Джудит Кранц
Бижутата на Теса Кент (4)

3

— Мисля, че съм бременна — прошепна Тереза. Беше пребледняла като платно, а думите й накараха Мими да изтръпне. Скочи, заключи вратата на спалнята и трескаво заговори:

— Невъзможно е, нали си девствена… цикълът ти закъснява, това е всичко. — Сграбчи леденостудените ръце на приятелката си и започна да ги разтрива, опитвайки да я успокои.

— Мензисът ми е много редовен, а сега закъснява с цели три седмици. Никак не ми се искаше, но прегледах енциклопедията. Знаеш ли, че сперматозоидите се движат с много голяма скорост и могат по няколко дни да оцелеят във влагалището?

— Невъзможно е да забременееш, щом си девствена.

— Хименът не е солидна преграда — та нали пропуска кръвта при месечния цикъл. А откъде идва тя? От матката. Спомняш ли си, че прочетохме всичко в онази книга, дето майка ти ни препоръча, за да си спести лично да ни обяснява нещата от живота?

— Да му се не види! Мамка му! Не, не го вярвам! Невъзможно е!

— Може и да се е случило — едва-едва проговори Тереза, която напразно се опитваше да изглежда смела.

— Ще направиш аборт. И то незабавно! Едва на четиринайсет си, не можеш да родиш… — бърбореше Мими, обзета от страх.

— И аз това си казвам — въздъхна Тереза. — Всяка нощ с часове се моля на Бога да вземе бебето. Всичко зависи от Него. Той може да прекрати бременността. Знаеш ли, всяко междучасие тичам в тоалетната, за да проверя дали не ми е протекла кръв, понякога се заблуждавам, че усещам познатата тъпа болка. Истината е, че съм бременна и ми остава да кажа на майка ми или да се самоубия — не знам кое е по-страшното.

— Закъснява едва с три седмици — не е фатално. Дори да си бременна, имаш на разположение много време. Всичко може да се случи за девет месеца.

— Знам и точно на това се надявам. Прекалено рано е да предприема каквото и да било. Нямаше да споделя и с теб, но не издържах.

— Само ако… — Мими млъкна.

— Какво?

— Ако не беше такава примерна католичка? Майка ми познава много способен лекар…

— Дори не го споменавай! Грешница съм, но никога няма да се реша на подобна постъпка.

— Така си и мислех — тежко въздъхна Мими. Убедена беше, че Тереза няма да се съгласи да абортира, ала все пак се беше опитала да я вразуми. Абсурдно бе приятелката й да съсипе живота си заради религиозните си убеждения, макар да разбираше, че Тереза няма избор. Дълго мълчаха, после Мими попита:

— Какво ще правим?

— Ще се моля. Дано Бог се смили и прекъсне тази бременност. Не ми остава нищо друго, освен да се моля.

— Ако и аз се помоля, ще има ли ефект, или Бог се вслушва само в молитвите на католиците?

— Моли се, моли се непрестанно, както е заръчал Свети Павел. — Тереза се усмихна през сълзи. — Може би Бог ще се трогне от молитвите на непоправима езичница като теб.

 

 

Тъй като беше най-малката от петте сестри, Агнес Хорват бе научила всичко, което една жена трябва да знае за бременността и раждането. Докато носеше Тереза, не й беше прилошавало сутрин, но след като три дни подред дъщеря й повръщаше в тоалетната, сетне, пребледняла като мъртвец и със зачервени клепачи отказваше да закуси под предлог, че е хванала грип, Агнес започна да подозира нещо нередно. Сърцето й се свиваше всеки път, когато Тереза се прибереше от училище, като по чудо излекувана от грипа, а на следващата сутрин започваха пристъпите на гадене.

Но нали дъщеря й е девствена! Нали дъщеря й е добродетелна! Нали никога не се е целувала с момче, камо ли нещо друго!

И все пак Тереза беше бременна. Агнес очевидно не познаваше съвършената си, обожавана дъщеря, която всъщност бе неморална, лукава, прикрита измамница, навеки обречена да гори в пъкъла.

