Джудит Кранц
Бижутата на Теса Кент (29)

28

Маги се настани по-удобно и с облекчение си помисли, че по време на полета от Хонконг до Ню Йорк няма кой да й поднесе торта и да я наблюдава как ще духне свещичките. Никой не подозираше, че през този юнски ден на 1993-а тя навършва двайсет и три.

Миналата година Лий Мейн и колежките от рекламния отдел й бяха устроили тържество, както правеха за всеки служител, но тя потръпваше при мисълта, че отново ще чуе как всички пеят „Честит рожден ден“. А още по-неприятно от самата банална песен бе, че рожденикът беше длъжен да се преструва на изненадан. Подобни празненства трябва да бъдат забранени за възрастните. Или пък меланхолията й се дължи на невероятния стрес и пълното изтощение, предизвикани от напрегнатата работа — за пръв път й се случваше да организира рекламата на голям търг.

И все пак се радваше, че ще прекара рождения си ден в полет над океана. Бе отсъствала от Ню Йорк две седмици, които се оказаха едновременно уморителни и много приятни. Преди да замине беше работила усилено с журналистите от двата хонконгски вестника, които се издаваха на английски, както и с дописниците на поне дузина местни многотиражни списания. След пристигането си в Хонконг устрои пресконференция, на която присъстваха стотина репортери. После й се наложи неуморно да работи с дописниците на много китайски вестници, като се стараеше всекиму да каже по нещо различно. Лично се погрижи за обслужването и за цветята по време на изложбата, която продължи една седмица. По време на търга, проведен в най-голямата зала на хотел „Риджънт“, тя сновеше между журналистите и пълномощниците, които наддаваха според указания, получавани по телефона, опитвайки да разбере кои са истинските купувачи. Хапваше на крак по някой сандвич, а в ранни зори и късно вечер плуваше в басейна на хотела, за да се освободи от напрежението.

Вярно, че не приличаше на Цезар, който е парадирал с бойните трофеи пред римляните, но все пак се чувстваше като водач на керван от слонове, натоварени с плячка. Продажбата на порцелановите произведения на изкуството, китайските мебели, картините от китайски майстори и на бижутата, оценени на милиони долари, бе донесла солидна печалба за „Скот енд Скот“. Освен това Маги беше уредила компанията да получи комисиона от милион и седемстотин хиляди долара за посредничеството си при продажбата на изключително красива огърлица, състояща се от сто и седем мъниста от нефрит. Досега нито една компания, организираща търгове, не бе получавала такава рекордна сума. Големият успех на изложбата и на търга бяха затвърдили позициите на „Скот енд Скот“ в Хонконг.

Маги още не можеше да повярва, че само преди пет години е била неопитно момиче за всичко, а сега бе заместничка на Лий Мейн и имаше три асистентки. Лий й имаше пълно доверие и често й възлагаше сама да организира рекламните кампании. Наскоро в Женева предстоеше търг за постимпресионистична живопис и тя бе натоварена с организирането му.

„Защо не?“ — помисли си и отпи от поредната чаша шампанско. Пет години в този бизнес се равняваха на петнайсет на друга служба. Работата на пресаташе изискваше непосилни усилия. Лий я беше предупредила, че често й се иска да се самоубие и че единственото спасение е физическото свръхнатоварване. Оказала се бе права… дори бе посмекчила нещата. Но малкото си свободно време Маги използваше съвсем „рационално“.

В сексуалните отношения беше безцеремонна като мъж. Ако харесаше някого, не желаеше да я ухажва. Ухажването отнемаше драгоценно време. Обичаше да играе с открити карти и приемаше покани за вечеря само от мъже, с които беше сигурна, че ще й допаднат в леглото.

Начинът, по който често захвърляше любовниците като употребявани носни кърпи, шокираше дори Поли, а това вече бе истинско постижение. Наскоро я бе упрекнала, че е прекалено лекомислена:

— Приличаш на кученце, което гони опашката си. Защо не поживееш шест месеца с един и същ мъж? Може пък да ти хареса?

— Може би искаш да последвам примера ти с госпожица Джейн Робинсън — засмя се Маги. — Не забравяй, че се запознахте благодарение на мен.

— Подигравай се колкото щеш — отвърна й Поли. — Важното е, че съм много щастлива.

