Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приют Едно (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Altman Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)

Информация

Сканирал
Violeta_63 (2014)
Корекция
VaCo (2016)

Издание:

Робърт Лъдлъм

Аферата Олтмън

 

Американска. Първо издание

 

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Боян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

 

ИК „Прозорец“, София, 2004 г

ISBN 954-733-378-x

История

  1. — Добавяне

Глава двайсет и четвърта

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

В спалнята президентът все още закопчаваше ризата си, когато Джереми почука и открехна вратата, за да каже:

— На телефона директор Дебоу, сър. Твърди, че работата била извънредно спешна. Тук ли да прехвърля разговора?

Боже, нови проблеми, безгласно въздъхна Кастила. Докога?

— Разбира се, давай.

Директорката на централното разузнаване — ЦРУ — Арлийн Дебоу бе назначена по време на предшественика му. Но той я задържа на поста въпреки връзките й с опозиционната партия, защото й вярваше. Още повече, че Дебоу бе отличен професионалист.

По телефона гласът й звучеше авторитетно, отривисто — такъв бе обичайният й тон.

— Г-н президент, натовареният от мен екип завърши проверките по изтичане на информацията и обобщи резултатите. Най-много „пробойни“ имаме в отбраната и по военните въпроси. Вие знаехте ли това?

— Да, защо?

— Защото инструктирах нашата агентура да съсредоточи усилията си най-вече около Съвета на началник-щабовете и вече имам първите резултати.

Президентът се отпусна тежко на крайчеца на леглото.

— Кой?

— Заместник-министърът на сухопътните сили Джаспър Кот.

— Кот? Самият Кот? Сигурна ли сте?

Бе повече от шокиран.

— Замина за Манила по според нас неясни и доста съмнителни армейски проблеми, затова в групата му внедрихме наш агент. И веднага съмненията ни се потвърдиха: г-н Кот се измъкнал от резиденцията в цивилни дрехи и посетил елитен публичен дом, където очевидно имал среща, но нашата агентка не успяла да го проследи докрай. За сметка на това съобразила да се обади на местния ни резидент. Той веднага изпратил свой човек, който влязъл като клиент и успял да установи, че Кот „обидил“ институцията, защото не бил там с обичайните за един мъж намерения. А се срещнал с човек, комуто докладвал за неотдавнашното ви заседание по военния бюджет.

— Кой е този човек? — ледено запита Кастила.

— Ралф Макдърмид, президент на „Олтмън Груп“.

Макдърмид? Боже мой! И го информирал за нашите дискусии?

— Да, г-н президент.

— За бизнес ли става дума?

— Засега не знаем със сигурност, но скоро ще ви докладвам. По задачата работи цяла група — наш агент със своя екип плюс местните ни хора. И в настоящия момент следят Макдърмид.

— Моля, дръж ме в течение, Арлийн. И благодаря.

— Това ми е работата, г-н президент.

Замислено върна слушалката на вилката, довърши сутрешния си тоалет. По програма щеше да закусва с вицепрезидента. Само че съзнанието му бе вече обременено с въпроси за възможните мотиви на Кот. Измама… но защо? И каква е ролята на Макдърмид? Може би е просто икономически шпионаж с цел бизнес облаги… и все пак? Или нещо съвсем друго?

* * *

Малцина знаят, че в Белия дом има две семейни столови. Едната е в северозападния ъгъл на основния етаж, а другата — горе, в частната част на сградата, преустроена през 1961 г. с малка кухня по искане на Джак и Джаки Кенеди. Също както Кенеди, и Кастила предпочиташе горната да е само за домашна употреба. Обичаха да влизат там сутрин с Каси по домашни роби да прегледат пресата, преди да са се облекли официално и потънали в задачите на деня.

Но харесваше и другата столова — на основния първи етаж. Въпреки високия й сводест таван и строгите мебели тя приличаше на повечето от другите стаи в Белия дом, а камината и боядисаните в жълто стени й придаваха топъл, уютен вид. Тази сутрин в коридора намирисваше на сирене и разни подправки. Бе поканил вицепрезидента Брандън Ериксън да обсъдят предстоящото азиатско посещение.

