Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (39)

Глава трийсет и осма

Дацзу

 

Джон се събуди внезапно с потиснат страх — човек затиснат нейде в незнайна тъма, дълбоко под земята. Това бе първото клаустрофобично усещане и то предизвика бурна реакция. Видя се сред множество тела, същински сардини в кутийка. Измъкна беретата, скочи в леглото, а ръката му описа яростна дъга. Сетне се опомни, разбра къде е. Въздухът тежеше, миришеше на изпотени тела, бе топло и спарено. Макар че сега в мазето нямаше повече от шепа хора. И те спяха, другите бяха излезли по-рано. Отсъстваше и Ашгар.

Сърцето му лудо тупаше, докато сваляше оръжието. Погледна си часовника. Показваше 14,06 часа. Бе спал повече от девет часа. Обичайно не можеше да изкара и седем.

Внимателно стана, за да не буди другите. Разстъпи се и се протегна. Мускулите го боляха, ставите тук и там изщракаха. Но физическото му състояние бе значително подобрено, чувстваше се във форма. Е, ребрата малко прищракват, но остра болка няма. Лицето го усещаше добре. Сигурно скоро ще започне да сърби, особено изпоти ли се. Е, няма нищо фатално.

Тръгна към изхода почти на пръсти. На върха на стълбището повдигна капака и се изкачи в горното помещение на пристройката. Тук стоеше друг часови, през прозореца долови движение на двора. Излезе навън, като потискаше предчувствията си за предстоящата операция. То май-май отдавна не бе ходил и пеша.

Слънцето бе понапекло, небето синееше порцеланово, кротък ветрец поклащаше върбите и храстите. На платнища из двора бяха разхвърлени да съхнат чушки, земята изглеждаше като покрита с червен килим. Пиперливият им възлютив аромат изпълваше въздуха, напомняйки, че тук е Съчуан, известна с пикантериите на кухнята.

Завари Ашгар в кухнята, пиеше врял чай с мляко, както англичаните. Уйгурът го изгледа учудено и запита:

— Защо си станал? Какъв зор имаш сега?

— Девет часа са ми предостатъчни, за Бога — отвърна Смит.

— Не и ако ги смяташ като сън за пет дни.

— Е, подремвал съм от време на време.

— Аха, само се погледни на какво си замязал. На неспало сламено чучело. С това лице можеш да се явиш на Вси светии без маска, всички ще ти завидят.

Джон се усмихна и махна с ръка.

— Виж, я зарежи темата. По-добре кажи можеш ли да ми намериш подходящ телефон? Не ми се ще да изкушавам съдбата с клетъчния телефон — току-виж някой следи района.

— В съседната стая.

Джон влезе, веднага забеляза апарата. Използва дадената му от Клайн карта, набра неговия номер. Но и този ход беше рискован — може би ДОБ подслушва и наземните линии?

— Клайн слуша — рече глас отсреща.

Джон реагира светкавично, гласът му се промени, заговори на колеблив, полуразвален английски.

— Чичо Фреди, ти ли си? Ей, толкова време не сме се чували. Как е в Америка? Леля Лили харесва ли я?

Леля Лили бе кодова фраза за възможно подслушване.

— О, племеннико Мао, как си? Всичко е наред. Какво става с твоите дела?

— Наложи се да отложим първото, ама пък може да ги решим и двете заедно.

Отсреща замълчаха, в отговора прозвуча известно колебание и нотка на недоволство.

— Хм, съжалявам. Но да не се провали и второто?

Фред бе загрижен, намекваше, че при най-малката заплаха в лагерния затвор по-добре е да се откажат. Приоритет си оставаше срещата при Спящия Буда.

— Е, и аз се безпокоя, ама ще видим. Ще внимавам.

Отново кратка пауза и Клайн смени тактиката.

— Виж, най-добре се обади веднага, да не се безпокоим тук. Тревожим се, знаеш. Ти видя ли се с братовчеда Син Бао?

— Ами да, на гости съм му. В неговата къща.

— Е, това е хубаво. Сигурно се радвате на срещата. Май доста ти струва, а, Мао? Обещавам утре заран веднага да напиша дълго писмо.

— Ще го чакам с нетърпение. И ми е по-леко, сега като чух уважавания ти глас — рече Смит и прекъсна.

Ашгар се обади от кухнята.

— Е, и?

— Приоритетите остават същите — отвърна Джон, завръщайки се при него. — Намеря ли декларацията, незабавно трябва да се обадя на Клайн.

— Бедният Дейвид Тейър…

— О, не и ако можем да си го позволим. Ще направим всичко възможно. Ти надникна ли около Спящия Буда?

