Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Jeweles of Tessa Kent, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
paula
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2015 г.)

Издание:

Джудит Кранц. Бижутата на Теса Кент

Американска, първо издание

Редактор: Розия Самуилова

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Златорогъ“, 1999 г.

ISBN 954–437–080–3

 

 

Judith Krantz

The Jeweles of Tessa Kent

Copyright © 1998 by Judith Krantz

История

  1. — Добавяне

16

Преди Маги Хорват да заживее в дома й, Медисън Уебстър твърдо се придържаше към своите правила за икономисване на средства. Купуваше скъпите си и елегантни дрехи от „Бергдорф“, но старателно ги поддържаше и ги носеше с години. Не се опитваше да преобзаведе голямата къща, а нарочно се придържаше към занемареността, характерна за английските провинциални домове. Ако тапицерията на някое кресло се протъркаше, тя го претапицираше със същата дамаска, опитвайки да не се отклонява от вече възприетия стил.

Не си купуваше бижута и се задоволяваше да носи скромните накити, които бе наследила от свекърва си. Когато устройваше празненства, наемаше треторазредна обслужваща фирма, а повечето ястия приготвяше сама. Беше изкарала няколко курса по готварство и блюдата й се отличаваха с особена изисканост. Никой от приятелите й не подозираше тайните й умения. Засадила бе в саксии много растения и поръчваше цветя само когато устройваше празненство. Гостите неизменно се възхищаваха от дантелените покривки, повечето изкусно закърпени, които беше наследила от баба си, заедно със сребърните прибори и няколко семейни портрети, окачени от нея, на видни места.

Грижеше се комбито, което караше тя, и ягуарът на Тайлър редовно да бъдат преглеждани от автомеханик, в резултат на което след време колите се превръщаха в класически модели. Купуваше от разпродажби не само спалното бельо, но и дрехите на децата. Използваше евтин грим и лично пазаруваше от супермаркетите, защото не се доверяваше на готвачката да направи изгодни покупки. Единия хладилник зареждаше с евтина храна за персонала, съдържанието на другия беше предназначено за семейството.

Знаеше кога не бива да проявява прекадена пестеливост. Когато устройваше приеми, винаги наемаше един сервитьор повече и се славеше като съвършена домакиня; избата им беше толкова добре заредена, че Тайлър минаваше за колекционер на вина; на всеки три седмици Медисън се подстригваше при най-добрата фризьорка в Ню Йорк, чантите си купуваше само от „Ермес“, дъщерите й посещаваха изключително скъпото училище „Елм“, а Барни щеше да учи в елитен колеж.

Накратко, тя тайно правеше икономии, а пред хората се държеше така, сякаш тънеше в разкош. Всъщност издръжката, която получаваха от Люк, беше повече от достатъчна, за да живеят в пълен комфорт. Но никой не подозираше, че Медисън ежегодно спестява доста крупни суми и ги инвестира в бонове, които носеха малка, но сигурна печалба. Изпитваше ужас при мисълта, че Люк може да умре. Тогава семейството й щеше да остане без пукната пара. Родителите й не бяха в състояние да я подпомагат материално, а Тайлър… Тайлър беше джентълмен, не бизнесмен.

Маги бе дошла в дома им преди четири години. Докато живееше при семейство Уебстър, те щяха да получават много по-голяма издръжка — гарантирана с нотариално заверено споразумение.

Често Медисън гневно се питаше защо изпитва неприязън към Маги, защо не може да почувства малко топлинка към деветгодишното момиченце, благодарение на което бе в състояние да инвестира много по-големи суми, отколкото преди. Присъствието на малката в дома на Уебстърови им беше осигурило поне тринайсет години охолен живот, тъй като тя щеше да живее с тях, докато навърши осемнайсет. А когато постъпеше в колеж, пак щеше да прекарва ваканциите „у дома“, което означаваше, че Люк няма да намали сумата, отпускана на заварения му брат.

Медисън си повтаряше, че не е засегната, задето Люк беше разпоредил да приемат малката в дома си. Поне да беше попитал снаха си дали е съгласна… па макар и от елементарна учтивост. Колкото и да се опитваше, тя не можеше да забрави арогантното му поведение в този случай. Недвусмислено им беше показал, че са му длъжници. Наистина живееха изцяло на негови разноски… но необходимо ли бе да им го натяква? Откакто я беше принудил да приеме Маги в дома си, Медисън се чувстваше безсилна и дълбоко унизена.

Вярно, че никога досега Люк не беше пожелал нищо, с което да му се отплатят за щедростта. Може би това я бе накарало да забрави унизителното положение на Тайлър, който беше лентяй, живеещ на гърба на заварения си брат.