За Поли щастието се изразяваше в подобие на семеен живот, ала Маги нямаше намерение да търси брачен партньор. Когато разбереше, че някой мъж има сериозни намерения към нея (което се случваше много често), веднага го зарязваше. Смяташе, че постъпва по-честно, отколкото да подхранва напразни надежди. Често с ирония си мислеше, че не й липсват удоволствията, които някога бе свързвала с постъпването в университета.

За щастие Поли не знаеше всички подробности от сексуалния й живот, иначе щеше да се възмути още повече. С издигането си в служебната йерархия Маги получаваше и все по-голяма заплата, която обаче бе твърде скромна за нюйоркския стандарт. Все пак тя успяваше да поддържа късата си прическа, която винаги бе на мода и подчертаваше красотата й, да си купува скъпи чорапогащници и обувки, които дълго изглеждаха като нови, и от време на време да си купува по някоя нова дреха в любимия си черен цвят. Със спестените пари успя да наеме двустаен апартамент — на петия етаж на сградата, където живееше досега. По този начин можеше необезпокоявана да води любовниците си у дома, както и да задоволи страстта си към красивите вещи.

През целия си живот бе обитавала чужди домове и досега не беше осъзнала страстното си желание да притежава свои вещи. Благодарение на съветите на свои колеги, които я обучаваха безплатно в замяна на реклама за отделите им, Маги успя да купи на ниска цена доста ценни предмети от различни разпродажби. Подари и доста редки текстилни образци на Поли, за да се отблагодари за обедите и вечерите. Ала знаеше, че с нищо не може да й се отплати за приятелството и за топлите чувства.

Обожаваше малкия си апартамент, но не се съблазни да го обзаведе „като по журнал“, което според Поли бе мъдро решение: вещите, които Маги купуваше от разпродажбите не се „връзваха“, но създаваха неповторима атмосфера.

Не канеше гости в жилището си, което наистина бе нейната крепост. Винаги обядваше в луксозни ресторанти, където се сприятели с мнозина журналисти: сътрудници на списания за изкуство и антики, на модни списания и на специализираните издания за колекционери… Гласът на стюардесата я изтръгна от размишленията й:

— Желаете ли още шампанско?

— Ако обичате. — Маги й подаде чашата си. Алкохолът не я опияняваше, беше прекалено напрегната от събитията през последните две седмици.

Работата й беше повече от интересна. Търговията с антикварни предмети бе международен бизнес. Независимо дали търговете се провеждаха в Ню Йорк, Мюнхен, Лугано, Лондон или в Куала Лумпур, купувачите идваха от всички краища на света. Ако не можеха да присъстват лично, наддаваха чрез телеграми или по телефона.

Можеш да събереш всички посреднически компании на един остров — да речем с размерите на някой от бермудските острови — и да го обявиш за световна столица на търговете, при условие, че са осигурени първокласни хотели, достатъчно зали, безплатни обеди за журналистите, както и международно летище. Никаква земна сила не би могла да попречи на колекционерите и на търговците да присъстват на разпродажбите. Винаги ще има хора, които да продават, и други, които да купуват. Ако притежаваш прекрасен сребърен сервиз и се намираш в Сахара, пак ще успееш да го продадеш за осем милиона долара. Сложи в джоба си някое от прочутите великденски яйца на Фаберже, качи се на върха на планина и ще го пласираш срещу три милиона…

Маги обичаше професията си и знаеше, че с течение на времето все повече се усъвършенства. Обичаше двустайното разхвърляно апартаментче, харесваше всичките си любовници, обичаше приятелите си: Поли, Лий, Джейн, Хамилтън, Лиз… и най-отдавнашния — Барни, на когото винаги можеше да разчита. Всеки път, когато помислеше за него, усещаше болка в сърцето и странен копнеж, който я караше да потръпва… Да върви по дяволите този Барни, реши Маги. И без него беше най-щастливата жена на света.

 

 

Една септемврийска вечер през 1993-а Маги се отби в сервиза за мотоциклети, който преди няколко години Барни бе купил в съдружие със свой състоятелен приятел. Скоро след пристигането си в Ню Йорк той напълно бе завладян от изработените по поръчка машини, някои от които имаха дори позлатени степенки и брони. С изненада научи, че само една компания произвежда двеста и петдесет вида мотоциклетни седла; вече не се учудваше, че седемдесетгодишен бизнесмен може да посвети цялото си свободно време на любимия си мотор марка „Спрингер“.

