Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (18)

Глава седемнайсета

Хонконг

 

Конгломерат от стомана, стъкло и плочи, сградата, където се помещаваше „Донк & Лапиер“, бе исполински представител на най-новото в строителното изкуство. А съдим ли по архитектурното изящество и международната слава на главния й архитект, чието име е гравирано върху дебела стъклена плоча до входа, офисите тук вероятно бяха шокиращо скъпи, а адресът повече от желан.

Поставил русата перука отново, Смит се спря пред внушителното здание и незабележимо заоглежда улицата и хората по нея. Пак се бе превъплътил в майор Кенет Сен Жермен. Направи една-две обиколки в околни улици и след известно време се увери, че по петите му не върви никой. Тогава пристъпи във въртящата се входна врата и влезе във фоайето. Тук отново проучи обстановката с бързо професионално око и се запъти към стоманените врати на асансьорите. Въздухът в сградата се контролираше постоянно от специални филтриращи устройства и вътрешната атмосфера носеше миризми, далечно напомнящи на болнична стая — пречистени от вируси и всякакви други вредни микроорганизми. Всъщност всичко наоколо светеше от чистота и му се стори някак си антисептично.

Мисълта за вируси донесе друга асоциация — за новата му легенда и прикритието. Трябваше бързо да се пренастрои на вълната на Кен и последните му изследвания. Сен Жермен бе един от главните научни сътрудници на АИМИИБ и в момента работеше по неотдавна открит в Северно Зимбабве вирус, подобен на т.нар. щам мачупо с южноамерикански произход. Кен правеше опити с мишки в подкрепа на теорията си, че новооткритият вирус е форма на споменатия щам, независимо от хилядите мили и океана, разделящи местата, където бяха открити тези организми.

Излезе от асансьора и се запъти към стъклените врати на „Донк & Лапиер“, вече готов с първите въпроси. Беше дошъл да помоли главния директор на азиатския клон на фирмата Шарл-Мари Кройф за помощ във връзка с изследванията си. Всъщност това не бе ли и истинският му мотив?

— Аз съм майор Кенет Сен Жермен, с молба за среща с г-н Кройф — рече той на жената зад изящното бюро в помещението.

Тя приличаше много повече на фотомодел, отколкото на секретарка.

— Вече сме се обаждали по случая. Той знае.

— Разбира се, заповядайте, г-н майор. Г-н Кройф ви очаква — усмихна се с тя и лицето й грейна сякаш с многоватово сияние.

Кожата й бе изящна, златиста. Носеше съвсем мъничко грим, колкото да подчертае съвършенството й.

Обаче секретарката или сътрудничката, която го пое отвъд остъклената стена зад красавицата, се оказа съвсем друго нещо. Висока, едра дама с навита в строга прическа руса до белота коса и тъмен костюм, смръщена и деловита, тя го поведе към самата светая светих на фирмата.

— Ако обичате да ме последвате, г-н майор — рече тя с подчертано баритонов глас, а фразата на английски прозвуча като фрагмент от Вагнерова ария.

Тръгнаха по застлан със синкав килим тесен коридор, спряха пред абаносова врата. Тук тя почука, сетне отвори и обяви:

— Г-н майор Сен Жермен от Америка, мосю Кройф.

Човекът, към когото бе насочена тази формална фраза, се оказа нисък, мускулест, с масивните бедра на професионален колоездач. Облечен във видимо скъп бежов костюм, той се изправи сковано, сякаш коленете му бяха непрегъваеми, стегнати в някакъв апарат, и пристъпи към госта, протягайки дребната си ръка. И все пак се усмихна.

— О, доктор Сен Жермен, за мен е истинско удоволствие да ви приема, сър — рече той. — Разбирам, че сте от АИМИИБ. Нашите сътрудници имат много високо мнение за работата ви там.

Видимо си бяха направили домашното относно института и заниманията на Кен. Но това не бе изненадващо, напротив.

Здрависаха се.

— Поласкан съм, г-н Кройф — отвърна Джон.

— Моля ви, заповядайте, седнете. Отдъхнете за миг.

— Благодаря ви.

