Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (23)

Глава двайсет и втора

Бе почти тъмно, когато най-накрая Ралф Макдърмид напусна сградата, макар че Фен Дун и хората му излязоха часове по-рано — един по един и бързо поеха в различни посоки, сякаш отиват на определени поръчки. Настъпваше вечерта и тълпите по улиците чувствително набъбнаха. За щастие влажността на въздуха сега се понасяше по-леко и Джон Смит последва ръководителя на „Олтмън“ без особени усилия. Но бе уморен и неспокоен.

Макдърмид стигна до централната метростанция и влезе. Джон изчака двайсетина секунди, купи си билет и го последва. На перона нямаше много хора, но Смит запази нужното разстояние, като се опитваше да провери дали някой друг не придружава или също не следи обекта. Може би го охраняват? Или е някакъв трик. Каза си, че по-скоро е второто.

Влакът пристигна, Макдърмид се качи, Смит след него. В същия вагон, само че през задната врата. Обектът се придвижи напред, докато си намери място по свой вкус — на една от поставените отделно бляскави седалки от неръждаема стомана. Седна и се загледа в пространството, избягвайки погледите на уморените пътници и многобройните цветни реклами. Текстовете бяха на китайски и доста по-различни от онези дни, когато островът все още не бе под контрола на Пекин и всичко бе и на английски.

Джон си избра подходящо място и застана странично спрямо седалката на Макдърмид, като гледаше отражението му в насрещния прозорец. Първият логичен въпрос бе защо човек с ранга на Макдърмид пътува с метрото? Може би отива някъде съвсем наблизо? Или му е писнало от огромните фирмени лимузини и охраната, която не е лично негова, а на друг високопоставен чиновник? Не обича натоварените улици? Едва ли. Икономии? Още по-малко! Но имаше нещо… да — може би не желае никой да знае, дори и фирмените шофьори, къде точно отива? Тц, не беше убедително.

Пътуваха леко, приятно. Макдърмид не се озърна нито веднъж, не прояви нетърпение, очевидно не му пукаше, че е напълно възможно някой да го проследява. След две спирки слезе — на гара Ванчай, в едноименния район. Джон изчака последния миг и чак тогава скочи — когато другият се бе отдалечил почти на трийсетина метра. Излязоха на „Хенеси Роуд“, където Макдърмид закрачи лениво и спокойно, пресякоха онзи район, където навремето са били множеството публични домове. Известен тогава с пищни центрове за сексуални удоволствия и наркотици, днес Ванчай изглеждаше доста западнал. За сметка на това пък тук бавно, но сигурно навлизаше бизнесът. Строяха се множество нови многоетажни постройки и небостъргачи, имаше редица нови хотели, където за добра стая се плаща по три хиляди долара на нощ.

Напъхал ръце в джобовете, Макдърмид вървеше по добре осветена с неонови реклами улица. Тук районът все още се радваше на старата си репутация — около вратите на баровете се въртяха красиви момичета и оглеждаха минувачите. Шъткаха и свиркаха след всеки мъж, който изглеждаше платежоспособен. Заредиха се елегантни заведения, нощни клубове, дискотеки, стриптийз барове, английски и ирландски кръчми. Отвсякъде се носеше зовът на женска плът — за мераклии и самотни мъже.

Само че Макдърмид видимо не се интересуваше от секс. Или поне не и тази вечер. Вървеше си и изобщо не поглеждаше към бляскавите витрини и разголените хубавици. Джон пазеше нужната дистанция и продължаваше да се пита: къде ли отива? По едно време сви в странична уличка и почти веднага след това хлътна във входа на старо тухлено здание в сянката на нова, далеч по-бляскава и исполинска сграда от стомана и стъкло. Улицата бе доволно тясна и тукашните търговци вече прибираха сергиите си. Наоколо се редяха магазини за порноматериали и зрелища, сексшопове с играчки за възрастни и заведения за татуиране. В същото време изходите на множеството съседни бизнес сгради на талази бълваха чиновници — средна ръка хора с изморени лица, служители от големите компании, запътени към домовете си по околните хълмове или покрайнините. Тъжно отражение на обсебилата Ванчай шизофренична обстановка, помисли Смит.

