Джудит Кранц
Бижутата на Теса Кент (24)

23

Маги седеше на скамейка в Сентръл Парк. Беше толкова изтощена от случилото се тази сутрин, че нямаше сили да помръдне. Съзнанието й бе като яйчена черупка, от която са изсмукали белтъка и жълтъка.

Ала когато видя продавача на гевреци, внезапно почувства глад. Изяде три геврека, изпи две оранжади и откри, че донякъде е възвърнала силите си, когато запрати обратно топката, хвърлена в скута й от някакво момченце. Можеше да прекара целия следобед, погълната от тази игра, но когато бавачката отведе протестиращото дете, съзнанието на Маги неохотно проработи.

Първо трябва да заличи от паметта си миналото. Този епизод от живота й завинаги бе приключил. Плановете й за следване също се проваляха, защото Теса щеше да плаща таксите за образованието й, а тя не искаше да има нищо общо с тази жена. Като си помислеше за нея, не чувстваше нито болка, нито гняв, а странно безразличие. Като че някой бе изтръгнал сърцето й, само съзнанието й отчиташе неоспоримите факти.

Бъдещето й зависеше само от нея. Положението не беше толкова трагично. В портфейла си имаше осемстотинте долара, които така и не бе изпратила на Барни. Куфарът й бе пълен с вещи от първа необходимост, обувките й бяха излъскани до блясък. Имаше и адреса на Барни. Общо взето, беше в доста изгодна позиция, от която да започне нов живот. Първата й задача ще бъде да си намери работа и жилище.

Взе куфара си от колата и с такси отиде на адреса, който й беше дал Барни. Сградата се намираше на уличка между Кълъмбъс авеню и Амстердам авеню, но тук нямаше и следа от разкоша на съседните квартали. Маги забеляза, че стъклата на много прозорци липсват.

Откри звънеца с името на Барни, но когато той не отговори на позвъняването й, се настани на стъпалата пред къщата и зачака. Тъкмо ще обмисли какво да му каже. Веднага реши — нито дума за Теса. Историята трябва да бъде разказана с най-малките подробности, иначе ще изглежда безсмислена. Освен това не засягаше Барни.

Ще се оправдае с Медисън и Тайлър — поведението им е достатъчно правдоподобен повод за бягството й. Стисна по-здраво чантата си, придърпа куфара към себе си и неусетно задряма.

 

 

— Маги! — Барни я грабна в прегръдките си. — Мила Маги, страхувах се, че никога повече няма да те видя! Защо ме изостави? О, скъпа…

— Почакай, моля те, почакай. Млъкни и се опитай да проумееш какво ти говоря. Не съм променила решението си и нямам намерение да заживея с теб. Избягах от дома на родителите ти и никога няма да се върна там. Ако Елизабет не ми беше дала адреса ти, щях да отида на хотел.

— Избягала ли си? Невъзможно е да избягаш… точно на рождения си ден — объркано промърмори той.

— Какво от това, че е рожденият ми ден?

— За бога, обясни какво се е случило.

— До гуша ми дойде от родителите ти. Съжалявам, ако те обиждам, сигурно още ги обичаш, но повече не можех да издържам. С майка ти никога не сме се разбирали и когато осъзнах, че съм пълнолетна и никой не може да ме спре, си стегнах багажа. Между другото, успях да им предам твоето съобщение. Баща ти побесня от гняв, а майка ти заяви, че ще се върнеш у дома, когато свършиш парите.

— Друг път!

— Като никога не си направих труда да оспорвам твърдението й — усмихна се момичето.

— Да отидем в покоите ми, рожденичке. — Барни грабна куфара й и я поведе нагоре по стъпалата към стаята си.

— Не е дворец, но тук се чувствам като у дома — гордо заяви, докато отключваше вратата. Малкото помещение имаше само един прозорец с изглед към задния двор, където се издигаше самотно дърво. Стените бяха облепени с плакати със снимки на мотоциклети, на пода имаше спален чувал, а на масата се мъдреха касетофон и котлон. В ъгъла бръмчеше малък старомоден хладилник, над умивалника имаше огледало. Стаята и прозорецът грееха от чистота.

— Тоалетната е в коридора. Имам възможност да си готвя и да мия съдовете, а съседът има баня с душ, която ми предоставя срещу двайсет и пет цента — гордо обяви Барни. — Както казват французите, имам le tout confort^[1].

— Липсва ти само телефон.

— Когато ми се наложи, използвам автомата в дрогерията. Е, какво ще кажеш?

— Жилището е прекрасно. Нямах представа, че си такъв чистник. Стаята е отражение на истинската ти същност. Къде държиш мотоциклета?

— На сигурно място. Намерих си работа в голям сервиз за ремонт на мотори „Харли Дейвидсън“. Заплатата е малка, но ако са доволни от мен, бързо ще се издигна в служебната йерархия. Знам много повече от колегите си, но засега не се издавам.