На четвъртия ден остана на пост пред тоалетната. Когато дъщеря й излезе, залитайки и пребледняла като платно, тя я сграбчи за рамото и с всичка сила я зашлеви.

— Как можа да постъпиш така с мен! — изсъска и я удари по другата страна. — Как! Как! Долна уличница!

Тереза избухна в ридания и щеше да падне в коридора, ако майка й не я държеше.

— Плачи, плачи, това ще ти помогне отново да станеш добродетелна, глупачка такава! Отивай в стаята си. Ще се обадя в училището, че си болна, после хубаво ще си поговорим.

Когато се върна, завари Тереза да седи в креслото и да ридае толкова силно, че започваше да изпада в истерия.

— Млъкни! Ако не престанеш, ще те бия, докато млъкнеш. Само това оставаше — да плачеш. Аз съм онази, която трябва да рони сълзи — разярено крещеше Агнес. — Та нали мен пренебрегна, защото похотта е надделяла над обичта към майка ти!

— Не… случилото се няма нищо общо с теб — изхлипа Тереза.

— Грешиш, миличка. Има и още как! Осъзнавала си, че извършваш смъртен грях и все пак си избрала да направиш своето, както си избрала да слушаш наставленията на Мими Питърсън вместо моите — сигурна съм, че тя има пръст в тази работа, как иначе щеше да останеш насаме с мъж? Цял живот съм бдяла като орлица над теб, давах ти всичко, което пожелаеш, осигурих средства да те изпратим в елитно училище, безрезервно вярвах в бъдещето ти, в таланта ти! Хубаво ми се отплати, няма що! Не заслужаваш дори презрението ми! Няма подходящи думи, с които да опиша каква си. Жестоко съм се лъгала, когато ти посветих цялата си обич, когато се гордеех с теб. Ти си само една измамница.

— Мамо, не говори така! — изплака Тереза.

— Не ме наричай „мамо“! Ако наистина беше моя дъщеря, никога нямаше да паднеш толкова ниско. Кой те озлочести? Не, не ми казвай! Не искам да знам отвратителните подробности, ще се почувствам още по-зле. Изповядала ли си се?

— Не.

— За дълго ли възнамеряваш да скриваш смъртния си грях? А може би искаш да го повториш? Отвращаваш ме! Но този път те пипнах на местопрестъплението. Още сега отиваме при отец Бренан. Ще се изповядаш, после с него ще обсъдим положението ти. Той знае къде да те изпрати.

— Какво?

— Нима си въобразяваш, че си първата, която се е поддала на изкушението? Съществуват приюти за безсрамни грешници като теб. Ще останеш там, докато родиш и някой осинови детето.

— Невъзможно е да изчезна месеци наред. Монахините от „Сакре Кьор“ и роднините сигурно ще се досетят какво се е случило.

— Тереза, знай, че съсипа живота ми. Посветила се бях на едно момиче, което не е съществувало. Но предпочитам да умра, ако някой научи за позора ти. Не ми остана друго освен авторитета, с който се ползвам в семейството. Представяш ли си какво ще наговорят сестрите ми по твой адрес? Нима мислиш, че четири жени, пък макар и роднини, ще съумеят да запазят тайната ти? Толкова ли си глупава, че да не се досетиш как слуховете ще се разпространяват, докато станеш за посмешище? Забременяла на четиринайсет! Нито един почтен мъж няма да те пожелае за съпруга. Разбери, че ти давам втора възможност, макар да не я заслужаваш. Заслужаваш само да бъдеш наказана и няма да избегнеш наказанието, повярвай ми.

— Но… защо? Защо ми даваш втора възможност?

— Защото не мога да позволя да бъдеш замесена в скандал. Няма да допусна да се подиграват на момичето, с което толкова се гордеех… без да осъзнавам истинската му същност.

— Не разбирам как ще стане така да изчезна, после да се върна тук, без някой да се усъмни — настояваше Тереза.

— Ще се изселим в далечен град, където не ни познават. Баща ти ще трябва да се откаже от престижното си място и да потърси работа в друг университет. Довечера ще му разкажа всичко.