— Разбира се, изчерпателно — усмихна се Ашгар и извади тесте карти. — Оставих десетима от най-добрите момчета там, те имат уоки-токита. Я похапни, пък аз ще ти разказвам. Сетне ще хвърлим едно покерче на две ръце. Ако не го знаеш, ще те науча.

— Искаш да ме обереш, а?

— О, не, не — невинно се усмихна Махмут. — В училище съм го учил, абсолютен аматьор съм. Колкото да убием времето.

За миг в гласа му се появиха напрежение и по-остри нотки, но много бързо изчезнаха.

— Добре — засмя се Смит, така и така вече нямаше да спи. — Обаче двудоларов лимит или колкото си е там във вашите пари? Чист покер, без номера, нали? Отивам да си измия лицето и започваме.

Знаеше, че вероятно Ашгар ще го премята, но какво толкова? Трябваше да убият времето някак си — шест часа, през които да запазят нервите стабилни. Сетне ще се стъмни и ще дойде време за операцията…

 

 

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Фред Клайн пушеше като комин, в стаята кръжеше синкава мъгла, климатичната инсталация не успяваше да насмогне. И в този миг влезе президентът Кастила.

Седна сковано на стола, раменете му вдървени, челюстите като каменни.

— Няма ли новини? — запита без въведение, без поздрав.

Но и Клайн бе в същото отвратително настроение. Изтупа лулата и я остави на бюрото, скръсти ръце и рече:

— Петима от най-добрите ми финансисти и корпоративни експерти работиха ден и нощ по темата. И какво излезе? „Олтмън Груп“ притежава фирма за производство на оръжие, наречена „Консолидейтид Дифенс, Инкорпорейтид“. И както повечето от другите Олтмънови холдинги и тя е скрита зад планини хартия и сложни лабиринти от връзки и структурни дяволии, главата да те заболи. Клонове, асоциирани компании, холдингови фирми, сателитни компании… каквото ти дойде на ума. А собствеността минава през едни подвижни пясъци, в които няма начин да не затънеш. И все пак установихме крайния собственик.

— Е, и?

— Както вече казах, „Олтмън“ и Ралф Макдърмид притежават мажоритарните дялове в „Консолидейтид Дифенс“ и прибират дивидентите.

— Нищо особено ново. „Олтмън“ отдавна инвестира в отбраната, и то големи пари. Какво толкова интересно има в тази „Консолидейтид“?

— Ще си помислите, че се отклонявам от темата, но, моля, за миг да обсъдим мобилната артилерийска система „Протектор“. Тя бе почти утвърдена за влизане в производство, когато на върха решихте, че като тежка установка е прекалено остаряла за новия ни свят с тероризма, местните конфликти и локални войнички. И в повечето ситуации напълно излишна.

— Виж, Фред, стъпи ли на мост, „Протектор“ ще го разруши. Стигне ли до блато, трябва да спре, иначе ще затъне и без специализирана помощ вадене няма. Пренасяне по въздуха е ужасно трудно. Значи какво? Неподходяща е или още по-лошо.

— И си е точно така и към ден-днешен — съгласи се Клайн. — Обаче зад нея стои контракт за 11 милиарда долара, които просто се изпариха. Нека погледнем някои цифри: по последни данни инвестициите на „Олтмън Груп“ възлизат на 12,5 милиарда. Доста сериозни пари за частна акционерна фирма. Но пък „Олтмън“ печели добре — възвръщаемостта на вложенията при нея е 34 на сто годишно, кажи-речи за цялото последно десетилетие. И то главно при отбранителни и въздушно-космически инвестиции. Внушителни пари, нали? И мръсни. „Консолидейтид Дифенс“ е петият по големина армейски доставчик, обаче това стана известно, когато Конгресът даде пълно рамо на предложенията за инжектиране на огромни нови суми в отбраната. И когато Олтмъновото лоби пробута навсякъде прочутата си отбранителна програма и Конгресът пак й даде първоначален тласък…

Загледан втренчено в него, Кастила вдигна ръка:

— Чакай, чакай да позная… „Протектор“, нали?

— Именно. И в резултат гушкане на 237 милиона.

— И…

— И сега „Олтмън“ ще гушне още милиарди и милиарди долари, ако вие и Конгресът одобрите „Протектор“ за влизане в производство.

Президентът се изправи, разходи се, отново седна с разкривено в гримаса на отвращение лице.

— Ах, тези копелета!