Ала щом погледнеше Маги, осъзнаваше безпощадната истина, че е длъжница на Люк… или още по-лошо — на момиченцето. Предпочиташе да си затваря очите пред действителността, но съзнанието й бе обсебено от горчивите мисли. Упрекваше Тайлър, задето нехае за нищо, ала и преди да се омъжи за него знаеше, че е лентяй. И все пак беше предпочела брака с него пред възможността да остане стара мома. Всяка жена на нейно място би постъпила така.

И все пак… истината болеше. Медисън потръпваше от неприязън всеки път, когато малката я наричаше „леля“. Когато Маги дойде да живее в дома им, бяха решили, че това е най-подходящото обръщение, но Медисън не беше нейна леля, нито Тайлър й бе чичо. Малката бе сестричка на съпругата на заварения му брат — какъв абсурд, нали? Не произхождаше от аристократично семейство (дори напротив) и при нормални обстоятелства Медисън за нищо на света не би я приела в дома си. Мнозина съседи недоверчиво бяха приели обяснението й за трагедията, поради която момиченцето бе станало член на семейство Уебстър.

Тя умело прикриваше истинските си чувства, ала знаеше, че приятелите, с които играеше тенис и бридж, се питат защо хлапето се шири в апартамента за гости, докато собствените й дъщери разполагат само с една стая. Какво ли щяха да кажат, ако знаеха, че тя не смее да се скара на малката, макар небрежната й външност да я подлудяваше: блузата на Маги вечно беше измъкната от полата или от панталона й, освен това дрехите й се покриваха с мръсотия само минути, след като ги облечеше. В нея нямаше нищо женствено и по цял ден играеше с Барни; косата й сякаш никога не бе виждала гребен, а лицето й вечно изглеждаше неизмито. След всяко гостуване при сестра си се връщаше с куфар, пълен с елегантни официални роклички и скъпи пуловери, които съсипваше само за няколко седмици. Според Медисън тоалетите бяха неподходящи за момиченце, а като си помислеше колко са скъпи, я обземаше безсилен гняв. Нелепо и дори непристойно бе да се пръскат толкова пари за едно дете!

Винаги се разбираше кога Маги си е вкъщи: по коридорите отекваха силният й смях и шумните й стъпки (малката сякаш не можеше да върви спокойно, а все тичаше), после тя нахлуваше в стаята и започваше да бърбори и да задава въпроси. Приличаше на кученце, което жадува да му обърнат внимание и да го обичат, ала Медисън нито изпитваше привързаност към Маги, нито беше достатъчно добра актриса, та да се преструва. Обич по задължение — това вече бе прекалено много. И без това на малката отделяха повече внимание, отколкото се полага на деветгодишно дете. „Поне да беше малко по-възпитана — с горчивина си мислеше Медисън. — Държи се така, сякаш този дом й принадлежи.“ Всъщност това беше самата истина — всеки акър от имението и красивата къща бяха собственост на Люк, а Маги беше единствената му наследница.

Медисън въздъхна и се замисли за дъщерите си. Четиринайсетгодишната Кандис беше много хубавичка, а Алисън, която бе с две години по-малка от нея, обещаваше да стане умопомрачителна красавица. И двете бяха скромни, възпитани, с отлични маниери: сами прибираха дрехите си, лъскаха ботушите си за езда, поддържаха безупречна чистота в стаята си, без да им се напомня. Ех, ако можеше Маги да се поучи от тях!

„Но добрите обноски не се научават, а са вродени“ — мислеше си Медисън. Със съпруга й произхождаха от семейства на „американски аристократи“ — всички бяха протестанти с отлично възпитание и се чувстваха в свои води сред висшето общество.

За съжаление Маги не приличаше на изключително красивата си и изтънчена сестра, макар и двете да бяха плод на брака между ирландка и унгарец. Прекалено бялата кожа, румените страни, буйните черни къдрици и сините очи издаваха ирландското потекло на малката.

Медисън си казваше, че не е сноб и че няма нищо против ирландците, само дето в околността не живееше нито едно ирландско семейство. Маги беше единствената ученичка в „Елм“, която всеки четвъртък се изповядваше, а всяка събота посещаваше часовете по катехизис. Католическата църква се намираше на петдесет километра от дома на семейство Уебстър, а на Медисън се падаше задължението на придружителка, която е принудена да седи в колата, докато приключат нелепите католически измишльотини. Ала тя не смееше да повери малката на никого от прислугата. Беше много по-сигурно малката да съобщава на Теса, че леля Медисън я придружава. Слава богу, че в неделя се оправдаваше с необходимостта да посещава протестантската служба — тогава готвачката водеше Маги на литургия.