— Нима досега не си споделила с него подозренията си?

— Примерната съпруга не бива да безпокои мъжа си, освен ако не е абсолютно наложително — мрачно процеди Агнес. — Приготви се да отидем в църквата. Не забравяй да си сложиш шапка и да вземеш броеницата си.

 

 

— Почакай, искам още веднъж да ми обясниш всичко — обърна се Шандор Хорват към съпругата си, след като тя му разказа за случилото се. — Да разбирам ли, че искаш да напусна университета и да потърся друга работа?

— Налага се. Няма друг изход. Това е единственият начин да скрием позора си.

— Казваш, че отец Бренан ще уреди Тереза да замине за някакъв приют в Тексас, където ще остане до раждането, после детето ще бъде осиновено, а скъпата ни дъщеря ще се върне вкъщи ни лук яла, ни лук мирисала.

— Детето ще бъде осиновено от добри католици, бъди сигурен.

— Сигурен съм само в едно — че не съм съгласен.

— Шандор, невъзможно е да отхвърлиш плана ми. Ако след шест-седем месеца Тереза отново се появи, всички ще са разбрали какво ни е сполетяло. Все едно сме поместили съобщение във вестниците.

— Агнес, това е нашето внуче… може би ще бъде внук. Никога няма да се съглася да бъде осиновено. То е моя плът и кръв!

— Не можем да си позволим излишна сантименталност. Бъдещето на Тереза…

— Пет пари не давам за нейното бъдеще, нито за одумките на сестрите ти! Нито пък за твоята свещена репутация на майка на красавицата във фамилията. Онова, което предлагаш, противоречи на вярата ми и отказвам да го сторя! А ти не можеш да предприемеш каквото и да било без мое съгласие.

Агнес пресметливо го изгледа и разбра, че каквото и да каже, не ще го накара да промени решението си… оставаше й само резервния план, който бе намислила в пристъп на отчаяние.

— Шандор, ако се преселим в град, където не ни познават, ще отгледам детето като свое. Трийсет и три годишна съм, съвсем нормално е да имам дете.

— Искаш да представим момчето на Тереза за наше ли? — недоумяващо попита той.

— Не знам дали ще е момче или момиче, но ще го отгледаме като наше дете.

— А Тереза ще се съгласи ли?

— Мнението й не ме интересува. След като постъпи така, няма да се съобразяваме с нея. Смяташ ли, че епитимията, която отец Бренан й наложи, ще заличи греха й?

— Той даде ли й опрощение?

— Да.

— Тогава и Бог й е простил. Дано да е така… Още утре ще си потърся нова работа.

— Благодаря ти, Шандор.

„Типично мъжка реакция — гневно си помисли Агнес. — За мъжете всичко е толкова лесно: щом се изповядаш, греховете ти са опростени. Държиш се като долна уличница, слагаш край на надеждите на майка си, принуждаваш баща си да напусне престижната си работа и все пак получаваш опрощение, защото си признала за стореното пред отеца и си произнесла стотици молитви.“ Тя не можеше да приеме това, въпреки че отричайки опрощението, се противопоставяше на догмите на църквата.

 

 

Шандор тайно се надяваше детето да е момче, което ще продължи рода Хорват, и бързо си намери работа като преподавател по музика в частното мъжко училище „Харвард“ в Лос Анджелис. Заплатата му щеше да бъде по-ниска, но можеше да започне веднага, освен това щяха да заживеят на хиляди километри разстояние от всички познати и роднини.

След няколко седмици семейство Хорват се настаниха в наета под наем къщичка в Реседа — селище в долината Сан Фернандо, което бе толкова примитивно, че улиците не бяха павирани. Къщичката беше уединена — допълнително предимство за новодомците, които се криеха от любопитните погледи. Агнес бе съобщила на родствениците си как Шандор е получил толкова изгодно предложение, че сърце не й давало да го разубеждава. Единствено Мими Питърсън знаеше истината. Раздялата на двете приятелки беше сърцераздирателна — знаеха, че след тези откраднати мигове в съблекалнята на гимнастическия салон никога повече няма да бъдат заедно.

