Лари Нивън, Джери Пурнел
Прашинка в Божието око (9)

5. Божието лице

Блейн бързо отиде на мостика, настани се на командния пулт и закопча предпазните колани. После протегна ръка към интеркома. Сепнатият юнкер Уитбред го погледна от екрана на капитанската каюта.

— Прочетете ми го — изръмжа Блейн.

— Моля, господин капитан?

— Отворили сте устава на раздела за контакт с извънземни, нали? Прочетете ми го. — Подобно на повечето кадети, много отдавна и той го беше преглеждал от любопитство.

— Слушам. — Изражението на юнкера показваше, че се чуди дали Блейн не е прочел мислите му; после реши, че очевидно всеки капитан владее това изкуство. Този ден щеше да положи началото на много легенди. — Глава четири хиляди и петстотин: „Първи контакт с нечовешки разумни същества. Бележка: Разумни същества са създания, които използват оръдия на труда и общуват помежду си. Офицерите трябва да прилагат тази дефиниция със съответната предпазливост. Например кошерните плъхове на Макасар използват оръдия и общуват помежду си, за да поддържат гнездата си, но не са разумни.

Параграф първи: При среща с нечовешки разумни същества офицерите съобщават за съществуването на извънземните в най-близкия щаб на флота. Всички други задачи се смятат за второстепенни.

Параграф втори: След изпълнението на описаната в параграф първи задача офицерите се опитват да установят контакт с извънземните, като имат предвид, че не им се позволява да излагат на риск поверения им личен състав и техника, освен ако не им бъде наредено от висшестоящо началство. Макар че не бива да предприемат враждебни действия, офицерите трябва да смятат нечовешките разумни същества за вражески настроени.

Параграф трети…“

Последното предупреждение за началото на ускоряването накара Уитбред да замълчи. Блейн кимна на юнкера и се отпусна назад. И без това едва ли щеше да има полза от устава. Той се отнасяше най-вече за случаен контакт, а местното командване на флота отлично знаеше, че „Макартър“ се отправя да пресрещне извънземен кораб.

Гравитацията започна да се повишава — бавно, за да могат да се приспособят — и след около минута достигна 3 g. Ускорението беше неприятно, но не и убийствено. Не и за младеж. Бери щеше да го понесе тежко, но ако останеше на ускорителното си легло, нямаше да има проблем.

Блейн се чувстваше съвсем удобно в креслото си. То имаше облегалка за главата и миниатюрен пулт и се въртеше автоматично, така че той без усилие можеше да наблюдава целия мостик. Имаше дори отделителна тръба. Естествено — нали бойните кораби бяха предназначени за продължителни периоди при висока гравитация.

Той набра необходимата комбинация от клавиши и включи над главата си триизмерна графика. После спусна около себе си холозавеса, за да не го виждат останалите на мостика. Всеки от офицерите изпълняваше задълженията си. Каргил и главният астрогатор Ренър се бяха привели над астрогационния пулт, юнкер Стейли седеше до рулевия, готов да му помогне при нужда, но главно, за да се учи как да управлява кораба. Фините пръсти на Род затанцуваха по клавишите.

Дълга зелена ускорителна линия, по-къс светлосин вектор, сочещ в противоположната посока — с малко бяло кълбо помежду им. Така. Обектът идваше право от Сламката, насочваше се към системата на Нова Каледония… и бе малко по-голям от земната Луна. Ако имаше размерите на кораб, щеше да се вижда като едва забележима точица.

Добре че Уитбред не го беше забелязал. Щяха да плъзнат слухове, новобранците щяха да изпаднат в паника… В устата си Блейн усети металическия вкус на страха. Господи, наистина бе голям!

— Естествено, че им трябва нещо голямо — измърмори Род. Трийсет и пет светлинни години през нормалното пространство! Никоя човешка цивилизация не беше успяла да постигне такова нещо. И все пак, как Адмиралтейството очакваше от него да го „проучи“? И още повече — да го „пресрещне“? Може би да кацне на него с морската пехота?

По дяволите, какво означаваше „светлинно платно“?

— Курсът към Бриджит, господин капитан — съобщи главен астрогатор Ренър.

Блейн се откъсна от мислите си и отново заработи на клавиатурата. Графиката с курса на кораба се появи на екрана под цифровите данни.

— Потвърждавам — с усилие отговори той. После се върна към невероятно големия обект, извади джобния си компютър и започна бясно да пише. По дисплея потекоха думи и цифри…

Разбира се. Светлинното налягане можеше да се използва като енергия. Всъщност „Макартър“ правеше точно това, като получаваше фотони от водород и ги излъчваше под формата на огромен светлинен конус. С помощта на огледало външната светлина можеше да постигне два пъти по-добър ефект. Естествено огледалото трябваше да е колкото се може по-голямо и също толкова леко. При идеални условия то щеше да отразява цялата светлина, която попада върху него.