— Да се махаме оттук — тръпки ме побиват от толкова мотоциклети — тросна се Маги. — Искам да обсъдя нещо с теб.

— Къде се загуби? Не съм те виждал от месеци — оплака се Барни, докато вървяха по Девето авеню.

— Бях много заета — лаконично отвърна тя.

— Толкова заета, че дори нямаш време да ми телефонираш — язвително отбеляза младежът.

— Дълго бях в Хонконг — излъга тя. Не искаше да признае, че през летните вечери бе копняла за него — толкова го желаеше, че се страхуваше от близостта му. Едва тази вечер се беше осмелила да го потърси, като си казваше, че само ще пийнат по нещо и приятелски ще си поговорят.

— Ясно. Не желая повече обяснения.

— Дори не възнамерявах да ти обяснявам, любителю на мотоциклети.

— Да те почерпя ли едно питие, красавице.

— На всяка цена.

Влязоха в барче, намиращо се встрани от шумния булевард, и мълчаливо зачакаха да им донесат напитките. Не изпитваха необходимост да говорят, бяха щастливи, че са заедно. Докато оглеждаше приятеля си, Маги си каза, че той изглежда доста възрастен за годините си. Направи й впечатление, че непрекъснато присвива очи, може би по навик от ежедневното боравене с мотоциклетните двигатели. Красивото му лице имаше слънчев загар, тъй като той често извършваше пробен пробег с всяка ремонтирана машина. Държеше се самоуверено, дори някак царствено, като принц. В него имаше нещо варварско… нещо езическо. Вече не бе момче, а истински мъж, който умее да налага волята си. Лъхаше на моторно масло, от тялото му се излъчваше онази специфична миризма, която Маги никога нямаше да забрави и която незнайно защо й навяваше асоциации със зряла ябълка, позлатена от лъчите на залязващото слънце.

— За какво искаше да говорим? — наруши мълчанието той. — Разбирам, че в службата ти всичко е наред, следователно някакъв мъж ти създава проблеми…

— Грешиш — прекъсна го тя.

Барни едва успя да прикрие облекчението си. Страхуваше се, че рано или късно тя ще срещне мъжа на мечтите си, беше подготвен за тази новина, но се питаше как ще я преживее.

Напразно си внушаваше, че не бива да се тревожи, но всеки път, когато помислеше за Маги — това се случваше много често — си представяше как му представя бъдещия си съпруг. Ах, да може да я забрави, да престане да я обича. Гневът му нарастваше, като забелязваше колко се е разхубавила. Доста беше отслабнала (макар че според него и преди си я биваше), но фантастичните й гърди не се бяха смалили, а с елегантното си черно облекло по нищо не се различаваше от шикозните нюйоркчанки. Бялото й лице с розови страни беше като на жена, която по цял ден седи в градината, но носи сламена шапка против жаркото слънце. Сигурен бе, че никоя ирландка няма толкова сини очи, нито толкова черна коса. А смехът й караше всеки мъж да я пожелае.

— Щом няма да разговаряме за работата ти или за някой мъж, значи си решила да си купиш мотоциклет — закачливо подхвърли той.

— Страхотно предположение, само дето не отговаря на истината. Не, приятелю, става въпрос за бъдещето ми. Друга компания ми предлага работа — ще получавам по-голяма заплата, ще имам повече възможности.

— „Сотби“ или „Кристи“ ли ти отправят примамливото предложение?

— Откъде знаеш за тях? — смаяно възкликна тя.

— Организират и търгове за автомобили и мотоциклети. Е, коя от двете?

— „Сотби“.

— Защо не желаеш да приемеш?

— Кой ти каза, че не желая?

— Защото ако наистина го искаше, нямаше да ме питаш, а веднага щеше да приемеш.

— Брей, много си поумнял.

— Добре, че по отношение на разума не съм наследил гените на татко.

— Доколкото мога да преценя, по нищо не приличаш на милата си майка.

— Днес си много щедра на комплименти — усмихна се Барни. — Единственото обяснение е, че може би са ме осиновили или след раждането са ме сменили с друго дете.

— Виждаш ли се с родителите си?