Оказа се, че Брандън вече го чака. Поднесоха им пържени яйца, бъркани по мексикански, с подправки.

Ериксън ги опита и одобрително кимна:

— Ммм, вкусно. Как ги наричате, сър?

Huevos jalapenos, готвачът Селедоньо ги прави великолепно, нали? Само че, виж, Брандън, тук няма нужда да бъдеш толкова официален. Не сме на официален брифинг, сега сме само двамата, похапваме и обсъждаме пътуването ти.

— Още като вляза в Белия дом и се настройвам повече от официално — пошегува се Ериксън.

Вицепрезидентът имаше слънчева усмивка и приятен глас.

— Има такова нещо, и аз съм го усещал. Спомням си, че Хари Труман[1] го наричаше „големия бял затвор“, а Уилям Хауърд Тафт[2] доста преди него — „най-самотното място в света“. Аз пък харесвам дефиницията на Джери Форд. Той твърдеше, че е най-симпатичното за дом обществено място. Шегичка, но пък хубава.

— На мен пък ми навява страхопочитание.

Кастила се загледа в заместника си. Добър помощник, находчив, компетентен, бързомислещ. Пък и хубавеляк. Красиви лицеви черти, съвършени бузи, гъста черна коса, само тя го правеше да изглежда поне десетина години по-млад от истинските му 40. Всъщност приличаше на холивудска звезда. Привличаше жените, а у мъжете будеше доверие. Ценна политическа комбинация.

Бяха ги преизбрали, а сегашният мандат бе пред края си. В партията все по-силно звучаха гласове, които предлагаха Ериксън за следващ президент. Кастила реши да се пошегува.

— Е, Брандън, май ще се наложи да поживееш тук, а?

Видимо харесал закуската, Ериксън дъвчеше със затворени очи. Отвори ги и добродушно отвърна:

— Голяма вкуснотия. Поздрави Селедоньо от мое име. Разбира се, Сам. Бих бил глупак, ако след толкова години съвестна работа не се пробвам с няколко лични идеи на върха, нали? Тъкмо да видя колко ще струвам като шеф, а?

— Видяхме те на последните конгресни избори, Брандън. Беше навсякъде по едно и също време. Невероятна работа свърши и всички го оценихме високо. Като президент ще си събираш вересиите — множество хора имат да ти връщат услуги. А това хич не е без значение, да знаеш…

Ериксън се усмихна още по-широко.

— Още повече, че мнозинството от кандидатите ни спечелиха. Гордея се с това.

Брандън отлично познаваше политическите игри и сметки. Именно по тази причина Кастила бе настоявал той да му бъде заместник. Сега пък идеше неговият ред, имаше отлични шансове и това си бе закономерно.

— Ще имаш ли достатъчно пари за кампанията? Знаеш, че опозицията си пълни хазната вече осем години и точи зъби за поста. Ще направят всичко възможно да се върнат на върха и срещу теб ще хвърлят абсолютно всичко, с което разполагат. Пък и като си помисля кой ще ти бъде противник… май ще застанеш срещу парите на едно от най-богатите семейства в страната.

Тук за пръв път вицепрезидентът прояви несигурност. Президентските кампании вече струваха невероятни суми. Кандидат-президентите губеха половината си време в телефонни разговори с дарители и симпатизанти или на мероприятия за събиране на пари, убеждавайки разни богаташи в правотата на каузите си. Вместо истински да работят за последните.

— Мисля, че ще се подготвя — уклончиво отвърна Ериксън.

За миг по лицето му се изписаха жадни амбиции и то придоби алчно изражение, но бързо наложи обичайната си маска на добродушния симпатичен политик.