Блейн се усмихна. Събираше смелост, за да атакува пътуваща в космоса планета с наполовина ремонтирания си крайцер! Естествено, че компютърът щеше да изобрази като сфера тяло с такъв размер. В действителност то навярно представляваше широка хиляди километри посребрена плоскост, свързана със същинския кораб.

Всъщност, ако съотношението между отразяваната и получаваната светлина се приемеше за единица… Род бързо започна да пише. Светлинното платно трябваше да е около осем милиона квадратни километра. Ако беше кръгло, диаметърът му щеше да е приблизително три хиляди километра…

Използваше светлинна енергия, значи… Блейн повика данните за намаляването на скоростта на обекта, сравни ги с отразената светлина, раздели… така. Платното и товарът възлизаха на около четиристотин и петдесет хиляди килограма.

Виж, това вече не изглеждаше опасно.

Всъщност това изобщо не приличаше на истински космически кораб, който би могъл да измине трийсет и пет светлинни години в нормалния космос. Извънземните пилоти щяха да се побъркат в толкова тясно пространство — освен ако не бяха дребни или не обичаха тесни пространства. Или пък ако не бяха прекарали последните неколкостотин години в балони с прозрачни стени… не. Нямаше почти никаква информация, което оставяше място за безброй догадки. И все пак беше по-добре, отколкото да не прави нищо. Той потърка челото си.

Понечи да изчисти екраните, после се отказа и увеличи образите. Дълго гледа резултата и накрая тихо изруга.

Тялото се насочваше право към слънцето.

 

 

„Макартър“ влезе в орбита около Бриджит с близо 3 g и се спусна в защитното Лангстъново поле на базата — малко черно копие, носещо се към огромна черна възглавница. Ако полето не бе абсорбирало енергията от ускорението, главният двигател щеше да прогори в луната гигантски кратери.

Техниците от горивната станция се втурнаха да заредят резервоарните комплекси на кораба с дестилиран течен водород, получен чрез електролиза от мекия лед на Бриджит. В същото време Синклер изведе хората си навън, за да се възползват от ниската гравитация на повърхността. Боцманите крещяха на доставчиците и събираха всички резервни части в базата.

— Командир Френци иска разрешение да се качи на борда, господин капитан — съобщи вахтеният офицер.

Род сбърчи лице.

— Пусни го. — И се завъртя към Сали Фаулър, която седеше на мястото на дежурния юнкер. — Не можеш ли да разбереш, че ще се движим с висока гравитация през целия път до обекта? Знаеш какво означава това. А и мисията е опасна!

— Имаш заповед да ме откараш на Нова Шотландия — изсумтя тя. — Не са ти нареждали да ме оставиш на тази луна.

— Заповедта беше прекалено обща. Ако Цилер знаеше, че ще се наложи да влезем в сражение, изобщо нямаше да те прати с нас. Аз съм капитан на този кораб и решението зависи от мен. Няма да взема със себе си племенницата на сенатор Фаулър, когато вероятно ни предстои битка.

— Уф. — Сали се замисли за миг. Директният подход не бе успял. — Род, изслушай ме, моля те. За теб това е невероятно приключение, нали? А как мислиш се чувствам аз? Независимо дали са извънземни, или изгубили се заселници, които търсят Империята, това е в моята област. За това съм учила и на борда няма друг антрополог. Имаш нужда от мен.

— Можем да минем и без антрополог. Прекалено е опасно.

— Но позволяваш на господин Бери да остане на кораба.

— Това е съвсем друг въпрос. Адмиралтейството ми заповяда да не му позволявам да слиза от борда. Нямам възможност за избор, но що се отнася до теб и прислужниците ти…

— Ако се страхуваш за Адам и Ани, ще ги оставим тук. И без това няма да понесат ускорението. Но аз мога да понеса всичко, което понасяш ти, капитан Родерик Блейн. Видях те след хиперпространствения скок. Беше замаян, оглеждаше се, без да виждаш нищо, не знаеше какво да правиш, а аз успях да напусна каютата си и да дойда на мостика! Така че не ми обяснявай колко съм безпомощна! Или ще ми позволиш да остана, или…

— Или какво?

— Нищо, разбира се. Зная, че не мога да те заплашвам. Моля те, Род. — Тя опита всичко. Накрая затрепка с мигли и това вече бе прекалено много, защото Род избухна в смях.

— Командир Френци, господин капитан — съобщи часовият, който пазеше пред мостика.

— Влизай, Ромео, влизай — каза Блейн. Френци беше на трийсет и пет, повече от десет години по-голям от него. Род бе служил под негово командване три месеца и не си спомняше по-неприятен период от живота си. Командирът беше добър администратор, но ужасен флотски офицер.

Издал брадичка напред, Френци се огледа и каза:

— Здрасти, Блейн. Къде е капитан Цилер?

— На Ново Чикаго — любезно отвърна Род. — Сега аз съм капитан на „Макартър“. — И се завъртя така, че командирът да види четирите нашивки на ръкава му.

