Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (30)

Глава двайсет и девета

Хонконг

 

Двамина довлякоха извиващата се в ръцете им китайка в селски дрехи и я захвърлиха на пода пред стола, на който бе завързан мъж с увиснала глава. Ръцете му бяха стегнато закопчани на гърба, лицето му — подуто и окървавено, краката му — боси. Въздухът в стаята видимо не достигаше.

— Хубавичко го огледай — каза единият на кантонски диалект. — И като те разпитват, помни — траеш ли си, и ти ще се докараш на същото дередже.

Облечена в подобни на пижама дрехи, селянката се сви на кравай на пода и замига като уплашен до смърт човек. Мъжът я изгледа, завъртя глава и почука чело. Сетне се спогледаха с другия и излязоха.

Още като чу изщракването на ключалката, Ранди ядно завъртя очи и побърза да огледа помещението. Два широки прозореца, единият отпред, другият отзад, закрити с дебели пердета. Сутрешната светлина вече проникваше лекичко, но само по контурите. Иначе не се и помръдна, защото бе сигурна, че отнякъде я наблюдават. Спря поглед върху Джон и възлите по въжетата, с които бе завързан. По дяволите! Хванали са го, че и вече здравата са го обработили.

Беше се натъкнала на много повече неща, отколкото в Ленгли (пък и тя самата) бяха изобщо подозирали. Ясно, че Макдърмид е главна част от задачата, по която работеше Джон. От опит и мъничко статистика знаеше, че появи ли се някъде зет й, то почти неизбежно е във връзка с изключително важни събития.

Ленгли невинаги бе на такова ниво, на каквото работеше зет й — минали бяха славните за ЦРУ дни. Докато неговият работодател стопроцентово действаше на най-високите възможни нива на федералното правителство, нищо че самият Джон винаги се е правил на дръж ми шапката. Това значеше още, че оркестрираните от Макдърмид ходове са, изглежда, само върхът на някакъв военен или политически айсберг. И ако бе права, то, изглежда, задачата й придобиваше съвсем нови измерения.

Надяваше се местният й екип досега да е разбрал, че са я заловили, докато следеше поредните Макдърмидови любовни приключения. И че вече подготвят измъкването й. От друга страна, знаеше, че в нейната професия сигурност не може да има за нищо.

Изви се на пода и ужасено закри очи с ръце, продължавайки играта с невидимите наблюдатели. Трябваше бързо да намери начин да се измъкне без чужда помощ. Същевременно в никакъв случай не бива да им даде да разберат, че с Джон се познават или че работи в Ленгли — без значение колко и как я измъчват.

Сякаш прочел мисълта й, на прага на внезапно отворената врата застана самият Макдърмид, а след него и Фен Дун. Но над нея се наведе не Фен, а американецът и гневно запита, при това на английски:

— Защо душиш след мен? Шпионираш ли ме? Най-добре си кажи, за да не изгниеш в някой от вашите правителствени затвори.

Тя напрегна воля да остане напълно неподвижна. Лежеше в селските си дрехи, по лицето й не помръдваше и мускулче, сякаш от английския не разбира нищо и си няма идея за какво й говорят.

Фен я срита в ребрата, а тя записка, протестирайки на китайски, и се затръшка по пода като подлудено от страх просто селянче.

— Не е от този край — каза Фен на английски. — Говори диалекта на северняците и на някои области край Пекин.

Отново я срита и превключи на китайски:

— Какво правиш тук, а, селяндурко? Много си далеч от дома. Какво търсиш в Хонконг?

Ранди отново изписка. Добре играеше ролята на дребно, незначително селянче, ужасено от гнева на силните.

— По нашите земи работа няма, няма хляб… — запищя тя и отново зарева. — Затова съм тръгнала за Гуанчжоу, ама парите тук са повече!

— Какво дърдори? — запита Макдърмид.

Фен преведе.

— Известна история. Милиони напускат родните земи да търсят прехрана в големите градове.

— Милионите не ходят по петите ми — тросна се американецът. — Защо ме шпионира? Кой я е изпратил?