Любопитството му растеше, още повече, че групите излизащи от работа чиновници увеличиха възможността му да скъси разстоянието. Така успя да се вмъкне в преддверието на сградата почти веднага след Макдърмид. Последният стоеше пред поредица асансьорни врати. Смит изчака малко и когато Макдърмид се качи, влезе и веднага погледна таблото над вратата. Клетката с обекта спря на десети етаж, сетне веднага тръгна надолу.

Джон се качи на съседния асансьор и натисна бутона за единайсетия етаж. Слезе и спринтира надолу през пожарния изход. Излезе на десетия етаж и се заоглежда трескаво, но напразно. Коридорът бе пуст. Къде се бе скрил Макдърмид?

Върна се назад в аварийния изход в мига, когато от близък офис излязоха три говорещи на китайски жени. Прилепил гръб към стената, той изчака да минат, като се проклинаше, че не е учил китайски. Отвориха се и други врати, още чиновници излязоха, минаха и заминаха, коридорът опустя отново. По едно време чу шумолене и близо пред него мина облечена в черни селски дрехи и остра шапка жена. Скри се във врата на края на коридора. Смит надничаше от изхода и ругаеше наум. Къде, по дяволите, бе Макдърмид? Вече се канеше да започне да проверява помещенията едно по едно, когато му се стори, че чува гласа на шефа на „Олтмън“ някъде отдясно, след вратите на асансьорите. Е, нямаше как другояче. Тръгна с беретата в ръка, като допираше ухо поред на всяка следваща врата и напрегнато се ослушваше.

Вратите бяха все едни и същи — обикновени, евтини, лепени плоскости с кухини по средата, с метални рамки на цепките за пощата и табелки с имената на съответния бизнес и фирма — било адвокатски кантори, било счетоводни фирми и интернет доставчици, зъболекарски кабинети и секретарски услуги. Зад повечето чуваше разговор, на едно място свиреше радиостанция. Вече започваше сериозно да се тревожи, когато чу гласа на Макдърмид. Определено бе неговият.

Замря на място, затаи дъх, стисна беретата. Приглушени гласове говореха зад врата, на която на английски и китайски пишеше: доктор Джеймс Чжоу, акупунктура & масажи. Може би обектът обича масаж? Или му е нужно иглолечение? Само че защо ще идва дотук по този труден начин — с метрото и пеша? Макдърмид е човек гален, разглезен, физически изнежен. А може би е дошъл по съвсем друга причина? Вероятно бе и друго — надписът да е прикритие за най-древния бизнес на земята — сексуален „масаж“… И пак, какво от това?

Помисли и се наведе, за да надникне през цепката за пощата. Успя да различи част от помещението — бедно обзаведено с евтини пластмасови столове и маси. Кушетка с бамбуково облегало и крака, здраво натъпкана със слама, възгрозна. До нея масичка със списания. Чакалня. Само че изглеждаше празна. Тогава откъде идват гласовете? Да не е сбъркал?

Завъртя дръжката на вратата колкото можеше по-безшумно и надникна. Веднага забеляза втората врата. Гласовете идваха иззад нея. Затвори тази, през която бе влязъл.

Усмихна се и изведнъж гласовете секнаха. Настъпи тишина. Защо мълчат — ясно бе дочул два гласа — на обекта и нечий друг?

Знаеше, че постъпва неразумно и все пак… Нещо го бодна в гърдите. Колко наивно от негова страна! Че това тук си бе капан. Елементарно го бяха подмамили да влезе в засада — направо смешно лесно. А той да вземе да се прави на голям следотърсач. Чавка ли му бе изпила акъла? Макдърмид имаше всички основания да очаква действия от негова страна, особено след появата му — било като Джон Смит, било като Кенет Сен Жермен. Е, сега ще го сгащят тук…

Без да мисли повече, притича като лисица и приклекна зад кушетката с готов за стрелба пистолет.

В същия миг външната врата избумтя силно, откъсна се от пантите и рухна на пода с трясък, а през нея направо влетяха двама от убийците на Фен Дун с насочени оръжия.

Този път бе готов, стреля два пъти, бързо. Първият китаец падна по лице и се плъзна по блестящия линолеум, оставяйки след себе си широка кървава следа. Вторият се изви като змия и успя да се върне назад — в коридора.