— Ще можеш ли поне да ме уведомиш за раждането на бебето? Ще бъда по-спокойна, ако знам, че си добре.

— Ще се опитам да ти изпратя писмо, но в никакъв случай не ми отговаряй. Знам, че ме обичаш и че в мислите си ще бъдеш с мен.

— Едно е сигурно — изхлипа Мими, — няма да водя полов живот, докато не се омъжа.

— А пък аз завинаги се отказвам от секса.

— Не бъди такава глупачка!

— О, Мими, никога не ще те забравя.

 

 

Месеците в Реседа минаваха много по-бавно, отколкото Тереза си беше представяла. Беше истинска затворничка: не можеше да ходи на училище, нито да се разхожда по улиците на съседните градчета и да разглежда витрините, тъй като там всички се познаваха и бременно младо момиче положително щеше да привлече вниманието.

През дългите месеци на бременността си бе принудена да стои вкъщи, да чете поучителните романчета, които Агнес неохотно й купуваше, да прелиства местния вестник и да гледа телевизия. Разрешено й беше да се разхожда в задния двор, далеч от очите на съседите, като през повечето време бе сама. Майка й си беше купила кола на старо и се развличаше с разходки из Бевърли Хилс. Никога не предложи на дъщеря си да я придружи, пък и Тереза не посмя да я помоли, въпреки че в колата никой нямаше да забележи бременността й.

Най-самотна се чувстваше в съботните утрини, когато родителите й отиваха на литургията в католическата църква. Копнееше да бъде с тях, бе зажадняла за контакт с хора, за топлотата на църковната служба, за утехата на светото причастие, но бе невъзможно да се появи там и да предизвика всеобщото любопитство.

— Не е ли грях да не присъствам на литургията, особено когато се дава опрощение? — попита веднъж майка си, с напразната надежда да напусне затвора си.

— Докато носиш детето, ти е разрешено да отсъстваш — сопна се Агнес. — Знаеш го много добре. Проява на лицемерие е при дадените обстоятелства да се тревожиш за по-маловажните грехове.

През цялата седмица Тереза с нетърпение очакваше петъчната или съботната вечер, когато баща й я извеждаше на разходка с колата и я черпеше със сладолед в заведение, където сервираха на клиентите в автомобилите им. От време на време Шандор нежно докосваше ръката й, но бе мълчалив по природа, а след случилото се беше станал още по-саможив. Тереза копнееше да се хвърли в прегръдките му, да намери спокойствие и утеха, както често беше правила като малка, ала инстинктивно усещаше, че той изпитва неудобство от наедрелите й гърди и подутия й корем.

Ето защо седеше неподвижно до него, извърнала глава, за да не види баща й насълзените й очи. Нямаше кой да й каже нежна дума, нито да я помилва. Понякога нощем докосваше корема си и шепнеше в мрака:

— Всичко ще бъде наред, миличко, не бой се.

Тереза избягваше да се мярка пред очите на Агнес, която още повече се бе озлобила срещу нея, чувствайки се изоставена и изолирана в непознатата й Калифорния. След като сутрешните прилошавания преминаха, девойката беше възвърнала цветущото си здраве, поради което не се наложи да потърсят лекарска помощ до деня, когато тя за пръв път усети как бебето се движи в корема й.

— Току-що ме ритна! — възбудено възкликна тя, сякаш не вярваше на очите си.

— Радвам се за теб. — Агнес се извърна и с отвращение поклати глава.

— Не трябва ли да отида на лекар, за да сме сигурни, че всичко е наред?

— По вида ти личи, че нямаш нужда от доктор — кисело отбеляза майка й и си помисли, че Тереза е много по-красива отпреди — изящното й лице с безупречни черти рязко контрастираше с обезформеното й тяло.

— Не мислиш ли, че щом съм толкова болна, че да не присъствам на литургията, трябва да бъда прегледана?