А Кастила неволно се върна в миналото, в началото на кариерата. Бе млад конгресмен от Ню Мексико, нямаше достатъчно пари, нито пък връзки, дори и името му не бе известно. Тогава Серж Кастила му бе казал:

— Внимавай с мечтите, синко. Наготово няма да стане. Ако бляновете ти са скъпи, още отсега планирай как сам да си ги заплатиш.

В съзнанието му изплава Серж — човекът, когото винаги бе наричал татко. Усмихваше се знаещо, примигваше с изрусените от силното пустинно слънце клепки, тъмната му кожа цялата осеяна с бръчки. Този мъж го бе разбирал всячески, винаги му бе помагал по най-добрия и безкористен начин. Запита се: какъв ли съвет тогава би му дал Дейвид Тейър? За миг изпита гняв: защо му бяха отнели истинския, биологическия баща? Сетне гневът премина в дълбока тъга, каквато вероятно години наред бе изпитвал и Тейър… Да бъдеш в затвора половин век, далеч от всичко и всички, които си обичал, да ти отнемат мечтите и амбициите, това не е ли най-страшното наказание на земята? Боже мой, в какъв ли ад е бил хвърлен да страда вечно Дейвид Тейър?

Напрегна воля и се върна в настоящето.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на пълната ми подкрепа, Брандън. Сега дай да поговорим по предстоящото ти посещение. Най-напред отиваш в Афганистан, сетне в Пакистан и Индия, нали?

— Опитваме се да действаме максимално гъвкаво, Сам. Знаеш каква е политическата обстановка в тези страни. Особено в Афганистан — нестабилна, непредсказуема. Затова може да се наложи да прескоча до Хонконг или например Саудитска Арабия. Да прибавим и непрестанните терористични закани, а пък Държавният департамент настоява за какви ли не мерки…

— Така трябва, Брандън. Ще работим в тази насока от всички възможни аспекти, нали?

— О, разбира се…

В същия миг се отвори вратата на столовата и Джереми надникна по обичайния си начин. И двамата знаеха, че никога не би прекъснал закуската им, ако не се е появил спешен проблем.

— Адмирал Броуз, сър. Настоява незабавно да ви види.

Кастила погледна заместника си виновно, сетне махна с ръка извинително.

— Прощавай, Брандън, нали виждаш… Кажи му да влезе, Джереми.

Вицепрезидентът преглътна храната и изведнъж каза:

— Виж, Сам, ако не възразяваш, нали може да остана? Нека да бъда информиран, пък то се знае, че едва ли от мен ще има нужда.

Кастила се поколеба. Някакъв вътрешен глас му подсказваше да продължава старата си тактика на пълна тайна. Помисли и реши:

— Добре, Брандън. Налей си кафе, остани и слушай.

Вратата се отвори изцяло, за да пропусне обемистата фигура на адмирала. Този път Стивънс Броуз бе в пълна униформа. Веднага забеляза вицепрезидента и се спря.

— Давай, давай, Стивънс. Вицепрезидентът вече е запознат в основни линии, нали знаеш? Предполагам, че пак идваш във връзка с „Императрицата“? Познах ли?

— Познахте, г-н президент. Опасявам се, че…

Кастила махна с ръка към съседния стол на масата.

— Сядай. Ще пиеш ли кафе, преди да си ме засипал с неприятните новини?

— Благодаря сър — столът жално изскърца под мощното тяло на командващия Съвета на началник-щабовете.

Броуз си наля кафе и пристъпи направо към фактите:

— След „Кроу“ върви китайска подводница.

— Боже мой! — въздъхна Ериксън.

— Очаквахме нещо такова — обади се Кастила замислено. — Нали, Стивънс?

— Тъй вярно, сър. Само че чак такава дръзка стъпка? Особено след като ме уведомихте за срещата с посланика…

— Така е — потвърди президентът. — Интересно уравнение — товарен кораб, след него фрегата, след нея — подводница. Не оставя много място за увъртания, а?

— С какво разполага подводницата, адмирале? — запита Ериксън.

Броуз смръщи вежди.