Джон пропълзя на лакти към вратата. Добра маневра — главорезът най-малко очакваше това и се показа. Смит отново натисна спусъка. Този път мъжът изгрухтя, залитна и тежко се свлече. Но, изглежда, не бе убит.

А положението се усложняваше още повече — изцяло по негово недомислие. Клекна до разбитата рамка на вратата, надникна към поредицата асансьори. Тук бе най-добрият стратегически пункт: можеше едновременно да следи коридора и втората врата в помещението. Отвън се появиха още двама, приклекнаха край ранения си колега, зачакаха Смит да подаде глава.

А той се върна при кушетката, преобърна я и изтика към входа доколкото можа, ужким барикада. Вятър и мъгла. Залегна встрани. Чуваше шумовете откъм коридора — там вече нещо крояха. Дебнещи жертвата си ловци — приближават се, стесняват клопката. Наложи си да лежи неподвижно, макар че го избиваше на лудост. Внезапно взе решение, преброи до десет, подаде ръка навън, пусна изстрел.

Проехтя силен стон на болка и гняв, в същия миг втората врата се отвори с трясък и напосоки заваляха куршуми. Джон за късмет бе доста встрани, кръвта биеше в слепоочията му, сърцето му бумтеше досущ далечен тъпан. Изскочи едър мъж с портативен картечен пистолет в ръце. Смит го изпревари — куршумът му го намери в гърдите, отхвърляйки го право в прозореца. Тежкото тяло разби стъклото, инерцията го изтласка навън, а предсмъртният му рев проехтя надалеч.

Джон издебна миг, надникна през кушетката. По коридора се прокрадваха трима. Стреля два пъти, онези залегнаха. Но докога? Ами другата врата — през нея всеки миг можеха да нахлуят още хора. Не знаеше колко са общо на брой. Провери патроните. Няколко в пълнителя, резервна пачка. Но Макдърмидовите хора сигурно са доста повече, а вероятно вече са и координирани. Неизбежно бе да нападнат едновременно — през двете врати. И тогава… Или ще го убият, или ще го заловят. Кое ли ще предпочетат?

По челото му изби ситна пот. Интуитивно усети следващата атака, застана на коляно. Този път нахлуха през вътрешната врата — двама, по-изобретателни отпреди. Опитаха да се разделят, хвърляйки се в противоположни посоки, а той трябваше да следи и коридора. Откри огън напосоки, безразборно — разлетяха се отломки от столове и маси. Двамата се върнаха, а той изхвърли празната пачка, презареди.

Изведнъж забумтяха изстрели някъде в съседство. Кой и откъде стреляше? Непосредствено отвън бе тихо. Да залегне ли или да остане на коляно? И отново се загърмя: този път разбра, че стрелят в коридора. И не срещу него…

Събра смелост, надникна. Ето ги — общо четирима, заедно с двамата, които преди минутка го бяха нападнали откъм вътрешната страна. Още двама, изглежда, онези, които бе само ранил, лежаха в една от асансьорните клетки, а вратата бе застопорена с нещо като клин. Четиримата стреляха към далечната страна на коридора. Един го усети, извърна се, пусна няколко куршума към него — колкото да го накара да залегне.

Отвърна на огъня, прикри се отново в стаята. Отвън се чуха яростни ругатни, още стрелба, тропот на крака. Ясно чу и типичното съскане на пневматични асансьорни врати. Заслуша се. Сега в коридора цареше тишина. И в съседната стая бе тихо… Дали наистина бяха побягнали по някаква си неизвестна нему причина? Или играят пореден трик?

Помисли, отново реши да рискува и надникна. Коридорът бе пуст и в двете посоки. Тишината направо тежеше. Някъде пукаха стари дъски, на по-горния етаж се чу пусната в нечия тоалетна вода. Дълбоко пое въздух, избърса морно чело. Погледна към убития на пода в стаята. Придвижи се към него на четири крака. В джобовете му нямаше нищо интересно.

