Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (29)

Глава двайсет и осма

Неделя, 17 септември

В Арабско море

 

Напрежението ядеше отвътре неголямата група кадрови офицери на „Джон Кроу“. Не ставаше дума за конвенционална бойна тревога, която често се оказва фалшива — я повреда в двигателите, я аварирал, търсещ помощ съд в открито море. Не, тяхното бе съвсем друго. Една грешчица и в резултат не само губят живота си, а и стават причина за война.

В комуникационния център командирът Червенко тъкмо приемаше заповедите на адмирал Броуз. Слушаше целият превърнат във внимание, а присвитите му от години взиране в бурното море очи сега приличаха на лазерни снопчета.

Накрая свали слушалките и се обърна към капитан трети ранг Гари Козлов.

— Действайте.

— Слушам — отвърна Козлов.

Не бе изненадан, отдавна бе познал, че именно така ще стане. Сега само запита:

— Готов ли е хеликоптерът?

Козлов бе от онези изключителни тюлени, за които шаблонизираното служебно арго казва: само мускули и мозък. Висок, жилав и безкрайно горд с професията си, вършеше всичко динамично и прецизно. Присъствието му в центъра бе като сноп бляскава светлина, успокояваше и вдъхваше на присъстващите спокойствие и надежда.

— Имате го след десет минути.

— Ще сме готови.

Червенко кимна, не се и съмняваше.

— Запомнете, капитане, мото номер едно на мисията — пълна тайна: не сте били там. При първия знак, че ви подушват, и изчезвате!

— Слушам, сър.

— Тук ще следим и подводницата, и „Императрицата“ всяка секунда, изкъсо. Подуша ли нещо накриво, мигом ви изпращам сигнал за отказ. Радиовръзката няма да прекъсваме, разбрано?

— Тъй вярно, сър.

— Късмет, Гари!

— Благодаря, Джим — Козлов се усмихна. — Чудна нощ за чипкане, а?

* * *

На тъмната палуба го очакваха четиримата му тюлени — целият екип, — облекли костюмите, готови. Щом се появи, наскачаха и го заобиколиха. Козлов грижливо огледа екипировката им.

— В изправност ли са магнитните котки?

В ответ получи колективно „тъй вярно!“ и нареди:

— На хеликоптера!

Закрачиха назад към кърмата, където бе машината — „Сийхоук“ SH-60, откроила тъмен силует на фона на хоризонта, прилична на гигантска хищна птица. Вятърът бе лек, понесъл фин дъх на дизелово гориво и морска сол. До хеликоптера, готов за операцията, закачен за спускателни механизми, лежеше специализиран боен сал на име „Зодиак“, каучуков, със свръхмощен електродвигател и хиляди специфични приспособления.

Петимата качиха сала и наскачаха в машината, двигателите зареваха и голямата птица бързо набра височина, сетне плавно зави вляво. Със загасени светлини, тя мигом се сля с нощния мрак и чернеещото долу море и се устреми към „Императрицата“ — на около десетина мили отпред. Вятърът засвистя около нея, разсичан от мощните витла.

Ушите на водача бързо привикнаха с шума и той се взря в разбунената вода отдолу. Обхвана го странно безпокойство, а то не бе типично за него. Обучен ли си както трябва, знаеш, че и ти, и твоите момчета ще се справите отлично. Защото в тяхната професия подготовката е единствената гаранция за успех. Само че днес за пръв път използваха нов модел на „Зодиак“ и нов тип катерачи — магнитни котки, разработени специално за работа от хеликоптер при тайна абордажна операция на движещ се в морски условия съд. Познаваха си задачите, владееха екипировката, обаче не бяха имали достатъчно време да изпипат всичко за работа в един наистина опасно комплициран сценарий.

Козлов имаше пълно доверие в хората си и вяра в самия себе си. Иначе не ставаше за тюлен. И все пак… Отърси се от мрачните мисли и отново се взря надолу. Вече наближаваха „Императрицата“, всъщност бяха почти над нея, движейки се точно по план във времето и пространството. Корабът плаваше с не повече от десетина възела в час. Козлов ясно различаваше товарите на частично осветената палуба с обичайните въжета, приспособленията, люковете на трюмовете. На мостика забеляза и трима китайци, но по дрехите не можеше да познае кой е офицер и кой — обикновен моряк. Ако изобщо имаше офицери, разбира се. Но и тримата сочеха хеликоптера с гневни физиономии и това отново го разтревожи. Нямаше ли да открият огън?