Ами онази нелепа церемония, когато малката трябваше да получи първото си причастие! Наложи се да отидат в Ню Йорк, за да изберат роклята от скъп магазин в Манхатън. Добре, че католическата църква беше далеч и приятелките на Медисън така и не научиха за церемонията. Разбира се, всички знаеха, че Маги е католичка, но за щастие не видяха как момиченцето в бяла булчинска рокля отпива от виното, символизиращо кръвта на Божия син.

Медисън потръпна от отвращение и реши да се усамоти в спалнята си с „Уол Стрийт Джърнъл“. Финансовият вестник й действаше успокояващо.

 

 

— Маги, наистина ли държиш да яхнеш понито? — попита Барни, който стоеше до парапета на манежа. — Знаеш, че е забранено да яздиш в отсъствието на някого от възрастните.

— Трябва да го обяздя, иначе няма да свикне с мен — упорито тръсна глава Маги и подаде поредната бучка захар на животното с надеждата да го подкупи да се държи както подобава.

Понито на име Феъри й беше подарено от Люк за деветия й рожден ден. Според Барни животното, което струваше колкото чистокръвен жребец, беше нервно и доста зло. Маги би трябвало да язди стар кон, на чийто гръб са се обучавали много деца, но Люк беше невежа по отношение на конете и никой не се бе осмелил да му каже, че е сгрешил с избора на понито.

— Маги, признай, че не те бива да яздиш — обади се Барни. — Няма защо да се срамуваш.

— Не ме заблуждавай. Всички ще ме презират, ако не упражнявам любимия им спорт.

— Поне почакай до утре, когато учителят ти ще бъде тук.

— Притрябвал ми е! Все ми се кара и ме командва, та напълно се сковавам.

— Но неговите инструкции ще ти помогнат да овладееш тънкостите на ездата!

— Голям многознайко си, Барни!

— Не искам да си счупиш ръката като миналата година. Спомни си колко се разтревожи сестра ти.

— Вината не беше моя. Някаква птица подплаши коня, пък и за тукашните хора счупването на ръка е нещо съвсем нормално. Обаче Теса не го проумява. Ще яздя Феъри и туй то. Ако не искаш да гледаш, върви си вкъщи.

Отправяйки молитви към Светата Дева и малкия Исус, Маги се покачи на седлото. Нагласи юздите и леко пришпори понито, което бавно заобикаля манежа. Малката се окуражи и го подкара в тръс. За нейна изненада и радост животното се подчини.

Всъщност най-големият проблем бе, че Маги до смърт се страхуваше от конете, които (освен новородените жребчета) я изпълваха с ужас. Мразеше забелените им очи, лигавите им муцуни и отвратителните им ноздри. Невъзможно й бе да признае страха си, след като всички от семейство Уебстър, съученичките й и съседите от цялата област обожаваха ездата.

Много по-лесно беше да язди лошо, но да проявява смелост, вместо да заяви, че не желае да припарва до кон. Тогава тайната й ще стане обществено достояние. Тя предпочиташе да умре при злополука, отколкото да признае страха си от конете.

— Браво — подвикна й Барни, който беше яхнал добродушната си кобилка и следваше Маги.

Хрумна му, че никога не е виждал по-некадърна ездачка. Приятелката му не умееше да използва юздите и беше прекалено добродушна, та да покаже на злонравното пони, че е негова господарка. А освен това се страхуваше от конете, макар да криеше тайната дори от него — най-добрия й приятел.

Той продължи да наблюдава Маги, която някак си съумя да подкара Феъри в лек галоп. Ето че неприятностите започваха — скоро понито щеше да стане неудържимо. Страховете му се оправдаха. Животното запрепуска по-бързо, а Маги рязко дръпна юздите, което накара Феъри да се впусне в шеметен галоп.

Барни пришпори кобилката, изравни се с понито, грабна юздите и го накара да забави ход.

— Благодаря за помощта — смутено промърмори Маги.

— Няма за какво, Феъри е доста своенравно животно.

— Знаеш, че причината е друга — задъхано каза тя.

— Опитай да пояздиш моята кобилка — уверен съм, че ще се справиш по-добре.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Маги, като си мислеше, че дори Феъри е за предпочитане пред кон, който никога не е яздила.

— Дори не желаеш да опиташ — упрекна я Барни.

— Не! — стисна зъби тя. — Ще накарам Феъри да ми се подчинява, пък ако ще и да остана тук цяла нощ.

„Отиде ми тренировката по бейзбол!“ — печално си помисли Барни.