— Знаеш, че от време на време ги посещавам. След успешния старт на сервиза за мотоциклети вече не ме смятат за толкова пропаднал… И престани да се отклоняваш от темата. Защо не приемеш предложението, след като е толкова изгодно?

— Дълго обмислях плюсовете и минусите и стигнах до заключението, че не мога да изневеря на Лиз и Хамилтън. Толкова са добри към мен, на тях дължа познанията си. Обичам ги искрено и не искам да ги поставя в затруднено положение. Никоя от помощничките ми не е обучена да се справя с моята работа, трябва да мисля и за Лий… особено сега, когато се омъжва.

— Омъжва ли се? Не е ли прекалено възрастна?

— Още няма петдесет! — възмути се Маги. — Откога си станал толкова тесногръд, приятелю? Знаеш ли, радвам се за нея. По време на един търг се е запознала с президент на голяма фирма и помежду им пламнала любов. Няма да напусне компанията, но съпругът й е много богат, често предприема дълги пътувания и тя сигурно ще го придружава навсякъде.

— Което означава, че ще поемаш и нейната работа.

— Безсъмнено.

— Ще повишат ли заплатата ти?

— Вероятно, но пак няма да получавам колкото в „Сотби“.

— Според мен не бива да напускаш — без колебание отсече той.

— Защо?

— Защото каза, че обичаш колегите си — това е най-солидният аргумент.

— Х-м-м… Смятах, че съм им предана, но едва сега осъзнах, че искрено ги обичам, а това е най-прекрасното чувство… Знаех си, че трябва да се посъветвам с теб… Барни, какво е това на ръката ти?

— Нищо! — Той побърза да спусне навития ръкав на ризата си.

— Покажи ми — настоя Маги.

Барни смутено се усмихна и нави обратно ръкава.

— Боже мой, татуировка! Не очаквах такова нещо от теб. Дай да я разгледам.

— Няма!

Тя насила повдигна ръкава почти до рамото. Върху бицепса му бе изрисувано сърце, прободено със стрела, украсена с „Б“ от едната страна и с „М“ на другата.

— О! — прошепна Маги и замълча. След малко попита: — Още колко имаш?

— Тази е единствената. Искаш ли да се съблека, за да провериш?

— Вярвам ти.

— Честит Ден на влюбените… с малко закъснение.

— Благодаря — прошепна тя. Не й се искаше Барни да разбере колко е трогната от жеста му.

— Никога няма да си направя друга, знаеш го, нали? Не бях пиян, когато се татуирах… е, може би главата ми беше позамаяна, но отдавна мечтаех да го сторя.

— Знам, миличък Барни. Какъв непоправим романтик си. Готов си да излезеш на дуел заради мен, да се биеш с дракони и да скочиш в ров със змии, за да ме защитиш, нали?

— Готов съм да направя всичко за теб, да изляза в открития космос без скафандър, но за съжаление в момента саможертвата ми ще бъде излишна. Изглежда, късметът ти е проработил.

— Твоят също — разсеяно промърмори тя, защото умът й бе зает с друго.

Трябва веднъж завинаги да приключи тази история с Барни, която продължаваше вече пет години и й пречеше да обикне друг мъж. Начинът, по който захвърляше любовниците си, бе свързан с онзи отдавна отминал ден, когато беше отказала да се отдаде на Барни. Изглежда, че и той бе обзет от същата фиксидея. Татуировката беше доказателство, че още изпитва към нея чувства, които погрешно мисли за романтични. Иначе отдавна да е забравил ученическата си любов и да е имал безброй жени. И двамата щяха да бъдат щастливи, ако не бяха оковани с веригите на миналото. Но нима са осъдени вечно да идеализират случилото се помежду им, нима са безпомощни?

Никога няма да разберат, ако не предприемат нещо. Това беше единственото разрешение; „клин клин избива“, както казваха старите хора. Ако не дадат воля на чувствата си, ще останат заложници на въображението си. Но осъществяват ли мечтите си, ще „слязат на земята“ и ще бъдат свободни…

— Маги, за какво мислиш? Още ли се питаш дали да приемеш предложението на „Сотби“?

— Не… просто си почивам. Все пак е събота вечер… време за срещи на влюбените.