Смит си избра някакво свръхмодерно подобие на канапе с бляскави хромирани крака и подвижни възглавници. Пристъпвайки към него странично, измъкна джобното си ножче от панталона и го задържа в дясната ръка. Настани се върху възглавниците, с дясното бедро към домакина, и веднага извърна лице към него. Кройф тъкмо сядаше зад бюрото, но Джон имаше отчетливото усещане, че през цялото време не е свалял очи от него, при това погледът му се бе втвърдил. Собствените му пръсти се свиха около дръжката на ножа.

— Аз не съм учен, както може би се досещате — рече Кройф. — Надявам се, че няма да се обидите, ако честно заявя, че днес разполагам с много малко време.

Махна с ръка към множеството фотоси по стените — все лица на известни личности, дипломи за значителни дарения и благотворителна дейност, награди на компанията — сетне потупа дебелите папки върху бюрото.

— Доста съм изостанал с работата, знаете, но може би ще мога бързичко да направя нещо и за вас.

Скръсти ръце на гърди, облегна се назад и замълча, вгледан в госта.

Джон целеше да постави ножа някъде между възглавниците, но това бе невъзможно, докато някак си не отвлече вниманието на домакина.

— Разбира се, господине. Напълно ви разбирам. Благодаря предварително за времето, което ще ми отделите.

Побърза да опише текущата дейност на Кен по въпросния вирус и добави:

— Работата ми обаче в института напоследък нещо не върви. Направо се бави. А в Зимбабве хората измират. Нали знаете колко динамично се променя вирусната обстановка в света днес? То вече разстоянията между страни и континенти не играят особено значение. Бог знае къде ще удари вирусът следващия път? Може би тук — в Хонконг…

— Хм… да. Това би било катастрофално. Ние сме доволно гъстонаселен град. Само че не виждам аз лично с какво бих могъл да ви бъда полезен.

И Кройф продължаваше да го гледа с все същия тежък, безизразен поглед. Смит се наведе към него със загрижено изражение и подхвърли:

— Вашият фармацевтичен клон отдавна работи с антивирусни…

— „Биомед & Сие“ се намира в Белгия, майоре — прекъсна го Кройф и в гласа му вече отчетливо трептеше нетърпение. — На стотици хиляди мили от това място. Тук е Хонконг, поне в нашия офис. Главната ни работа е маркетинг и продажби. Опасявам се, че не мога да ви помогна почти с нещо…

Сега Джон побърза да го прекъсне.

— Отлично познавам онзи клон. Само че „Донк & Лапиер“ има и екип за микробиологични изследвания, който работи в клинична инсталация на територията на континентален Китай, нали така? За онези учени ви говоря. Доколкото ми е известно, там е отбелязан подчертан успех в областта на хантавирусните разработки. А изследванията ми по новия вирус ме навеждат на мисълта, че той се пренася през изсъхнали и смесени в почвата миши изпражнения, носени от ветрове и въздушни течения на огромни разстояния. Така се разпространява и заразата, както при мачупо в Боливия и на други места в Южна Америка. Убеден съм, че знаете за тези неща.

— Е, да, разбира се — съгласи се Кройф донякъде неохотно, като внимаваше да не изглежда невеж или нежелаещ да помогне. — Кажете ми какво точно търсите? При положение, разбира се, да не е професионална тайна.

— Разбира се — повтори Джон. — Но вашата фирма върти добър бизнес и учените ви вероятно работят по антивирусни ваксини. В такъв случай може би ще получа помощ от тях, която да ме насочи в нови направления…

— Не работят по ваксини, г-н Сен Жермен. Поне доколкото съм осведомен аз. Пък и в никакъв случай няма да се съгласят да огласяват резултати от работата си на един ранен стадий, та било дори и на по-късен… още повече преди ръководството да е взело решение относно комерсиалния потенциал на разработките. Това е стандартно положение и вие го знаете. Същевременно е възможно те да експериментират в някоя сходна област, но пък едва ли работят по ваксини именно срещу вашия вирус.

— Значи така мислите? И защо?

Кройф внезапно се усмихна.

