му страх от възможни атентати срещу него или семейството му. Което практически се изразяваше в най-строго нареждане никъде в двора да няма и сантиметър неосветено място.

Днес тази му вече постоянна неприязън спрямо изтъкнатия член на Постоянния комитет бе в особено активна фаза. Защото бе не само техник от поддръжката, а и шпионин. Току-що бе използвал специален микрофон в кутията с инструментите, за да запише последните телефонни разговори на Вей. Сега бързаше да предаде записа на контакта си от контраразузнавателния сектор на ДОБ. Още повече, че бе пристигнал дублиращият го агент и вече метеше двора на Гаофан. Кутията с „инструментите“ му стоеше на декоративна скала, насочена към прозореца на Вей.

Техникът слезе по стълбата. Отнесе и нея, и кутията с инструментариума в малък навес, скрит зад гъсти храсти, за да не разваля иначе красивия облик на парка. Заключи вратата, извади от устройството миниатюрна аудиокасета и набра номер на клетъчния телефон.

— Имам запис — докладва той. — Десет минути? Добре, тръгвам.

Излезе, отново заключи и се насочи към охранявания изход във външната ограда на комплекса, предназначен само за работници от поддръжката. Дежурният часови го познаваше, но въпреки това поиска да види пропуска му.

— На теб смяната не ти ли е минала? — запита той с видимо подозрение.

— Изпълнявах специално нареждане на уважаемия Вей Гаофан — отвърна техникът. — Изгърмяла една от прожекторните светлини на оградата му. Казаха ми, че не можело да се чака до утре, та току-що свърших.

Не бе стопроцентова лъжа. Сам бе повредил прожектора, за да има повод да стои на върха на стълбата цели два часа и да записва разговорите. Ръководещият офицер от контраразузнаването го бе инструктирал, че във връзка с политическите сътресения и чуждия шпионаж в държавата е нужно да се записват всички входящи и изходящи разговори на най-високопоставените големци. Неговата задача се свеждаше до това да си намира работа на удобни за целта места.

Часовият поклати глава — отлично знаеше, че нареди ли нещо Вей, то трябва мигом да се изпълнява, иначе… Отстъпи в страни и пропусна работника. Последният излезе и сви вдясно от пряката към площад „Тянанмън“. Мина покрай тълпите туристи около Забранения град и се насочи към старомодна чайна. Влезе, а обиграното му око светкавично обиколи помещението. Ето го и контакта, четеше вестник в един ъгъл.

Поръча си чай, взе чайника и пакетче английски бисквити. Тръгна към маса в дъното на заведението, а по пътя мина покрай човека с вестника и без да иска, изпусна бисквитите. Наведе се да ги вземе и продължи към избраната вече маса. Междувременно мъничката касетка премина в контакта.

* * *

Майор Пан бързаше. Но първо довърши чая и спокойно сгъна вестника, чак тогава излезе. Мина две преки пеша, за да стигне до паркираната кола. Там извади касетката от маншета на панталона си и я пусна на портативното устройство. Прослуша целия разговор, пренави го и отново го прослуша, като вече спираше на определени места и връщаше. И така още един път.

Сетне се замисли, облегнат удобно на високата шофьорска седалка. Вече знаеше: Юй Юнфу и Ли Куони не само са живи, а притежават митническата декларация на кораба „Императрица майка“, заради която в Китай бе пристигнал полковник Смит. Шанхайската двойка вероятно бе вече на път за Дацзу с готовност да продаде документа на Фен Дун срещу двата Макдърмидови милиона. Или пък Фен щеше да им го отнеме и да ги убие с благословията и на Вей Гаофан.

От разговора Фен-Гаофан обаче Пан научаваше много важен факт — нов, от огромен интерес за Бухала и безспорно вече доказан. А именно, че Вей лично е замесен в операцията с „Императрицата“ и товара й. Ню щеше да бъде доволен.

Събитията бяха стигнали до положение, при което той — Пан — трябваше мигновено да вземе решение на чия страна стоят най-добрите му лични интереси. От едната бе използващият услугите на наемника Фен Дун Вей Гаофан — доказано замесен в прехвърлянето на опасния товар за Ирак още от самото начало. Той най-малко би харесал факта, че по дирите му души контраразузнавач, който знае всичките му взривоопасни тайни.

От другата страна бе Ню — Бухала. Очевидно политически противник на Гаофан и изобщо на хардлайнерите. В настоящия миг не знае достатъчно за дейността на Вей. А научи ли, ще бъде съответно благодарен.

Така или иначе Пан взе предварително решение: трябва тутакси да отиде в Дацзу, а разстоянието до този град не бе никак малко. Ще иде там, ще огледа възможностите и окончателното решение ще бъде взето на място, при отчитане на всички фактори. В нов Китай му бе провървяло, май не би желал нещата да се връщат към старото статукво. Вероятно най-добрите му интереси наистина са на страната на Бухала. Но нека да изчака, да види, време има.