— Ето там е въпросът… то зависи от класа й. Капитан Червенко, командирът на „Кроу“, има стар опит с китайски подводници от времето, когато служил в спецотряд 75 към Седмия флот някъде около Тайванския проток. И той, и сонарният му специалист смятат, че подводницата е от стария клас „Хан“ и това е логично, тъй като мнозинството съдове на китайския подводен флот са именно такива. В същото време напълно възможно е да е съд от типа „Ся“ — те са по-тежко въоръжени, но също и по-ранен модел. Значи сигурно ще е модифицирана и модернизирана… Нищо чудно да е и съвсем нов вид, построен и внедрен в пълна тайна. Ние с положителност знаем, че отдавна работят по нов клас подводници.

— И все пак — каква й е мощта? — настоя вицепрезидентът.

— Хм, „Кроу“ може да се справи с типа „Хан“ спокойно, макар че пък не знаем с какво би могла да бъде модернизирана настоящата. Евентуално при „Ся“ просто не зная… нямаме много информация за нея, освен това, че моделът имаше сериозни проблеми, пуснаха го и го спряха. Но определено е по-тежко въоръжена от типа „Хан“. А пък ако е нов клас, „Кроу“ е загазил. Това е своего рода руска рулетка…

Ериксън видимо се загрижи, а Кастила запита:

— Някакви идеи… защо китайците са избрали този вариант?

— Освен това, че са решили да играят грубо по вътрешни съображения, сър, друго не ми идва наум. В същото време… може би се опитват да ни подскажат, че днес са много по-силни от времето на „Инхъ“. И да ни предизвикат на международната арена.

— Да проявим нужния респект? Това ли искаш да кажеш?

— Точно така, сър — отвърна Броуз. — Вероятно това е намек и към съюзниците ни.

— Доволно ефективен намек — кисело подхвърли Кастила и отпи кафе. — Разбира се, може да бъде и нечия лична инициатива. Чисто и просто преиграване.

— Грешка например? — замисли се Ериксън. — Но това е ужасно, Сам. Направо ме плаши.

— Може да е нарочна. Представете си, че някой от хардлайнерите от техния Постоянен комитет е решил да изплаши собствения си народ, като ескалира конфронтацията?

Броуз въздъхна и рече:

— Това би означавало, че зад стените на Чжуннанхай има борба за власт.

Президентът кимна.

— Ако е така, тогава „Императрицата“ се превръща в нещо като разделителна линия между враждуващите фракции. А и ние сме по средата. И ситуацията може да стигне до катастрофална…

— С толкова много пръсти по бутоните и на спусъците, всъщност светът се превръща в заложник — загрижено издума Ериксън. — По време на кубинската криза руснаците изпратили подводници да следят корабите от нашата блокада. Един от капитаните им си изпуснал нервите до степен да нареди готовност за изстрелване на торпедо в наш съд. Наложило се останалите съветски командири да го разубеждават. Разказвали са ми тази история. Върхова криза в историята на студената война.

— Може да се случи — съгласи се Броуз. — Червенко е сигурен командир, стабилен, на него можем да разчитаме. В същото време откъде да знаем до какво решение може да го доведе върховото напрежение. Всъщност повече ме е страх от командира на китайската подводница. Само Бог знае какво му се върти из главата…

И тримата замълчаха, навели глави.

Пръв се обади Броуз:

— Какво ще наредите да правим, сър?

— Досега китайците направили ли са агресивен ход?

— Според Червенко не са.

— Значи нашите да запазят същото статукво.

— Но почти няма време вече, сър.

— Зная, зная.

Обади се Ериксън:

— Намираме се на ръба, Сам. Не е ли време да уведомим обществеността? Или правителството? Конгресът? Нацията? Хората трябва да знаят пред какво сме изправени и срещу кого. Трябва да се подготвим и за най-лошото. Трябва и тях да подготвим.

Вицепрезидентът и адмиралът отправиха очи към Кастила, а той се взираше нейде далеч, далеч оттук и сякаш в миналото. Към нещо, което, изглежда, виждаше само той.