Фен преведе въпросите му и добави няколко приказки от себе си:

— Вървиш по петите на г-н Макдърмид почти цял ден. Мислиш, че не сме те засекли ли? Господинът е много важен човек. Я кажи кой ти плати да го следиш и какво искаше точно да научи? Иначе ще те предадем на полицията, а те ще те набутат в онези мръсни зандани — там ще гниеш цял живот.

Фен и двама от копоите му я бяха спипали доста унизително — да подслушва на прозореца на спалнята в онази къща. Сега напрягаше ум какво да им каже, че да й повярват. Много би зависило от нивото на параноичното им мислене: какво има да крие Макдърмид и в кои области; къде вижда врагове, доколко с Фен Дун познават тези врагове. Трябва да приложи малко психология, и то удачна, съобразена с манталитета на проста китайка.

Реши да изиграе ролята си докрай. Изплашено, необразовано селско момиче, попаднало на непознат чуждестранен богаташ, решило да си опита късмета.

— Аз само пари търсех — изплака Ранди. — Вратата на градината беше отворена и надникнах, та сетне чух гласове и си викам — този богат господин от чужбина може да ми даде малко парици… да ми помогне…

Фен Дун я срита така бързо, че тя не долови движението на крака му, преди да усети острата болка в ребрата.

Този път извика напълно естествено и отново се загърчи и затръшка по пода като подгонено за колене свинче. А през риданията и хлипанията плачевно дърдореше:

— Семейството ми измира от глад… пари трябва да им изпратя! Във фабриките не изкарвам достатъчно… Трябват ми повече… затова крада… каквото намеря… по къщите на богатите хора…

— Глупава селяндурка! — изруга Фен и този път лицето му почервеня. — Ти цял ден тичаш подире му! С кола се движиш! Съвсем явно го шпионираш! Вероятно и от преди, а? Казвай, че ще те…

Ранди пусна в ход едно от най-сполучливите си актьорски изпълнения — на лукаво, разлигавено, но и силно уплашено, молещо, скимтящо от страх нищожество. Хвана Макдърмид за краката и унизително зацелува обувките му.

Фен изпсува на китайски, сграбчи Ранди за пижамата и я помъкна по пода встрани от американеца.

— Селяци! Обърнеш им капка внимание и заревават като заклани животни — бедни били, нищо нямали. Ей сега ще ти оставя нещо за спомен, та поне наистина да има за какво да ревеш!

Обърна се към другите двама и тихо нареди:

— Донесете електродите и бензиновата горелка.

На шанхайски говореше, но Ранди познаваше диалекта. Свят й се зави. Можеше да издържи на мъчение, но на това…? Щяха да я обезобразят и осакатят за цял живот… дори и да я освободят по-късно или сама да успее някак си да им се изтръгне.

И все пак имаше изход: на едно нещо стопроцентово щяха да й повярват. Ще им предаде Джон!

Вече го бяха били, може би и измъчвали. Сериозно ли бе наранен? В това нямаше как да е сигурна. Събра цялата си воля и се вгледа в него. Въжетата държаха тялото му донякъде изправено, иначе бе в безсъзнание, отпуснат, безмълвен — дори и не стенеше. А осакатят ли и нея, така или иначе нищо няма да може да направи нито за него, нито за себе си. Нито за Фирмата^[1], нито за страната си.

Но ще изчака да донесат инструментариума за мъчения — горелката и уредите за електрошокове. Ако започнат с второто, ще я блъсне високоволтов удар, ще я зашемети, но едва ли ще й нанесе трайно увреждане. Знаеше го със сигурност. Ще издаде Джон, когато стигнат до третия удар например — тогава ще е най-вероятно да се е пречупила. Колкото по-дълго издържи, толкова повече ще й вярват в казаното. Но запалят ли бензиновата лампа, тогава… е, ще му мисли впоследствие, ще импровизира. Вероятно ще трябва да се огъне по-рано. Горелките я ужасяваха.