Разочарован, скочи на крака и се втурна в съседното помещение. Видя голяма маса за масаж, шкаф, стол, портативно радио с плейър за компактдискове. Навсякъде зееха куршумени дупки. Вятърът тихо шумолеше през разбития прозорец. Сега вече чу полицейските сирени — пристигаше хонконгската полиция. Във втората стая също имаше врата към коридора. Излезе през нея, отново се огледа. Нямаше никой, а по циментовия под тъмнееха следи от кръв и доста гилзи, по стените множество дупки. Тръгна към асансьорите, хванал беретата в две ръце. Отмина ги, стигна до последната врата в коридора. Беше отворена. Надникна с насочен напред пистолет и погледът му се спря на вече познатата китайка с черни дрехи и смешна островърха шапка. Седеше на пода, облегната на стената, а деветмилиметровият глок сочеше право в него. Гледаха се един друг над пистолетните дула.

— Коя сте вие?

Без да сваля оръжие, жената отвърна на стопроцентов американски английски.

— Я гледай ти! Май ти става навик да ми прецакваш операциите. Откъде се взе точно сега?

И неочаквано широко се усмихна.

— Ранди? — изненадано ахна Джон.

— Здравей, войнико — ухили се жената и свали оръжието.

— Невероятно! — хапливо рече Смит. — ЦРУ се научило да се дегизира като хората. Направо не е за вярване!

Значи старата му познайница и едва ли не роднина Ранди бе отвлякла вниманието на онези главорези. Всъщност тя го бе и спасила.

Жената се изправи с умело единично движение.

— Сирени ли чувам вече?

— Аха. Да се изнасяме, докато не е станало късно.

 

 

Пекин

 

От пищните градини в Чжуннанхай долиташе разкошно ухание на камелии, а Ню Цзянсин — Бухала — се бе облегнал на стола, ядно заслушан в дискусията. Течеше тазвечерното извънредно заседание на Постоянния комитет. Знаеше, че сега повече от всичко се нуждае от пълна концентрация на целия си интелект, за да не позволи кризата около „Императрица майка“ да провали досегашните му усилия в името на голямата цел. А в никакъв случай не бива лошото му настроение да проличи.

— Първо американски шпионин, на когото, както изглежда, са му разрешили да се измъкне безнаказано… — викаше Вей Гаофан, а свирепата му, подобна на кучешка зурла, физиономия придаваше почти любезен вид на иначе грозното лице. — … а сега чуваме и за някаква си американска фрегата… как й беше името — „Джон Кроу“, а? Да нарушава суверенните ни права в открито море! Това е позор!

Последното бе любимата фраза на хардлайнерите.

— Може ли да научим по какъв начин е успял да избяга този полковник Смит? — учтиво запита един от най-младите членове на комитета на име Сън Жиюй.

— Следствието продължава, работи се именно по този въпрос — спокойно отвърна Ню.

— Какво следствие? Какъв въпрос? — завика отново Вей Гаофан. — Ти, Ню, сигурно пак тихомълком създаваш някоя от онези ненужни комисии, дето заседават безкрайно и безрезултатно като империалистическите в Америка и Европа?

Гласът на Ню изплющя изведнъж като камшик:

— Може би ти си предлагаш услугите да създадеш комисия? Ако е така, незабавно ще съдействам за образуването й и за мен ще бъде чест да прибавя името ти към…

— Ти, Цзянсин, се ползваш с пълното доверие на всички нас — измърка с копринения си глас пълният Шъ Цзинню.

В същия миг се намеси генералният секретар:

— Тези въпроси интересуват всички нас. И аз лично настоявам да получим отговор и на двата въпроса. Отново ли американците прибягват към политиката на дебелата тояга на Рузвелт или пък точат сабите в стил „Кенеди“?

— Изчерпателен доклад за бягството на полковник Смит ще бъде на ваше разположение утре сутринта — обеща Ню.

— А какво ще кажеш за факта, че тяхна бойна фрегата преследва наш търговски кораб? — отново се обади генералният секретар, след като погледна в бележките пред себе си. — Нашият кораб се казвал „Императрица майка“, нали така?

— Точно така се казва — потвърди Ню — и е притежание на компания на име „Летящият дракон — Международни превози“.

В същия миг Ню хвърли бърз поглед към Вей Гаофан, за да види реакцията му предвид факта, че президентът на същата фирма е зет на най-приближеното му протеже. Но Вей не показа интерес, нито реагира на казаното от него.