— Много мъдро — похвали го Маги и предпазливо седна на спалния чувал. — Имам чувството, че работата ти харесва.

— И още как! Така съм се променил, че няма да ме познаеш.

— Не думай! Как го постигна само за една седмица?

— С голяма воля. Записах се в младежкия клуб, в свободното си време вдигам тежести, не се наливам с бира, не докосвам наркотици, лягам си рано, спестявам половината си заплата, дори се научих да приготвям сандвичи и бъркани яйца. Искаш ли да хапнеш нещо, красавице?

— Гладна съм като вълк.

— Предлагам да подремнеш, а аз ще купя нещо за вечеря. Ще отпразнуваме свободата си. Ще взема няколко шоколадови десертчета и празнични свещи…

— Съжалявам, но ще ти откажа. Първо трябва да си намеря жилище — въздъхна Маги и го огледа от глава до пети. Изглеждаше много по-възрастен отколкото преди седмица и сто пъти по-чаровен. Само ако можеше да го целуне… Тя решително скочи на крака.

— Спокойно можеш да пренощуваш тук — обидено отбеляза Барни. — Няма да те изнасиля.

— Нима?

— Май не намерих точната дума… Може би трябва да ознаменуваме рождения ти ден. Човек само веднъж е на осемнайсет…

— Няма да се получи, приятел — побърза да го прекъсне тя. — Дали в тази сграда има свободни стаи?

— Не, аз наех последната. Извадих голям късмет. Но в дрогерията има табло за обяви — използва го целият квартал.

— Напред към дрогерията. Между другото, там приготвят ли газирани напитки?

— Може би са приготвяли преди четирийсет години.

 

 

— Откри ли нещо? — попита Барни и й подаде фуния със сладолед и чаша кока-кола, докато тя продължаваше да оглежда таблото с обяви.

— Много местен колорит и една потенциална съквартирантка. Обявата гласи: „Търся жена, с която да си разделям наема. Задължителни условия: да бъде свободомислеща, непорочна, спокойна, НЕПУШАЧКА, да не носи татуировки и обици по цялото тяло, да няма домашен любимец и да не слуша музика от периодите след Бийтълс. Самостоятелна стая и баня. П. Гилденстърн.“ Посочен е и телефонен номер.

— Откачена работа! „Свободомислеща и непорочна“… и какви са тези татуировки…

— Непознатата търси точно човек като мен. Ще й се обадя.

— Откъде знаеш, че е жена?

— Още не съм сигурна — засмя се Маги, отиде до автомата и набра номера. Дочу грубоват глас:

— Ало?

— Търся П. Гилденстърн.

— Същата. — Гласът определено беше женски.

— Казвам се Маги Хорват. Прочетох обявата ви. Не съм татуирана и не пуша. Още ли е свободна стаята?

— Зависи.

— От какво?

— От преценката ми за вас.

— Освен всичко друго съм и непорочна.

— В повечето случаи това е доста субективно. Заповядайте, искам да се убедя сама в качествата ви. Къщата е на ъгъла на Амстердам авеню, живея на последния етаж. Имам немска овчарка, която ще се нахвърли върху вас, ако направите погрешно движение.

— Бъдете спокойна. Напълно безобидна съм. Може ли да доведа и братовчед си?

— Добре, но няма да го пусна в апартамента. Да стои на площадката. Ще оставя вратата отворена, та да го повикате, ако сметнете за необходимо. — Гласът на П. Гилденстърн леко потрепери.

— Идвам веднага. — Маги затвори телефона и се обърна към Барни: — Тази жена се страхува от мен. Бас държа, че няма дори котка. — Довърши сладоледа си, отвори пудриерата, втренчи се в огледалцето, избърса шоколадовия крем от устните си и приглади косата си. — Какво ще кажеш, вдъхвам ли доверие?

— Определено.

Задъхана от изкачването до шестия етаж, Маги почука на светлосинята врата, върху която имаше табелка с надпис „миниатюри“.

П. Гилденстърн отвори, без да маха солидната верижка, и огледа Маги, като се опитваше да си придаде сурово изражение. Беше сивоока, с изящно телосложение, висока около метър и четирийсет, а буйната й червеникава коса бе завързана на опашка с черна кадифена панделка. Лицето й беше като на порцеланова статуетка с остро носле и плътни устни. До жената стоеше огромно куче, високо почти колкото нея.

— Добър ден, госпожице Гилденстърн — каза Маги, като едва сдържаше усмивката си.

— Добър ден — плахо отвърна жената.

— Аз съм Маги Хорват. Обадих се преди малко.

— Добре… Трябваше да се убедя. Понякога звънят непознати… — бърбореше тя, докато оглеждаше Маги от глава до пети. — Братовчедът придружава ли ви?