По план хеликоптерът симулираше разузнавателна операция отблизо — внимателна, без стрелба, без заплахи. Огледа лицата на хората си — всички те се бяха взрели в мостика. Всички се питаха каква ли ще бъде реакцията на китайците?

Двамата долу продължаваха да гледат, третият натисна лоста на сирената. В ответ хеликоптерът се поклати вляво, сетне вдясно — морският поздрав и еквивалент на „махане с ръка“. Китаецът пусна лоста и размаха юмрук с широко отворена уста — вероятно бълваше поток псувни.

Козлов хареса жеста. Изглежда, моряците се бяха хванали на въдицата за безобидното разузнаване на американския хеликоптер. Тюлените се засмяха тихичко, духът на екипа се повдигна. Машината форсира и направи широк страничен завой, сякаш се отдалечава, но всъщност изпреварваше кораба.

— Готови? — прозвуча гласът на пилота в слушалките на Козлов.

Командирът огледа екипа — отвърнаха му като един с вдигнат нагоре палец. И той откликна:

— Готови! Спускай!

Машината снижи към вълнуващото се море и увисна почти над него, пилотът се опитваше да минимализира вибрациите. Тюлените изтласкаха зодиака навън, а операторът на електроскрипеца го спусна във водата. Екипът наскача в морето — един по един. За миг Козлов реагира по типично двойствен начин: шок при сякаш безтегловното увисване над водата, но и с желязното спокойствие на професионалист в позната стихия.

Салът подскачаше на не повече от десетина метра от него. С мощен кроул командирът запори черната, непроницаема вода. Пръв се качи на съда, след него и другите. Включиха електродвигателя и се устремиха към приближаващата се „Императрица“. Най-безопасна за съвременен абордажен заход е предната корабна част, тук рискът тюлените да попаднат под витлата е минимален. Този е и най-бързият начин — съдът сам се приближава към вас.

Корабът се извиси и сякаш се надвеси над тях, а хеликоптерът отново закръжи отгоре му, за да отвлича вниманието на екипажа. Козлов виждаше част от грамадите товар на палубата и бързо заизчислява наум, като в същото време ловко променяше посоката на зодиака. Сега се движеха успоредно на съда, недалеч от носа му. Под закрилата на мрака и хеликоптерната маневра лидерът поведе сала към борда, а тюлените подготвиха магнитните котки. Ако всичко вървеше добре както досега, щяха да излязат на тъмната предна палуба, откъдето да започнат претърсването.

* * *

На фрегатата капитан Червенко нетърпеливо изчака кацането на хеликоптера. Пилотът го направи перфектно, а командирът затича към кабината, навел ниско глава под все още въртящите се витла.

— Добре ли мина? — извика с все сила.

— Идеално, сър! Те са на място.

Червенко отдаде чест с два пръста и затича обратно към комуникационния център. Влезе и незабавно отправи поглед към Боум, който не отделяше очи от радарния екран.

— Улавяш ли зодиака?

— Съвсем не, сър. Прекалено е малък.

— Хейстингс, чуваш ли нещо?

— Само нашите витла и подводницата — продължава да ни следва, сър. Няма начин да чуя електромотор, и то под носа на товарния съд. Дори и да е много мощен.

Червенко доволно поклати глава.

— Добре. Може би момчетата ще се справят.

Закрачи към изхода, но се поколеба и спря.

— Внимавайте повече от всякога! Особено какво прави „Императрицата“ и…

— Сър! — обади се Хейстингс от сонара с напрегнат глас. — Подводницата! Китаецът се приближава. Много бързо. Вече е до нас!

Червенко грабна слушалките и ги притисна към ушите си. Подводният съд наистина бе съвсем близо и продължаваше да скъсява разстоянието.

— Някой друг да улавя нещо?

Тутакси се обади друг оператор от сонарния екип.

— Зареждат, сър! Торпеда с активирани бойни глави.

Червенко се извъртя към радиста.

— Предай да прекратят мисията!

Младежът грабна микрофона и завика:

— Прекрати мисията! Прекрати мисията! Прекрати…

Зодиакът бе на не повече от метър от извисяващата се над него стоманена грамада. Задачата на екипа бе равностойна на изкачване по небостъргач, само че този небостъргач се люлееше ужасно, пък се и движеше. Козлов правеше всичко възможно да не ги привлекат опасните вихри около борда и салът да не се забие в него със скорост, по-голяма от нужната. Загубата на ориентация, изненадващите течения и вихри непосредствено до борда са смъртоносни врагове — Козлов отлично знаеше това. Но пък тюлените бяха обучавани да се ориентират отлично при всякакви ситуации, да изчисляват точно заход към движещ се обект.