Затова Ню продължи:

— Корабът е регистриран в Хонконг. Наредих да проучат фактите около него и научих, че „Летящият дракон“ се управлява от човек на име Юй Юнфу от Шанхай и в момента „Императрица майка“ е на път за Басра в Ирак.

И този път Вей остана невъзмутим, незаинтересован. Защо? Би трябвало да прояви поне типичните си недоверие и раздразнителност, ако не да признае, че познава Юй Юнфу.

— Ирак ли? — внезапно заинтригуван, откликна Пао Пън, старият шанхайски другар на генералния секретар.

— Какъв е товарът на „Императрица майка“? — последен се обади Хан Мън, още един от младото поколение в комитета.

— По този въпрос има неяснота и спорове — подхвърли Ню и обясни връзката на Смит с кораба. — Американецът е дошъл в Шанхай да търси нещо, свързано именно с товара.

— А в митническата декларация какво пише? — обади се накрая и Вей Гаофан.

Ню изреди напълно нормалния на пръв поглед състав на товара според официалния документ.

— Ето, какво повече? — запали се Гаофан гневно. — Както обикновено американците се пенявят и фукат, за да впечатляват тяхната си така наречена общественост, Европа и по-слабите нации. И се стремят да повторят инцидента с „Инхъ“, за да си го върнат за тогава. И този път наш дълг е да не им позволяваме да се качат на борда! Ние сме силна, независима държава, много по-голяма от САЩ и трябва веднъж завинаги да сложим край на военноподпалваческата им политика!

— Този път обаче наистина на борда на нашия съд може да има контрабандни стоки в противоречие с международни норми и закони — предупреди Ню. — Наистина ли сме готови да позволим такива материали да стигнат именно в Ирак? Особено без наше знание и официални санкции?

През цялото време внимателно следеше Гаофан с ъгълчетата на очите си. Не му се искаше последният да заподозре, че той (Ню) знае за връзката на Вей с „Императрица майка“. В даден момент тази информация така или иначе ще се окаже много полезна. Но не и на сегашния етап. Бухала вярваше в търпението и подбора на най-точния миг за действие като ключови за успеха на дадено начинание фактори.

— На какво градиш подобно предположение? — запита Шъ Цзинню и този път в гласа му липсваше типичният мазен тон.

— Полковник Смит е необичайна за разузнавателен агент личност и едва ли най-точният избор като такъв. Допускам, че причината да го използват, е била случайното му присъствие в Тайван и възможността му незабавно да получи покана да посети Китай. За каквото и да са го изпратили, то би трябвало да е от спешно и жизненоважно значение.

Генералният секретар се прокашля и запита:

— Искаш да кажеш, че мисията му е била да открие истината относно товара на „Императрица майка“?

— Това би могло да бъде причината, да.

— Което — незабавно вметна Вей Гаофан — идва да каже, че абсолютно наложително за нас е да не разрешаваме на американците да бърникат из кораба! Защото ако обвиненията им са верни, ще се изложим пред света.

— Дори и в случай, че не сме знаели и в създалата се ситуация сме абсолютно невинни? — запита Ню.

— Кой ли би повярвал на такова обвинение срещу Китай? — обади се Шъ Цзинню. — А пък ако повярват, няма ли тогава да застанем в светлината на слаба и уязвима държава? Ще излезе, че не знаем какво вършат собствените ни хора и наистина има нужда американците да упражняват контрол над нас…

Сън Жиюй се обърна тревожно направо към генералния секретар:

— Може би този път се налага да демонстрираме истинска сила?

Пао Пън кимна, също насочил очи към партийния ръководител.

— Най-малкото сме длъжни да играем същата игра: заплаха за заплаха.

— Да лавираме, а? — размисли на глас генералният секретар. — Хм, може би сте прави. Кой е „за“?

Полузатворил очи, Ню внимателно преброи вдигнатите ръце — общо седем. Две на половин височина, видимо не така убедени, както Вей Гаофан, Шъ Цзинню и Пао Пън. Секретарят не гласува, но това нямаше никакво значение. Не би предложил гласуване, ако знае, че ще загуби.

Да, невероятни усилия ще са нужни, ако искаме да спасим договора за човешките права, каза си Ню. Изобщо не се осмели да помисли какво друго ще се наложи да спасява при положение, че по време на политическите шикалкавения и лавиране някой си изпусне нервите и натисне спусъка.