— Сериозни вирусни епидемии, особено хеморагичните, избухват само в бедните страни. Научните изследвания и качествената развойна дейност са астрономично скъпи, както сам знаете, особено в днешно време. Третият свят просто не разполага с пари за такива неща, камо ли за антивирусна дейност. Не е ли така?

— Може би не е точно така. Освен това…

— Не, аз ви говоря за друго нещо — къде е възвръщаемостта на подобни вложения? Това ви питам. Какво ще стане с парите ни, ако ги влагаме в донкихотски начинания и прочие? Че ние имаме особено строга финансова отговорност пред акционерите.

— О, разбирам… значи за ваксини не може и да става дума — с подчертано съжаление в гласа заяви Смит, но изведнъж на лицето му разцъфна надежда. — О, и все пак там имате отлични учени. Много е вероятно да разполагат с минали хантавирусни разработки. Аз рядко съм имал време да пътувам из Азия и затова мисля да рискувам и… ако, разбира се, вие лично не възразявате — да си направя труда да отскоча до онази клиника да ги поразпитам. Може би пък ще ми помогнат било с идея, било ей така… Нали знаете, учените си помагат един на друг — днес вие на мен, утре аз на вас. Лично аз определено мога да им предложа някои нещица…

Кройф повдигна вежди и се прокашля.

— Хм, предполагам, че не съществуват особени пречки това да стане. Само че пътуването и документите в тази връзка са си ваша отговорност, нали? Във всеки случай ще наредя на моята помощничка тук да ви напише препоръчително писмо. Ще ви го изпратим в хотела. Когато излизате, й оставете нужната информация и факти, моля. Може би с помощта на писмото Китай ще се съгласи да сътрудничи и да разреши пътуването ви.

— Много ви благодаря. Вярвам, че вашето писмо значително ще ми помогне.

Ножчето в ръката му вече натежаваше, посещението видимо бе на самия си край, а той все още не бе успял да го прикрие сред възглавниците. Потисна вътрешното напрежение и изведнъж целият засия, посочвайки двата корабни макета на бюрото пред домакина. На лавици по стените в стъклени кутии имаше още четири подобни.

— О, моля да ме извините, изведнъж ги забелязах… много си падам по подобни модели, ужасно ги обичам. Вашите са прекрасни образци на това голямо изкуство. Вие ли ги сглобявахте? Хоби, а?

Кройф махна с ръка.

— О, не, едва ли. Това е професионална работа, тук са представени няколко от най-успешно действащите ни съдове. Нашата фирма се занимава също с превози, нали знаете?

Не сваляше очите си от Смит и дори не погледна към моделите.

— Сигурно главно с китайски компании работите, а?

Кройф се изненада.

— Китайски ли казахте? Не, не, разбира се, че не.

— О, съжалявам. Просто ми се стори логично, пък и забелязах, че на макетите името е изписано и с латински букви, и с китайски йероглифи, нали?

Сега Кройф неволно отмести поглед и като че стреснато погледна, но не към корабите, а към сейфа в стената отляво на бюрото.

Това отвличане на вниманието бе достатъчно за Джон. Сръчно разтвори пръсти и с върха на палеца успя да набута ножчето под възглавниците.

Кройф отново го гледаше, но, изглежда, не забеляза маневрата.

— Е, невинаги при нашите съдове. Но си има правило — всички регистрирани в Хонконг кораби са длъжни да носят името си и на двата езика.

— Разбира се — благодушно побърза да се съгласи Джон и бодро скочи на крака. — Не съм особено опитен в тези неща, затова моля ви… Е, няма да отнемам повече от времето ви. Много бяхте любезен, благодаря за отделеното време и разрешението да посетя вашата биомедицинска инсталация.

— О, няма защо, докторе — позволи си суха усмивка домакинът.

Смит тръгна заднишком и побърза да излезе, като затвори след себе си сам. Отвън се спря пред начумерената валкирия^[1] и остави името на хотела и номера на стаята плюс още няколко фактологични подробности. В приемната се усмихна приятелски на прелестната красавица и напусна офиса на фирмата.