Доближи сала още мъничко, пръски пяна заваляха в лицето му, тук отблъскващо вонеше на машинно масло и метал. Без да чака специална заповед, старшият тюлен се присегна и залепи за корпуса първото скачващо магнитно устройство — то мигом укрепи позицията на сала покрай съда. Успя от първия път, макар че вихрите изхвърляха прекалено много вода върху екипа. А първият тюлен вече се катереше — черна сянка, същински паяк, устремен към върха на монолита. Изкачил определено разстояние, той махна с ръка, закатери се вторият, след малко и третият…

От сала Козлов ги гледаше с гордост.

Нощта бе техен съюзник… хеликоптерът бе създал нужната дандания над кораба… скачването бе почти съвършено… всичко говореше за успешно развитие на операцията.

Позволи си кратка усмивка и активира своите котки. Те мигновено залепнаха. Екипировката работеше чудесно и той тръгна нагоре в мига, когато първият тюлен стигна палубата.

Внезапно миниприемникът запищя в ушите му:

— Прекрати мисията! Прекрати мисията! Прекрати миси…

Всичко в него крещеше да продължава нагоре, но волята на командира изключи тази опция. Напрегна цялото си същество, повтаряйки старата максима: отстъплението е също успех…, а в този напрегнат миг тя просто звучеше абсурдно.

Превключи радиовръзката и призова момчетата:

— Прекрати операцията! Слизай! Връщайте се, по дяволите…

Тюлените се плъзнаха надолу по корпуса, сръчно манипулирайки прилепващата сила на ръчните и крачните котки. Гледката бе впечатляваща, дори красива — координация, сила, ловкост и бързина. В същия миг, обезпокоен за първия си боец, вече стъпил на палубата, Козлов отправи поглед нагоре. Къде е старшият?

Не минаха десетина секунди и тюленът се появи. Слезе като пожарникар по намазана с грес тръба, с вкиснато изражение, макар и да се опитваше да го прикрива. В мига, когато краката му допряха зодиака, един от другарите му го изтегли навътре, друг дезактивира скачащото устройство, а Козлов поведе сала в обратна на кораба посока. Изтеглянето стана в борба с могъщите вълни и силата, която влечеше зодиака към корабните витла. Тюлените мълчаливо наблюдаваха бавно смаляващата се „Императрица“. Очакваха на борда й да лумне прожектор, но това не стана, след минутка Козлов облекчено въздъхна. Е, поне тази част на мисията бе напълно успешна: на борда на „Императрицата“ така не ги и усетиха.

Форсира двигателя и насочи сала към „Кроу“. Сега тюлените започнаха да мърморят.

— Какво, по дяволите, стана?

— Тъкмо се бяхме качили!

В себе си Козлов бе повече от съгласен, но пък бе и командир.

— Заповед, хора, заповед — сурово рече на глас. — А ние изпълняваме заповеди, нали?

* * *

Червенко стоеше наведен над Хейстингс, поел втората слушалка, напрегнато заслушан. Веднага усети забавянето на противниковия съд. Прав ли се бе оказал?

— Подводницата изостава, сър. Дистанцията се увеличава — преглътна Хейстингс.

Обади се радистът.

— От мостика съобщават, че зодиак се прибира. Капитан Биенас забавя, за да прибере тюлените.

— Китаецът е вече в старата позиция, сър — без да крие облекчението в гласа си, рече сонарният оператор.

Червенко се покашля, изпусна въздух. Такъв вид емоции си позволяваше пред подчинените. Всъщност последните няколко часа направо му бяха изпили силите. Огледа лицата на моряците наоколо, знаеше, че и при тях е било същото. Той поне зад гърба си имаше дълъг стаж и многогодишен опит.

— Добре, хайде сега с общи усилия да анализираме ситуацията: как стана така, че дяволската подводница усети кога точно да ни заплашва? Именно когато тюлените започнаха операцията. Хейстингс, ти кажи пръв!

— Няма начин да прихванат сонарно нито зодиака, нито хеликоптера, сър, сигурен съм.

— На „Императрицата“ нали са видели хеликоптера? — обади се Боум. — Не е толкова сложно.