Двамата Фенови главорези се върнаха ухилени. Рефлексите са спонтанна физическа реакция извън контрола на мозъка. Каза си това и изведнъж усети, че Фен я е наблюдавал през цялото време — докато планираше действията си. Сега се ухили и рече:

— Дайте горелката. Донесете друг стол и й свалете сандалите.

Ралф Макдърмид преглътна и рече неуверено:

— Това сега нужно ли е?

— Нужно е, тайпан — с режеща нотка в гласа отвърна Фен Дун. — Върши ли нещо наистина важно, човек може да изцапа ръцете си, нали? Дори и да ги окървави…

Единият донесе стол, вторият й изу сандалите. Фен Дун я хвана за раменете и я вдигна с лекота като парцалена кукла. Постави я на стола и махна с ръка към горелката. Поднесоха му я запалена.

— Недейте! Недейте! Ще ви кажа — изпищя Ранди. — Ето, той ме нае!

Посочи Джон, който бе все така неподвижен.

— Страх ме беше да си кажа… щяхте да ме мъчите като него… но, ето го — той беше. Той ми плати и нареди да следя господина, да запомням къде ходи и какво прави, с кого разговаря. Всичко, всичко. Майка ми и баща ми са стари, имат нужда от пари, от храна. Къщата е стара, трябва да се ремонтира. Моля ви, не ме мъчете!

Ранди издърдори това в скоропоговорка и ужасено се заизвива на стола, като кършеше ръце и въртеше очи. Фен преведе думите й, а Макдърмид се обърна към Джон с нов интерес, при това по лицето му се изписа разбиране. Ранди бе познала — номерът минаваше, Макдърмид бе повярвал и сякаш си казваше: „Но, да! Защо ли не се досетих още от началото?“

Фен обаче не зяпаше. Погледът му бе закован в краката на Ранди. Пристъпи към нея и хвана ръцете й, извъртя дланите към себе си и се загледа в тях отблизо.

Това привлече вниманието на американеца и вероятно облекчен, че горелката няма да влиза в действие, той запита:

— Фен, какво има сега?

Дун пусна ръцете на Ранди, сграби я за брадичката и изви лицето й нагоре, наведе глава и се взря отблизо в очите, косата, челото. Дългите му силни пръсти я стискаха болезнено, в стомаха й се появи силна тежест. Опита се да се изскубне и изпищя:

— Уууух, боли!

— Млък, кучко!

Сега пръстите му — същински стоманени щипци — опипаха челото й и се плъзнаха към косата. Изведнъж яростно изскубнаха черната перука заедно с имитацията на челна кожа. Отдолу се показа тясната шапчица, която компактно задържаше истинската й коса.

— За Бога! — ахна Макдърмид.

Фен смъкна шапчицата със замах, показа се късо подстригана руса коса.

Двамата главорези зяпнаха, сякаш присъстваха на истинско чудо.

— Ама тя не била китайка! — глупаво констатира Макдърмид на глас.

— Не е — процеди Фен, без да отделя очи от лицето на Ранди. — Не е китайка, кучката.

— Но как позна?

— По краката — отвърна Фен. — Селските чеда носят сандали цял живот, краката им се деформират по специфичен начин, а между големия и останалите пръсти винаги има значително разстояние. А я вижте тук…

Китаецът се ухили разбиращо, донякъде дори с възхищение.

— Кожата на ръцете й е загрубена и състарена по изкуствен начин, вероятно с латексни материали. По същия начин са обработени лицевите овали около очите. Вероятно носи контакти лещи, а пък и кожата е допълнително напоена с дълготрайни пигментиращи вещества. Забележителна техника, дело на експерти от някоя разузнавателна централа. Нали, маце?

Всички гледаха Ранди с удивление, като някакво екзотично животно. Без Джон, разбира се, който все още бе в безсъзнание.

Страхът сграбчи Ранди за гърлото, за щастие същевременно стимулира мозъка й да заработи на максимално високи обороти. Естествено, номерът с Джон вече не върши работа, а Фен е сигурен, че тя е шпионка и нищо не е в състояние да го разколебае. Значи следващата лъжа трябва да е в тон с факта, че работи в някоя разузнавателна служба. Започна да се поти и да прехвърля възможностите наум. Какво ли ще повярват Макдърмид и Фен Дун сега? Коя от легендите ще съумее да защити с наличните тук средства?