В коридора пулсът му скочи в небивали стойности — отсреща му идваше куриер. Да, определено куриер — със съответната униформа и етикет на сакото. Само че човекът не влезе в „Донк & Лапиер“, а продължи по коридора и щом сви на първия ъгъл, Смит ловко се върна и се мушна в тоалетната. Заключи се в една от кабинките и бързо извади портативна слушалка, която постави в лявото ухо. Беше колкото зрънце боб — поредното забележително постижение на модерната техника. Изчака няколко секунди, пусна водата и се измъкна с видимо променено изражение.

Излъчвайки възбуда, той побърза да се върне в приемната на фирмата, притича покрай прекрасната госпожица, сякаш някой спешно го викаше обратно, и разсеяно размахвайки ръце, профуча покрай страшната Брунхилда, която възмутено зяпна, но не съумя да каже нищо.

— Сигурно съм изпуснал ножчето си тук някъде… — говореше той, нахлувайки с бодра стъпка в кабинета на г-н Кройф.

Кройф се бе облегнал на стола и с конфиденциален тон говореше нещо по телефона. Застина с отворена уста на средата на словото, сетне избухна:

— Какво, за Бога, искате?

Джон се спря, изръмжа нещо под нос, раздразнено замаха с ръце:

— Ох, по дяволите… Съжалявам. Изглежда съм си изпуснал ножчето… — повтори той. — Почакайте малко, почакайте малко, къде бях аз… тук стоях и…

Задържа се пред бюрото, погледна Кройф, обиколи помещението с очи, сякаш напряга памет къде е бил и какво е правил.

Кройф смръщи вежди.

— Вижте, доктор Сен Жермен, разговарям по телефона — важен разговор водя! Моля ви, какво става?

От слушалката долетя пукот — събеседникът отсреща видимо настояваше за нещо.

— Моля, побързайте… — рече Кройф и веднага замълча, заслушан в гласа.

Свръхчувствителният самонасочващ се рамков микрофон в ухото на Смит ясно засече вървящия в момента разговор. Тъкмо поставил ръка пред уста, Кройф казваше:

— … не мисля така, сър. Не, сър, той просто се мъчеше да налучка точна информация за нашите хантавирусни изследвания, и то главно с цел дали работим по определени ваксини… Поиска официална покана да посети инсталациите в Китай. Какво казахте? О, да, абсолютно точно. Да, работи в АИМИИБ, да, същия американски военен институт, сър… мисля, че е просто съвпадение. Какво? О, да, всъщност наистина зададе необичаен въпрос дали работим главно с китайски фирми… забеляза корабните макети и…

Джон доигра ролята отлично — изведнъж погледът му попадна на канапето и той възкликна:

— О, да, тук трябва да е!

Настани се на модернистичната мебел и зарови из възглавниците.

— … убеден съм, че бъркате, сър — Кройф говореше с ръка пред устата, но внимателно наблюдаваше действията на Смит. — … е, да, може би малко по-висок от метър и осемдесет и нещо и…

Джон бе чул предостатъчно. Трябваше да изчезва, преди прекомерно да е предизвикал Кройф и събудил крайните му подозрения. Усмихвайки се доволно, но и смутено, той извади ножчето изпод възглавницата и го вдигна високо, за да го види домакинът.

— Ето, ето… тук е. Просто ми е изпаднало от джоба, докато говорехме. Извинявам се за безпокойството, много се извинявам. И отново ви благодаря, г-н Кройф.

И вихрено излетя през вратата, бутайки встрани възмутената директорска асистентка, току-що пристигнала, за да провери какво всъщност става. След секунди бе отново в коридора недалеч от асансьора, чиято врата тъкмо се затваряше. Спринтира, успя да се мушне през процепа и натисна бутона за партера.

Клетката се понесе надолу, а той се усмихна загрижено: напълно ясно бе, че във фирмата има човек на по-високо ниво от директора Кройф. Някой си достатъчно високо в йерархията, който може да го респектира достатъчно, че да слуша внимателно, докато самият той — Смит — рови нахално из офиса му. Някой, който иска да знае дали Смит действително принадлежи към АИМИИБ… дали е задавал необичайни или неочаквани въпроси… как точно е изглеждал.

И защо Кройф бе погледнал стреснато към сейфа в мига, когато Джон запита дали фирмата работи с китайски компании?