— Барни, обади се — извика девойката.

— Ехо, тук съм — обади се той от площадката на петия етаж.

— Кажете му да не мърда от там.

— Всичко е наред, Барни, остани на мястото си.

— Казвам се Поли — заяви домакинята и отвори вратата, но продължи да държи кучето за каишката. — Заповядайте.

— Прекрасно е! — Маги бе удивена от таванския прозорец, през който нахлуваха лъчите на залязващото слънце. Намираха се в помещение, което очевидно служеше за ателие. — Художничка ли сте?

— Рисувам миниатюрни портрети.

— Не знаех, че още има художници, които се занимават с това.

— Откакто е изобретен фотоапаратът, хората не проявяват особен интерес към нашето изкуство — тъжно отбеляза Поли, — но все още имам поръчки. Не знам докога ще има търсене и нямам представа какво ще правя след това — не умея нищо друго, освен да рисувам. Ама защо ме разпитвате? Професията ми няма нищо общо със стаята.

— Разбира се. Просто ми е интересно — отвърна Маги, като любопитно се оглеждаше. Погледът й попадна на работна маса, върху която стоеше старомодно шкафче с много чекмедженца, служещо вместо триножник.

— Елате да огледате стаята.

— Да разбирам ли, че изглеждам подходяща за съквартирантка? — Внезапно девойката осъзна, че тази жена има златно сърце, но и остър и критичен ум.

— Доста подходяща — отсече Поли и отключи някаква врата в дъното на коридора. — Задушно, но държа прозорците затворени, когато никой не обитава стаята. В този квартал се навъртат много съмнителни типове.

Маги се огледа. Огромното легло с балдахин заемаше по-голямата част от помещението. Тапетите очевидно бяха поставени много отдавна, но още не бяха избелели и жълтите цветенца се открояваха върху белия фон. Всъщност цветните мотиви присъстваха навсякъде върху копринените и сатенените тъкани, от които бяха изработени калъфките на двата фотьойла, покривката с къдрички върху кръглата маса и завесите. Килимът беше от пришити едно към друго парчета от различни платове в пастелни цветове. Създаваше се впечатление за странна хармония, макар всичко да беше изработено от материи, които на пръв поглед не си подхождаха по цвят. На Маги й се стори, че е попаднала в илюстрация от книжка с приказки.

— Божествено е! — възкликна.

— Колекционирам парчета текстил — скромно обясни Поли. — Съхранявам ги на тъмно, а тук съм използвала само онези, които са много избелели.

— Прекрасно е! Все едно се намирам в музей! Но как да живея тук? Ами ако скъсам нещо или случайно разлея вода върху покривката? Никога няма да си го простя.

— Всичко, което виждате, е кърпено много пъти — успокои я Поли. — В стаята няма нищо ценно, което да се повреди. Ето вграденият гардероб, а там е банята. Ще я разгледате ли?

— Няма смисъл. Сигурно ще се откажа, защото няма къде да готвя.

— Така ви се струва. — Поли дръпна паравана, който скриваше малка, но напълно обзаведена кухня. Погледът на Маги попадна на купчина пластмасови лъжички, които вървят с кутиите бебешка храна, и тя избухна в плач. Тялото й се разтърсваше от риданията. Понечи да седне на стола, но не посмя и се отпусна на пода, като се заливаше в сълзи.

— Да не би да мразите пластмасови лъжички? — обади се Поли след малко и й подаде кутия с хартиени носни кърпички.

— Не — преглътна Маги и отново зарида.

Жената седна на леглото и изчака кризата да премине. Очевидно не беше смутена от странното поведение на кандидат-съквартирантката.

— Извинете — прошепна девойката, когато най-сетне се поуспокои. — Прекарах кошмарен ден и неприятностите ми дойдоха прекалено много. Отгоре на всичко имам рожден ден. Навършвам осемнайсет.

— Аз съм на двайсет и шест. Слушай, щом ще живеем заедно, по-добре да си говорим на „ти“. Искаш ли чаша чай?

— Да, много благодаря.

— Месечният наем е двеста долара.

— Значи ме намираш подходяща за съквартирантка.

— Напълно. Но първо трябва да изясним един въпрос.

— Така ли? Какъв?

— Ще ти обясня. Да се върнем в ателието. Ще направя чай и ще поговорим.

Докато домакинята се занимаваше с чайника и врящата вода, Маги изпод око я наблюдаваше. Госпожица Гилденстърн носеше бяла памучна рокля, каквато можеше да се намери само в антикварен магазин за облекла от миналия век. Престилката й беше от муселин, избродиран с клончета. Бели балетни пантофки допълваха странния тоалет, който при все това подхождаше на изящната жена.

Поли й подаде захарницата и заяви:

— Трябва да те предупредя, че съм лесбийка.

Маги зяпна от изумление.