— Това може да е причина — съгласи се Червенко, но в главата му се завъртяха други мисли и той побърза да каже: — Добра работа, момчета. Продължавайте да си държите очите и ушите нащрек. Усетите ли нещо отново, веднага уведомявайте мостика и мен.

Забързан към кабината за личен контакт с Вашингтон, командирът си казваше, че е абсолютно невъзможно на „Императрицата“ да са засекли екипа тюлени в нощни условия, и то в морето. На кораба са видели само хеликоптера. Единственият начин китайците да знаят кога да извършат заплашителната маневра и така да спрат качването на тюлените е, че са знаели предварително за операцията. Някой ги е предупредил. Някой, и то от Вашингтон.

 

 

Събота, 16 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Президентът стоеше пред прозорците на Овалния кабинет и гледаше към Розовата градина. Беше с гръб към силно притеснения адмирал Броуз.

— Значи операцията се провали?

— Китайската подводница е направила заплашителни маневри, сър — вдървено прозвуча адмиралският глас. — Заредили са торпеда с активирани бойни глави. Знаят, че няма начин нашите на сонарите да не ги чуят. Капитан Червенко е на мнение, че са знаели за операцията и че появата на хеликоптера означава началото й.

— Значи някой ги е предупредил? От нашите тук ли?

— Така изглежда, сър — наведе глава Броуз.

Поведението му подсказваше, че президентът трябва да знае повече от него. Броуз не бе включен в брифингите за изтичането на информация и възможните в това отношение канали. Най-знаещите хора бяха може би директорът на централното разузнаване и Фред Клайн. Така поне смяташе адмиралът.

— Добре, благодаря ти, Стивънс.

Адмиралът понечи да излезе, но се спря.

— Сега какво ще правим, сър?

Този път Кастила се извърна, силуетът му изпъкна на фона на светлеещите прозорци.

— Продължаваме както преди. Готови във всички отношения, с увеличено присъствие в азиатски води, и то на бойна основа.

— А, сетне, г-н президент?

— Сетне ли? Ще изчакаме китайците да направят първия ход.

— „Императрицата“ влиза в иракски води в понеделник сутринта наше време. Вторник по тяхно. Днес е събота, значи разполагаме с ден, може би ден и половина — продължи Броуз, без да отмества очи от Кастила. — А нещата си бяха зле дори когато имахме и цяла седмица.

— Зная, адмирале, зная.

Броуз долови непроизнесения на глас укор и наведе глава.

— Извинявайте, г-н президент.

— Няма нужда да се извиняваш, Стивънс. Провери дали твоите хора са добре, похвали ги. Нали няма пострадали?

— Мисля, че не, но пак ще проверя. Когато говорих с Червенко, те все още бяха в морето, но в непосредствена близост. Реших, че незабавно трябва да ви уведомя.

— Правилно си решил, благодаря ти.

Броуз излезе, президентът остана прав. Чак сега си позволи да въздъхне тежко. Вдигна слушалката на синия телефон — пряката, обезопасена линия с централата на Приют едно.

Клайн отговори мигновено:

— Да, г-н президент?

— Наложило се е тюлените да прекратят мисията — рече Кастила и преразказа доклада на Броуз. — Някой е уведомил китайците. Командирът Червенко е убеден в това.

— За Кот ли говорим?

— Не. Изпратих го със специална мисия в Мексико, само и само да го държа извън Вашингтон. Със сигурност е извън играта в този случай, а ЦРУ го наблюдава непрекъснато, просто за всеки случай…

Кастила замълча, отново почувствал гняв и отвращение при спомена за предателството на Кот. Изтичането на важна информация по негова вина на няколко пъти бе причинило неизмерими щети и президентът смяташе да му потърси нужната отговорност. Но все още бе рано. Нямаше полза да предупреждават противника.

— Тъкмо мислех да уведомя Арлийн Дебоу, че пробивът във връзка с тюлените е тук — във Вашинтгтон. И сега очевидно не можем да виним Кот, значи има и други… ти разбра ли нещо за Джон Смит?

— Страхувам се, че не — отвърна Клайн. — Ще изчакам само още 50 минути и ще вдигна обща тревога.

— Да се надяваме, че ще го намерят… все си мисля, че има още надежда и за декларацията. В тях ни е последният шанс.

— Какво ви каза Арлийн относно Макдърмид? Обещахте ми пълна информация за действията на Ръсел?

— Отново лоши новини. И Ръсел е изчезнала.