 

 

Манила

 

Изпънат под копринени чаршафи на огромното легло с балдахина в същата стая, където някога се бяха забавлявали високопоставени испански благородници, Ралф Макдърмид ядосано ръмжеше в слушалката, а чудесното му настроение и благоразположение отдавна се бяха изпарили:

— И какво още?

Отсреща Шарл-Мари Кройф продължаваше описанието на посетителя, задавал въпроси, на които би получил далеч по-бързи и лесни отговори било по телефона, било по електронната поща. Без да пътува от САЩ чак до Хонконг. И най-важното: бе разпитвал за работата на „Донк & Лапиер“ с китайски партньори.

— … на не повече от 40 години, предполагам — говореше Кройф, — … строен, в добра физическа форма. Като човек, редовно ходещ на фитнес или усърдно трениращ някакъв спорт…

— С черна, сресана назад коса?

— О, не, не, сър. Рус, но не светлорус… опашка… сигурен съм…

— Добре, добре. Казваш в „Шангри-ла“, а? Онзи хотел в Каулон ли?

— Поне така е казал на асистентката. Там се предполага да изпратя препоръчителното писмо.

— Първо изчакай няколко часа. Ще се върна в Хонконг, преди да си свършил тази работа.

— Разбирам, г-н Макдърмид. Но съм убеден, че е именно човекът, за когото се представи. Спомнете си — тази среща бе уговорена именно от АИМИИБ, откъдето са се обадили в нашия офис в Антверпен.

— Възможно е да си прав, Шарл-Мари. Може би просто желае да посети онези учени. Добре, ще поговорим пак, когато се върна. Междувременно обаче вземи мерки и спешно се погрижи за проблема, по който говорихме.

— Разбира се, г-н Макдърмид.

Американецът затвори и се облегна на възглавницата. Бе се поуспокоил, но доброто настроение не го споходи отново, нито пък желанията. Когато момичето излезе от банята, голо и ухаещо на прекрасни благовония, той просто го отпрати с рязък замах на ръката. След нея вратата се затвори, а той посегна към телефонната слушалка и отново набра номер.

Отсреща се обади възпитан, шлифован глас:

— Да, моля?

— Аз съм. Онзи проблем в Шанхай може и да не е ликвидиран докрай.

Сетне Макдърмид описа посещението на учения от АИМИИБ в „Донк & Лапиер“ и въпросите му. Човекът отсреща внимателно слушаше и тихичко, интелигентно задаваше въпроси.

Колкото повече обясняваше Макдърмид, толкова повече и се успокояваше. Онзи отсреща, с възпитания глас на добре образован човек, бе всъщност ключов за неговото бъдеще. „Олтмън Груп“ бе постигнала много, но можеше да се желае още, особено когато онзи му беше вече в джоба. Бъдещето се очертаваше без ограничения, без таван. След няколко минути разговор Макдърмид отново се усмихваше.

 

 

Басра, Ирак

 

Често, когато приемаше задача от американеца, Хасан ясно си спомняше за онзи багдадски ден, когато почти примирен със смъртта, го бяха пощадили. Но не по волята на Аллаха, всемогъщия Господар, спасила го бе чисто и просто суетата на Републиканската гвардия. Бе попаднал в капан в собствения си дюкян, длъжен бе да защити доктор Махук и едва ли имаше шанс да оцелее. Гвардейците го бяха подминали, профучали край него — цяла тълпа тежковъоръжени палачи със запенени усти, хукнали подир невъоръжения доктор. Дори не го забелязаха, дребен, маловажен им се видя, пък и останалите също го забравиха, устремени след главната плячка, жадни да спечелят слава и награди.

Бе се измъкнал навън, оставяйки след себе си кървави следи. Намериха се достатъчно добри хора, протегнаха ръце, скриха го. Така се спаси. Оттогава насам силно куцаше, но пък вече не го бе страх и с готовност посвети живота си на освобождението на родината. Чрез доктор Махук отново се свърза с полковник Смит и най-напред започна да помага на американеца по телефона.