— Знам, че и през ум не ти е минало, но е по-честно да ти го кажа.

— Всъщност това не ме интересува — откровено заяви девойката, опитвайки да прикрие изненадата си.

— И все пак може би се питаш дали не съм те харесала. В обявата споменах, че не желая съквартирантката ми да е татуирана, защото харесвам татуирани жени с обици на най-странни места, издокарани с черни кожени дрехи и с високи ботуши. Много си симпатична, но не си мой тип — иначе нямаше да те приема.

— Постъпваш много… разумно.

— Парен каша духа. Една от наемателките разби сърцето ми.

— Успя ли да превъзмогнеш загубата?

— И още как! — изкиска се Поли. — Притежавам всички добродетели, освен вярност.

— Господи, съвсем забравих за Барни. Бедничкият, сигурно още виси на площадката.

— От аналогията, която направи, разбирам, че братовчедът ти е предан и верен.

— Предан ми е до гроб.

— В такъв случай е заслужил чаша чай. Отиди да го повикаш. — Сетне заповяда на кучето: — Да не си помръднал, Тото!

— Тото ли се казва? — извърна се Маги.

— Не смей да му се подиграваш!

— Барни — извика девойката, — вече можеш да се качиш.

— Крайно време беше — промърмори той и хукна нагоре по стълбата, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

— Поли, запознай се с Барни Уебстър. Барни, това е Поли Гилденстърн, а това е… Тото.

— Мамка му, тук е също като в приказките! — изумено се огледа младежът.

— Хей, внимавай какво говориш! — упрекна го Маги.

— Остави момчето на мира. Ако знаеш какви цинизми съм чувала… — Поли се засмя. — Барни, ще пиеш ли чай?

— Да, госпожице, благодаря. — Той обиколи ателието, сетне възхитено възкликна: — Страхотно е! Отдавна ли живеете тук?

— От пет години.

— Споразумяхте ли се с братовчедката ми?

— Изяснихме си някои основни положения — мелодично се изсмя дребничката жена. — Доколкото разбрах, вие също искате да ме… поогледате.

— А-а, не — побърза да каже той. — От пръв поглед си личи, че сте истинска дама, при това много красива.

— Благодаря за комплимента. — Тя засия. Барни бе спечелил благоразположението й. — А сега ми обяснете роднинската си връзка. Интересувам се от родословия…

— Ами… — Той се поколеба. — Доста е сложно. Завареният брат на баща ми беше женен за сестрата на Маги.

— Излиза, че не сте братовчеди.

— Но израснахме заедно — побърза да се намеси Маги и се изчерви до уши.

Поли ги изгледа внимателно и веднага се досети, че са влюбени един в друг. „Божичко, колко са мили! — помисли си. — Хората с нормални полови наклонности са толкова предсказуеми.“ Забавно й беше да наблюдава младежа и девойката — все едно, че гледаше две очарователни, но палави деца, които са направили пакост и се преструват на невинни.

— Поли е художничка — продължи Маги, за да отвлече вниманието на домакинята, чийто проницателен поглед сякаш виждаше всичко. — Рисува миниатюрни портрети.

— Така ли? Колко интересно.

— Искате ли да ви покажа някои мои работи?

— Да — отговори Маги. Възнамеряваше да го предложи, но изпитваше неудобство.

— Хората поръчват свои миниатюрни портрети, за да ги подаряват за спомен, понякога ми възлагат да нарисувам техни приятели — заобяснява Поли. — Най-малкият портрет може да се постави в медальон. Използват се акварели, а четките са от естествен косъм — през Средновековието са използвали косми от катеричи опашки. Тази миниатюра може да се постави върху нощно шкафче — размерите й са шест квадратни сантиметра, а онази, овалната, е предназначена за медальон.

Маги и Барни се наведоха да разгледат по-отблизо великолепно нарисуваните и свръхреалистични рисунки.

— Майчице! — промърмори Барни. Овалната миниатюра представляваше портрет на късо подстригана млада жена с кожени дрехи на мотоциклетист. Всяка татуировка по голите й ръце беше пресъздадена с необикновена прецизност, всяко метално копче блестеше като диамант. На квадратната миниатюра бяха изобразени две голи женски гърди. Раменете и торсът липсваха, виждаха се само великолепните гърди с едри зърна, окъпани в сияйна светлина. — Тези са наистина… различни.

— Така си е — съгласи се Поли и прикри усмивката си, като видя, че младежът се е изчервил до уши. — Някой ден ще ви покажа любимите ми творби. — И сведе клепачи, за да не забележи Барни закачливия й поглед.

— Много мило — промърмори той, обърна се и затича надолу по стълбата. Маги и Поли се спогледаха и избухнаха в смях.

— Такива са си мъжете — едва успя да каже художничката.

— Имаш право. Големи страхливци са.