След малко се обади с приглушен глас:

— Смятам, че сте прави. Но засега ще уведомим само кабинета и Конгреса. Брандън, моля те да поговориш с ключовите хора на Капитолия. А дойде ли време да уведомим нацията, ще ти кажа. Не и сега. Все още не.

— Смяташ, че е разумно да не разгласяваме случая пред нацията? Но ако ситуацията се влоши и избухне скандал, срещу теб ще има ужасно много критики.

— Преди някой да се осмели да стреля, ще има истинска война на думи, а тя още не е започнала.

— Ами ако не стане така? — настоя Ериксън.

— Е, затова ми плащат — да стоя буден нощем и да получавам най-страшните вести сам, Брандън. С други думи — да поемам рисковете на професията. И няма да вдигам тревога, докато не зърна действително реална опасност. Това е игра опасна, тя износва хората докрай и понякога те не се заслушват в разумните предупреждения. Е, вдигна ли шум, то ще бъде именно когато видя угрозата в очите, с цялата й тежест и всичките й съдбоносни последствия. Тогава ще съм сигурен, че хората ще се заслушат.

Адмирал Роуз изрази съгласие.

— И аз бих постъпил така, г-н президент. А сега по-добре да се съсредоточим върху фактите и цялата информация.

 

 

Антверпен, Белгия

 

Световната централа на „Донк & Лапиер“ е четириетажно тухлено здание, строено през 1610 г. в типичния фламандски стил. Апартаментът на Дайън Кер бе сравнително близо до нея — северно от Мер и недалеч от Гроте Маркт, Катедралата и река Шелда. Затова тя реши, че най-удобно е да иде пеша. Имаше среща с Луис Лапиер, председател и заместник-директор. Секретарката я посрещна и незабавно насочи към най-горния етаж.

Там я пресрещна възторжен млад мъж.

— Госпожице Кер, за нас е голяма чест! С огромен интерес прочетох романа ви „Марионетката“. Аз съм личният секретар на мосю Лапиер. Той ви очаква с голяма радост. Моля ви, заповядайте, заповядайте.

Коридорите в старата сграда бяха тесни, но пък таваните — високи, прозорците — също. Подобно бе положението и в кабинета на Луис Лапиер. Бе сравнително малък — през седемнайсети век отоплението е било голям проблем — но както казахме, с висок таван и красива камина, а през прозорците се откриваше прелестна гледка към обширните антверпенски докове.

Заместник-директорът бе човек дребен и слабичък, с елегантни дрехи и леко старомодни маниери. Човек от старото време, от Стария свят, както обичаше да се изразява самият той.

— Ах, госпожице Кер — започна той на стилизиран английски, в който се долавяше френското произношение, — чел съм ви книгите, разбира се, че съм ги чел! Вълнуващи, чудесни произведения. Такива изискани приключения, такава блестяща интрига, безподобна изобретателност и така живо, увлекателно, нали! Особено ми хареса „Понеделнишки мъже“. Откъде знаете толкова много за света на убийците? Направо прелестно! Сигурно сте били таен агент, нали?

— Не, не, никога не съм била, мосю директор — скромно отвърна Кер, и разбира се, излъга здравата.

Защото човек просто не говори ей така за МИ-6, макар че през последните години някои личности бяха нарушили това желязно кредо. Лошото бе, че тя самата ги бе смятала за стабилни, заслужаващи доверие. За щастие, повечето хора все още се придържат към правилата на професията. При това едва ли е особено разумно автор на шпионски криминалета да поощрява спекулации относно достоверността на сюжетите им.

Лапиер се засмя.

— Съмнявам се, госпожице Кер, но моля ви, седнете и ми разкажете за целта на посещението си.

Кер кацна на изящен, украсен с брокат фламандски стол. Наистина бе много красив, но пък изключително неудобен.

— О, да, благодаря ви. Е, с три думи да я кажа — малко изследователска работа.

— Изследователска? — повдигна вежди домакинът. — Да не планирате да пишете трилър за „Донк & Лапиер“?