Тази вечер също изпълняваше задача по поръчка на американците. Облечен в черно, се бе притаил на покрива на сграда точно до целта. Пет етажа тухли и хоросан, целите нашарени с картечен огън от престрелките между американците и гвардията. В момента там се намираха офисите на местния клон на „Тигрис Експорт-Импорт Лимитид, Селскостопански химикали“ — една от малкото компании, на които бе разрешено да търгуват с външния свят. В дъното на улицата и не много далеч — през няколко пресечки — се извисяваха едрите бронзови статуи на монумента Сто и един мъченици от Свещената война с Иран — силуети покрай канала. След години бездействие днес каналът отново работеше и по него се точеха множество кораби, по-малки съдове и лодки. Сега светлините им мигаха живописно в мрака, създавайки фалшиво впечатление за сигурност.

Най-накрая долови движение в края на улицата, надникна през ръба на покрива. Излизаха чистачите, а старшият надзирател заключваше вратата след тях и се канеше да ги догони. Време бе. Хасан закачи куката с тънкия метален кабел за ключалката на опасалите гърдите и раменете му комплекс колани, леко прехвърли парапета и започна плавно спускане. Още на първия ред прозорци използва гумено смукало и режещ инструмент, за да направи отвор в стъклото. Промуши ръка през него, отвори старомодния прозорец и пропълзя вътре. Нямаше за задача да прикрива начина на проникване, главната цел бе да свърши работата и да се измъкне, без да го усетят, а после…

Бързо и безшумно мина покрай вратите на поредица офиси и влезе в следващата сграда. Без големи усилия намери офиса на шефа на клона. Влезе и запали портативно и достатъчно мощно фенерче. Започна систематично да претърсва поредиците канцеларски шкафове, докато намери съответното чекмедже и нужната му папка с надпис „Летящият дракон — международни превози“, Шанхай. Започна да прелиства документите един по един, за съжаление по-бавно, отколкото му се искаше, защото всички те бяха на английски.

Ето го и него. Петият поред от началото — митническа декларация. Трудно и с усилие започна да сравнява текста й с продиктуваното по телефона от онзи спокоен американец. След малко време реши, че са еднакви и духът му сякаш литна. Задачата бе почти изпълнена. Позволи си миг на триумф, сетне прибра листа в залепен за гърдите му найлонов плик. Върна папката в чекмеджето, затвори всичко като си беше и тръгна по обратния път. Закачи куката и започна изкачването към покрива. Там прехвърли всичко в малка раничка и тръгна бавно по стълбището към улицата. Стъпил на паважа, грижливо се огледа и пристъпи към сенките. Максимално тихо продължи придвижването си в тях.

По едно време се зададе претъпкан с гвардейци камион. Залепи гръб за сградата, сниши се, слян с околния фон. Задминаха го безпроблемно. Още щом камионът се загуби в мрака, Хасан спринтира към дома си. Наложи се да се притаява още на два пъти все по същата причина — застигаха го патрули на Републиканската гвардия. Накрая стигна в малката си стаичка, сърцето му биеше с все сила, адреналинът сякаш фучеше в кръвта му. Извади специалния клетъчен телефон, скрит под дъските на пода и набра номера на американеца. Не знаеше къде му е офисът, просто никога не бе питал, а и онзи никога не бе давал подобна информация. Тогава чу гласа.

— Значи така получаваш нарежданията, Хасане? Браво на американците. Доста ефикасен метод. Ама пък за разлика от нас, те разполагат с множество преимущества, нали?

Хасан подскочи ужасен. Лицето на непознатия бе скрито в сянка, пистолетът в ръката му обаче лъщеше мазно на оскъдната светлина.

— Подай телефона и онзи документ.

Хасан отдавна си даваше сметка, че сигурно един ден ще го разкрият. И въпреки че вече не се боеше от последствията, методично се бе подготвял за него. Сега без сянка от съжаление или някаква друга мисъл сдъвка скритото в зъба му цианидово хапче, пусна телефона на пода и светкавично го стри с тежката си бота. Ето, край… В същия миг силна болка разкъса тялото му, почувства, че потъва в дълбока, черна бездна. Политайки към пода в агония, последна мисъл гневно блесна в съзнанието му: Смъртта е нищо. Проблем е провалът. А той се бе провалил…