— Е? — подхвърли Фен с онзи задгробен глас, чийто тон и тембър почти не се меняха и това го правеше още по-страшен. — Китайка не си, ама дърдориш езика колкото мен, че и по-добре, още и разни диалекти като кантонски и шанхайски. И английски знаеш, нали? Ти всичко разбираше още от началото, по очите ти познах. Мислиш си, че се движиш едни гърди пред нас, а? Мислиш, ама не. Ти си обучавана някъде в голяма организация с глобални интереси и задачи. Ей го дори и нашето американско приятелче там не говори китайски. Ама не е от ЦРУ, нали така? Нещо по-специално, да не е обучаван за индивидуална мисия, я кажи? А за другарче са му пуснали истинска агентка от Ленгли, нали? И това, естествено, си ти.

Ранди взе светкавично решение. Сви устни и разгневено изтърси на руски:

— Я не обиждай, бе, дурак.

Ралф Макдърмид отстъпи и леко залитна, сякаш по лицето му изплющя шамар. Фен Дун само примига.

— И си прав относно полковник Смит — продължи тя на отличен руски. — Не е от ЦРУ. Само че кой е и откъде точно е, и аз не знам. За съжаление.

Дай им малко информация да имат да дъвчат, отвлечи ги да спечелиш време.

— А пък искам да науча. По-късно ще ни се окаже полезно.

Макдърмид трескаво запита:

— Какво каза сега?

Когато Фен преведе, американецът сви устни:

— Защо пък ще ме следи руски агент?

Ранди превключи на английски с лек руски акцент:

— „Олтмън Груп“ не е единственият продавач на оръжие.

— Я, да не би руското разузнаване да има и бизнес интереси? — незабавно хвърли въдичка бизнесменът в Макдърмид. — Може би Кремъл желае да работи с нас?

В миналото бе работил с руснаци, но напоследък Москва бе станала особено алчна и настояваше за нереални проценти.

— Хм, днес в Русия малцина живеят добре.

Макдърмид се загледа в Ранди, размисли, сетне убедено каза:

— Вие не сте на правителствена служба. По-скоро сте на свободна поръчкова практика или работите за себе си. Вероятно вършите нещо за някой от онези нови руски олигарси — супермилиардерите. Сигурно някой от тях се интересува от нашите дела?

Ранди поклати глава двусмислено, сякаш не й се иска да признае факта.

— Правим, каквото трябва. Баща ми беше в ГРУ. Човек свиква с охолния живот.

ГРУ е старото съветско военно разузнаване, рече си Макдърмид, а Фен направо запита:

— Този олигарх има ли си име?

— Вероятно — Ранди присви едното око и се вгледа в Макдърмид.

Фен също извърна лице към него, сетне избухна.

— Не й вярвам! Я тогава кажи каква оръжейна сделка оформя г-н Макдърмид в Хонконг сега? И какъв е твоят интерес в нея?

— Спри за малко, Фен — намеси се Макдърмид, а във въображението си вече виждаше тлъсти сделчици.

Русия разполага с мощни оръжия по цялото земно кълбо, особено в Третия свят. Тамошните диктаторчета и самоназначени крале се оплакват от мизерията, но винаги имат пари за нови оръжия и боеприпаси за тях. Ако тази женица има достъп до информация за тайни арсенали, евентуално изнесени от старите съветски…

— Винаги съм готов да поговорим — рече той на Ранди.

Сега Фен я гледаше замислено: нещо се въртеше в съзнанието му, но не можеше да сложи пръст върху него. Завъртя очи към Джон Смит, който бе все така неподвижен, отново върна погледа си върху Ранди.

— Фен — кимна му Макдърмид с глава.

Пошепна му нещо в ухото и двамата закрачиха към вратата. На прага американецът се извърна и хвърли обещаваща усмивка на руската агентка с потенциалните бизнес контакти.