— Само че ние нямаме среща — сухо отбеляза той. — Ние сме двама стари приятели, другари по оръжие, уморени каубои, седнали на чашка в името на старите времена… само дето все по-лудо те обичам. Майната му! Не трябваше да го казвам, но ми се изплъзна по навик. Няма да се повтори.

— Барни…

— Какво?

— О, Барни… не знам. — Тя въздъхна.

— Не мога да те позная, Маги. Винаги си знаела как трябва да постъпим, винаги съм играл по свирката ти. Не мисли, че се оплаквам, че изпитвам горчивина… е, тъжно ми е, но ще го преживея…

— Ами ако променя решението си?

— Ще бъда най-щастливият човек на света, но няма да се случи. Проблемът е само мой и не те засяга, Маги.

— И все пак…

— Слушай, да не са ти правили лоботомия? Мислех, че вече не се прилага.

— Не съм си загубила ума. — Тя го погледна в очите. Чувстваше, че се изчервява, но не я беше грижа. Нямаше време за усукване. — Предлагам да се любим, за да се отървем от комплексите на нашата младост, за да се освободим веднъж завинаги.

— Убедена ли си, че това наистина ще се случи?

— Сигурна съм! — Маги беше възхитена от гениалната си идея. — Логично е, нали?

— Какво ще се случи, ако „терапията“ помогне само на теб?

— Барни, признай, че имах право, когато преди години отказах да се любим. Ще се убедиш, че отново съм взела правилното решение — настояваше Маги, която бе разгневена от неочакваната му съпротива. — Обсебени сме един от друг и трябва да предприемем решителни мерки, иначе положението ще се влоши.

— Позволи ми да обобщя, за да се убедя, че правилно съм те разбрал. Предлагаш да правим секс, което ще ни излекува от детинските ни фантазии и повече няма да копнеем един за друг, така ли?

— Точно така! — убедено отвърна тя. — Няма причина да пропиляваме живота си в глупави мечти…

— Къде и кога? — побърза да я прекъсне Барни.

— Още тази вечер. Ако искаш, ще отидем у дома, или пък предпочиташ твоето жилище?

— Знаеш ли, че си побъркана? Напълно си откачила.

— Успокой се, действията ми са добре обмислени.

— Да отидем у вас. Иначе после ще трябва да ти търся такси.

— Добре.

— Сега ли?

— Веднага — отсече тя. Устата й беше пресъхнала, побиваха я тръпки, с цялото си същество желаеше този мъж. Веднага трябва да го има; после никога няма да изпитва непоносимата, дори болезнена страст…

Посред нощ Маги се събуди и без капчица съмнение осъзна, че никога не е била толкова щастлива. Всичко, което бе преживяла досега, я бе довело до леглото, където сега Барни спеше, отметнал ръка върху гърдите й. Чувстваше се като плодородна нива, огряна от първите лъчи на топлото пролетно слънце. Предпазливо се отдръпна, повдигна се на лакът и на светлината на уличната лампа, която се процеждаше през завесите, се загледа в Барни.

Той е любимият, за когото винаги е мечтала; той е розово-сребриста пролетна зора, сладостта на летен следобед, лилавите сенки на здрача… няма втори като него. Слава богу, че веднъж завинаги го бе доказала на себе си… малко оставаше да не разбере, че той е голямата любов на живота й.

Вярно, че й трябваше доста време да осъзнае истината, но важен беше крайният резултат. Дали пък налудничавата й постъпка не е била само висша форма на здравомислие? Дали под абсолютната увереност в собствената й теория не се е криело желание да бъде опровергана?

Целият й свят се състоеше в това легло, за нея нямаше по-голямо щастие от това с обожание да гледа любимия си. Чувстваше се така, сякаш никога не е била с друг мъж, което донякъде беше вярно, тъй като досега не бе изпитвала емоционално удовлетворение, не бе допускала да се обвърже с оковите на безусловната любов.

Колко ли жени е имал Барни, че е станал толкова изкусен любовник? Не, не бива да го ревнува. Не бива да споделят какво са правили, докато са очаквали да бъдат заедно. Миналото вече не съществува.

— Успешна ли е терапията? — сънено попита Барни, без да отваря очи. — Излекувахме ли се от детинските фантазии?

— Не! Още не!

— Обещай, че никога няма да се разделяме.

— Никога, моя любов, никога!