Бръчките на лицето на Френци станаха по-дълбоки и той стисна устни.

— Поздравления. — Продължителна пауза. — Господин капитан.

— Благодаря, Ромео. Самият аз още не съм свикнал.

— Е, ще ида да кажа на хората да не бързат с презареждането, а? — каза Френци и понечи да излезе.

— Какво означава това, по дяволите? Случаят е извънреден. Искаш ли да ти покажа съобщението?

— Прочетох го. Препредадоха го през моята станция, Блейн… хм, господин капитан. Но от него става ясно, че според адмирал Кранстън, Цилер все още е капитан на „Макартър“. Моите уважения, господин капитан, но струва ми се, той нямаше да прати „Макартър“ да пресрещне извънземните, ако знаеше, че капитан е… млад офицер, който за първи път командва кораб. Така стоят нещата, господин капитан.

— Аз също прочетох съобщението, господин командир, и то беше адресирано до „Макартър“, не до Цилер — каза Сали, преди Блейн да успее да отговори. — И в него ясно е посочено, че корабът незабавно трябва да бъде презареден…

Френци я изгледа студено.

— Смятам, че „Лермонтов“ ще може да пресрещне обекта. А сега ме извинете, господин капитан, трябва да се върна на поста си. — Той отново хвърли гневен поглед към Сали. — Не знаех, че използват за юнкери цивилни жени.

— Случайно съм племенница на сенатор Фаулър и се намирам на борда на този кораб по заповед на Адмиралтейството, господин командир — строго отвърна тя. — Удивена съм от лошите ви обноски. Семейството ми не е свикнало с такова отношение и съм убедена, че приятелите ми в двора ще бъдат шокирани, че имперски офицер се е държал толкова грубо.

Френци се изчерви и отчаяно се заоглежда.

— Моите извинения, милейди. Не исках да ви обидя, уверявам ви… Просто се изненадах, защото не се случва често на боен кораб да има момичета и определено не толкова привлекателни млади дами като вас, простете ми… — Без да престава да говори, той напусна мостика.

— Де да можеше и ти да реагираш като него! — рече Сали.

Род й се усмихна, после скочи.

— Френци ще прати сигнал на Кранстън, че аз командвам кораба! Имаме… колко, около час, докато съобщението стигне до Нова Шотландия, и още един, докато получим отговор. — Той включи интеркома. — До всички. Говори капитанът. Отлитане след сто двайсет и пет минути. Отлитане след сто двайсет и пет минути. Ако не сте на борда, ще ви оставим на Бриджит.

— Точно така — окуражи го Сали. — Нека си праща каквото ще. — И докато Блейн нареждаше на хората си да побързат, тя напусна мостика и се скри в каютата си.

Род повика главния инженер.

— Командир Синклер, съобщете ми, ако се бавят с презареждането. — Ако Френци се опиташе да му скрои номер, спокойно можеше да заповяда да го разстрелят. Навремето бе сънувал как го убива.

Каргил дойде на мостика. Носеше сноп заповеди за прехвърляне на персонал и на лицето му се бе изписало доволно изражение. Боцманите на „Макартър“ бяха слезли на повърхността, за да потърсят най-добрите войници на Бриджит.

Около кораба се тълпяха техници и припряно подменяха повреденото оборудване с резервни части от складовете на луната. С останалите по-късно можеха да заменят модификациите на Синклер… ако някой успееше да открие как. Човек трудно можеше да разбере какво има в стандартните черни кутии. Род забеляза микровълнов нагревател и нареди да го пратят в каюткомпанията. Каргил щеше да се зарадва.

Когато резервоарите бяха почти пълни, Блейн си облече скафандъра и слезе на повърхността. Нямаше нужда да надзирава работата, но за бойния дух на екипажа щеше да е от полза да знаят, че Стареца надзърта зад раменете им. Докато беше навън, той потърси с очи извънземния кораб.

От небето го гледаше Божието лице.

Въглищния чувал представляваше мъглявина от прах и газ с дължина от двайсет и четири до трийсет светлинни години, но изключително плътна и достатъчно близо до Нова Каледония, за да затъмнява една четвърт от небето. Земята и имперската столица Спарта оставаха невидими от отсрещната й страна. Чернотата скриваше по-голямата част от Империята, ала бе прекрасен кадифен фон за двете близки блестящи звезди.

Дори без този фон Окото на Мърчисън беше най-ярката звезда — червен гигант, отдалечен на трийсет и пет светлинни години. Бялата точица до него бе жълто джудже, по-малко, по-тъмно и не толкова интересно: Сламката. Тук Въглищния чувал имаше форма на човешка глава с качулка и червеният супергигант приличаше на злобно зорко око.

Божието лице. За него знаеше всеки в Империята. Но съвсем друго беше да стоиш сред космическия студ и да го гледаш. На снимка приличаше на Въглищния чувал. Оттук изглеждаше истинско.

И нещо, което Блейн не можеше да види, се приближаваше към него от Сламката в Божието око.