— Не дрънкай врели-некипели. Спиш добре, храниш се добре, правиш физически упражнения, дори глезените ти не са подути — не виждам смисъл да те водя на лекар. Раждането е напълно естествен процес за една жена.

— А не трябва ли да разберем дали всичко е наред с бебето?

— Разбира се, че е наред. Всяка жена знае, че нищо не се случва с нежеланите деца; умират онези, за които майките дават мило и драго — горчиво се изсмя Агнес. — Толкова ли не се досещаш, че не желая да се явяваш на медицински преглед. Лекарят ще ти задава въпроси, на които не бива да отговаряш, като първо ще те попита колко си годишна. Нито един доктор няма да забрави красотата и невръстната ти възраст. Бебето ще бъде родено в окръжната болница, моето име ще фигурира в акта за раждане, не желая нищо да те свързва с това дете.

— Сигурно още храниш надежди за моето бъдеще, иначе нямаше да полагаш толкова старания да запазиш всичко в тайна! — възкликна Тереза, която внезапно беше проумяла истината.

— Разбира се! Никога не съм се отказвала, а сега съм намислила още по-грандиозни планове. Направих всичко възможно да прикрия позора ти, за да постигнеш нещо в бъдеще. Осъзнаваш ли, че трябва да ми бъдеш признателна до гроб?

— Да, мамо.

 

 

Бебето на Агнес Патриша Райли Хорват и Шандор Хорват, родено на 15 юни 1970 година, беше момиче. Един от преуморените стажанти промърмори на още по-преуморената медицинска сестра, че с всяка изминала година възрастовата граница на родилките все повече спада, но иначе никой не обърна внимание на здравото бебе, което се появи на бял свят, без да създаде проблеми на майката.

След два дни пациентката, записана като Агнес Хорват, беше изписана и се завърна в Реседа с родителите си. В болницата не се усъмниха относно съществуването на бащата. В акта за раждане бе записано, че Мери Маргарет Хорват е дъщеря на Агнес и Шандор Хорват.

След седмица кръстиха детето. Шандор се държеше студено с колегите си, сприятелил се беше само с един от преподавателите по история — дружелюбен човек на име Брайън Кели, който се оказа семеен и при това примерен католик. Брайън Кели и съпругата му Хелън бяха изненадани, но и поласкани, когато Шандор ги покани да станат кръстници на новороденото.

— Никога не си намекнал, че очакваш дете — усмихнато отбеляза историкът. — Много си потаен.

— Жена ми е суеверна, помоли ме да не споделям с никого, докато бебето не се роди. На два пъти след Тереза имаше спонтанни аборти.

— Мери Маргарет е прекрасно дете — отбеляза Брайън и нежно докосна главицата на кръщелницата си. — Наш дълг е да се погрижим да бъде възпитана като примерна католичка.

— Само при условие, че родителите й не го сторят! — засмя се Агнес и грабна ревящото бебе от ръцете на Хелън Кели. — Красиво е нашето момиченце, нали? — После загука на детето: — Не плачи, миличко, мама няма да позволи да ти се случи нищо лошо. Сладката ми Маги, никога няма да имаш повод да плачеш.

— Маги ли? Така ли ще й казваш? — учудено попита Тереза. По време на церемонията беше стояла настрана и мълчаливо бе наблюдавала как кръщават момиченцето й. Гърдите още я понаболяваха, но за щастие непоносимата болка от първите дни, когато млякото й напираше, бе изчезнала.

— Баба ми се казва Маги — нетърпеливо отвърна Агнес, чието внимание изцяло беше погълнато от бебето.

— Навярно сте обсъждали името в мое отсъствие — промърмори девойката и по-силно от всякога се почувства като натрапница. Откакто се бяха върнали от болницата, майка й неуморно бдеше над бебето, като подвикваше на Тереза да не й се пречка и да престане да я занимава с глупости.

— Ще имаме проблеми с по-голямата дъщеря — отбеляза Шандор. — Сърди се, задето не й обръщаме толкова внимание. Знаеш как е, нали си минал по същия път, Брайън.

— Имаш право, приятелю.