— По-скоро приключенски роман, засягащ търговията с Китай през осемнайсети и деветнайсети век. Мисля, че ще бъде интересно да понапиша малко история. Просто за промяна. Вашата компания е толкова стара, известна, реномирана. Нали? Струва ми се, че първите вносители — „Жан Донк Импортърс“ — датират дори още преди това време? Права ли съм?

— Напълно. Значи имате желание да прегледате архивите ни?

— О, да, с ваше разрешение.

— Разбира се, разбира се. Нашите директори обичат гласността. И стопроцентово ще се зарадват, това е повече от сигурно — Лапиер се усмихна и изведнъж се замисли, сякаш му хрумна нещо по-различно. — Но почакайте, почакайте за миг… вие нали разбирате, че архивите ни, както и цялата ни документация към днешна дата е тук, в сградата?

Кер се направи на удивена и бързо и точно излъга:

— Хм, не, не знаех. Аз… прощавайте, значи, с други думи, те са все още оперативни? Всичките, че дори и назад — до шестнайсети век?

Лапиер кимна с глава.

— Разбира се, но ранните ни архиви са съвсем малко, търговията по онези времена е била далеч по-прост бизнес. А тези от двайсети век до последните пет години са микрофилмирани.

Кер смръщи лице.

— Хм, значи създава се известен проблем… искам да кажа, едва ли ще ми разрешите да бърникам по документацията в работно време, нали така?

— Вижте, всъщност архивите са отделени, така че, хм, всъщност това едва ли ще е проблематично. Не, трудностите идват от друго място — вече не разрешаваме достъп на независими изследователи в архива. Фактически за последен път допуснахме външни хора преди десетина години — беше един господин и се оказа, че той ни е лъгал. Практически е търсил информация за сътрудничество на фирмата с нацистите…

— Ах, срамота! — възкликна Кер. — И не е намерил, разбира се?! Че то не е и имало, нито сенчица дори.

— Точно така. Но след като някои среди разбраха, че е търсил и подозирал, вече… сами разбирате… — и домакинът не довърши изречението.

— Ох, вероятно се е отразило зле на бизнеса, нали? Значи проблемът е в това, че сте готови да ме допуснете, но не желаете това да се разчува, поне докато в следващото си произведение не опиша фирмата ви в отлична светлина. Нали така да го разбирам?

— О, да, да. Радвам се, че проявявате разбиране. Имаме успешен опит от миналото — разрешавали сме на подбрани изследователи да работят в архива нощем. Вие дали ще се съгласите да постъпим по този начин?

— Хм… даааа — замисли се Кер. — Добре, смятам, че ще съумея да променя дневната си програма. Така много ме вълнува ранната история на „Донк & Лапиер“!

— Отлично. Значи така и ще се разберем. Ще предупредим отдел „Сигурност“. Самият аз често работя до късно. Но няма да можете да изнасяте документи извън сградата. Нашият архивар ще ви развежда и показва, за да се ориентирате с по-голяма лекота. Той също ще ви научи как да работите с най-старите документи.

Кер се усмихна доволно.

— Ужасно мило от ваша страна. Благодаря ви. Какво бих могла да кажа, освен това, че приемам с радост!

— Кога бихте желали да започнете?

— Много рано ли ще бъде, ако пожелая още от тази вечер?

— Тази вечер ли? — поколеба се Лапиер и по лицето му се изписа съмнение. — О, да, разбира се. Защо пък не? Ще наредя на моя секретар да ви напише писмо и пропуск. Той пък ще ви представи на архиваря.

Дайън Кер се изправи с усмивка на лице.

— Толкова сте любезен. Просто нямам думи. Обещавам да не ви преча с нищо.

— О, госпожице Кер, не говорете така. Вярвам ви напълно.

Бележки

[1] 33-ти американски президент — 1945–1953 г. — Бел. прев.

[2] 27-и американски президент — 1909–1913 г. — Бел. прев.