— Аха, вярно е, сър. Ето къде се цели г-н Макдърмид. „Императрицата“ е само лост за натиск и манипулации. Цялата игра е нагласена да предизвика лицев сблъсък между двата континентални гиганта с ядрен капацитет. И ако му е нужно, той ще интригантства и ще ни работи извън кадър, докато не започнем война, за да докаже, че САЩ наистина имат нужда от „Протектор“. И ето, качим ли се на „Императрицата“ и конфликтът избухне, той ще си е доказал тезата. Конгресът ще започне да настоява и моли да пуснем „Протектор“ на конвейерната линия, а той ще си сложи големите пари в джоба.

Този път президентът изруга с все сила.

— Забраних да се дава гласност, защото смятах, че ще изплашим хората… а то всъщност щеше да им улесни играта…

— Да, но няма да минем метър. Макдърмид знае, че трябва да се качим на „Императрицата“, защото корабът е вече почти в иракски води.

— Боже мой — въздъхна Кастила. — Сега всичко е легнало на плещите на твоя Смит. Той не се ли е обаждал?

— Обади се, но си говорихме кодирано — поклати глава Клайн и мина на „ти“. — Недобри новини, Сам. Снощи не са успели да измъкнат баща ти. Имам предвид китайското време. Смит подсказа, че може би ще опитат и днес.

Кастила преглътна. Затвори очи, отвори ги отново.

— Утре заран по наше време, нали? Тогава ли ще направят опита?

— Да, сър. Всъщност да, ще се опитат.

— Нещо конкретно не каза ли? В смисъл има ли достатъчна помощ? Смята ли, че ще успеят?

— Съжалявам, сър. Не.

— Е, защо? Не можеше да говори свободно ли?

— Смятам, че се страхуваше да не ни подслушват. Не говореше по своя телефон, а от обикновен, а той като нищо би могъл да бъде на постоянно прослушване. Мисля си, че скокът му е минал незабелязан. Местните власти не са намерили нито парашута, нито доказателства, че той е именно там. Възможно е на предупрежденията отгоре да гледат скептично. И ако извадим късмет…

— Надявам се да си прав, Фред. Човекът има нужда от стопроцентов късмет… както и ние самите.

Кастила си погледна часовника.

— Остават му четири часа. Ще минат ужасно трудно…

 

 

Понеделник, 18 септември

Хонконг

 

Долорес Естевес прекоси фоайето на сградата „Олтмън“ и излезе на улицата сред влажния въздух и тълпите забързани хора. Вечерната атмосфера на Хонконг с веселите светлини обичайно я възбуждаше приятно. Не и сега. Пристъпи към бордюра и се включи в множеството хора, махащи с ръка за такси. Изведнъж минаващо такси спря точно пред нея. Удиви се на късмета и си каза: Бог се грижи за закъснелите пътници, особено за добронамерените. Качи се бързо и задъхано рече:

Долорес Естевес прекоси фоайето на сградата „Олтмън“ и излезе на улицата сред влажния въздух и тълпите забързани хора. Вечерната атмосфера на Хонконг с веселите светлини обичайно я възбуждаше приятно. Не и сега. Пристъпи към бордюра и се включи в множеството хора, махащи с ръка за такси. Изведнъж минаващо такси спря точно пред нея. Удиви се на късмета и си каза: Бог се грижи за закъснелите пътници, особено за добронамерените. Качи се бързо и задъхано рече:

Долорес Естевес прекоси фоайето на сградата „Олтмън“ и излезе на улицата сред влажния въздух и тълпите забързани хора. Вечерната атмосфера на Хонконг с веселите светлини обичайно я възбуждаше приятно. Не и сега. Пристъпи към бордюра и се включи в множеството хора, махащи с ръка за такси. Изведнъж минаващо такси спря точно пред нея. Удиви се на късмета и си каза: Бог се грижи за закъснелите пътници, особено за добронамерените. Качи се бързо и задъхано рече:

— На летището, моля.

Шофьорът включи брояча и умело се мушна в потока автомобили. Попаднаха на обичайните задръствания и няколко пресечки се движиха извънредно бавно. Тогава водачът направи рязка маневра и се пъхна в странична уличка.

— Оттук ще е по-лесно — каза й гърлено на кантонски през рамо.

И преди да чуе протестите на Долорес, ускори. Вярно бе, че тук се движеха значително по-бързо. Облегна се на седалката, беше й неспокойно, но знаеше, че няма какво да направи. Сигурно човекът знае някой по-лесен път за аерогарата. Така или иначе непременно трябва да стигне навреме, чакаше я най-главният шеф, вероятно вече и ядосан. Знаеше, че отиват на някакво си отдалечено място на име Дацзу в провинция Съчуан. Щеше да му бъде официална преводачка, а тази й нова задача едновременно я плашеше и радваше. Вземаха я, защото познаваше поне няколко от местните диалекти. Справяше се еднакво добре и с официалния език, и с кантонските разновидности, макар че вече бе усетила голямата разлика между езика на място и онзи, който говореха в китайските ресторанти на Лос Анджелис. Всъщност доста повече се опасяваше за английския. Защото колкото и да се бе старала, старият й акцент от гетото си личеше.

Изведнъж колата рязко закова, бяха завили в някаква си тъмна алейка. Гумите изскърцаха, вратата се отвори и нечии силни ръце я измъкнаха навън. Беше прекалено изплашена, за да направи каквото и да било и все пак успя да зърне лицето на жена от латиноамерикански произход. Боже как удивително прилича на нея самата! Сетне усети убождане в ръката и… потъна в блажено небитие.

* * *

Ралф Макдърмид се бе отпуснал в меката седалка на свръхлуксозния фирмен самолет, който използваше еднолично, и отпиваше от малцовото шотландско уиски. Бе специална отлежала реколта, обичаше го само с лед, без вода.

За десети път си погледна часовника и сега вече се ядоса. Къде ли се тутка шибаната му преводачка? Изпръхтя гневно, глътна остатъка и махна на стюарда да донесе нова чаша, а в същото време в просторната кабина се втурна силно задъхана хубавица. Отворил уста да изтърси злобна ругатня, Макдърмид занемя — това парче беше наистина готино. И още как! Латиноамериканска кръв, от онези с високите скули, издължени, възслаби лица, а в очите огънчета святкат. Не друго, а кръвта на ацтеките, братко мой! Пък краката й, думи няма — красота, екзотика.

— Г-н Макдърмид — изтърси тя на английски с доволно забележим акцент от лосанджелиските латиноквартали, — аз съм Долорес Естевес, вашата преводачка. Ужасно се извинявам за закъснението, но ме уведомиха буквално в последната минутка. Нали знаете, трафикът по това време е…

Какъв ти трафик, Макдърмид я оглеждаше жадно. И този особен акцент, дето звучи така секси. То у мъж такова нещо означава недостатъчно образование и може би липса на амбиции, но пък у една жена с това лице и крака… направо очарователно. Очертаваше се приятно пътуване.

А като говори, леко съска. Все по-добре и все по-добре. Какво тяло само, Боже мой. И името прекрасно — Долорес! Повтори го наум няколко пъти, произнесе го беззвучно и то сякаш се изтърколи по езика му. Може би… но не, задачата е трудна, напрегната. Е, пък като се върнат. Тя едва ли ще откаже на върховния шеф, нали?

— Напълно разбираемо, мила моя — рече Макдърмид с най-очарователния си тон и посочи седалката срещу себе си. — Моля, сядайте, настанявайте се.

Долорес му се усмихна мило, стеснително, той се ухили доволно. Сетне се замисли. Къде е срещал това момиче? Да, да, май го бе виждал някъде, и то неотдавна…

— Познаваме ли се? — запита той. — Може би от офиса?

Тя се изчерви още повече. Боже, тази срамежливост му действаше ужасно ободряващо.

— Да, сър. На няколко пъти сме се виждали там. И вчера също.

Сетне малко по-смело добави:

— Само че вие почти не ме забелязахте.

— О, не, не е възможно, ето на — припомних си лицето ви…

Отново й се усмихна, но нещо отвътре отново го жегна. Май напоследък всички жени му се виждат познати. Да не би нещо да изкуфява или що?

В същия миг се показа пилотът.

— Всички ли са на борда, сър?

— Всички, Карсън. Документите са наред, нали? Летателният план също?

— Тъй вярно, сър. Полетът ще трае около два часа. При кацането се налага митническа проверка, но имате ВИП документи, ще бъдат особено внимателни. А времето се очертава отлично.

— Чудесно. Давай.

Пристигна стюардът с питието, незабавно поръча и на дамата. Тя прехвърли крак връз крак, мярна се издължено бедро и… страшно! Но сега не е време за женкарство. Особено важна работа предстои. Перспективата утре да държи в ръка митническата декларация му действаше добре. Чувстваше се отново същият могъщ магнат. Облегна се, отпусна глава на възглавничката и се загледа през прозореца. Издължената реактивна птица се плъзна по пистата. Макдърмид затвори очи и се опита да не мисли за бъдещето. Какво толкова, по дяволите? Нали носи двата милиона? Разбира се, че ще вземе декларацията.